— Не те ли притеснява фактът, квадрианецо — провлачено го надвика Арис, — че твоят княз се е превърнал в обладан от демон магьосник? Като благочестив човек, не би ли трябвало да го вържеш на кладата, вместо да му се подчиняваш?

Стражите не реагираха и Иста се зачуди дали не са ги избрали заради това, че не знаят ибрийски. Ако се съдеше по гримасата, която прекоси за миг лицето на пратеника, той може и да бе сметнал, че думите на врага имат някакво основание, но това не пролича в острия му отговор:

— Те казват, че вие сте човек, мъртъв от три месеца. Хората ви не се ли притесняват да следват един ходещ труп?

— Не особено — каза Арис. Не обърна внимание на тихия шепот, който се разнесе сред стрелците, скупчили се зад него. Погледите, които си размениха, съдържаха различни неща — от възмущение и тревога до намерили своето обяснение подозрения, а един от мъжете дори възкликна уплашено. — Виждам обаче как това би могло да представлява проблем за вас. Как, в края на краищата, бихте могли да ме убиете? Дори и един магьосник би го сметнал за притеснителен парадокс.

С видимо усилие пратеникът се върна към посланието си:

— Това са условията на княза на Джокона. Ще предадете незабавно вдовстващата царина Иста като заложник, гарантиращ съдействието ви. Всички офицери и войници от гарнизона ще оставят оръжията си и ще излязат през портата да се предадат. Направете това и животът ви ще бъде пощаден.

— За да ни използват като фураж за демоните може би? — измърмори ди Кабон, също приклекнал зад една амбразура. Доста по-милостива участ, неволно си помисли Иста, от онази, която един свещен на Копелето, заловен при подобни обстоятелства, би могъл да очаква от зажадняла за кръв квадрианска войска.

— Я стига, джоконецо, не ме принуждавай да плюя по теб, ако обичаш — подхвърли Арис.

— Моля спестете си слюнката, лорд Арис. Чува се, че всякаква течност скоро ще е в недостиг при вас.

Лорд Илвин се беше появил на стената тъкмо навреме да чуе последното и се усмихна горчиво. Погледна над главата на Иста, обхващайки с бърз поглед вражеските позиции. Арис погледна надолу към него. Илвин облегна рамене на стената под краката на брат си и погледна назад към двора при портата. Сниши глас, така че да не го чуят джоконците, и докладва:

— Отишли са и двете цистерни. Текат като сита. Пратих хора да напълнят всички здрави съдове, които открият, опитват се и да обточат с брезент резервоарите, за да намалят изтичането, но няма голяма полза.

— Добре — измърмори на свой ред Арис. После се обърна към пратеника и викна високо: — Отказваме, разбира се.

Пратеникът погледна нагоре с мрачно задоволство при този очевидно очакван отговор.

— Княз Сордсо и вдовстващата княгиня Джоен са склонни да проявят милост, каквато вие не заслужавате. Ще ви дадат един ден да премислите позицията си. Утре пак ще дойда да чуя новия ви отговор. Освен ако вие не пратите човек при нас преди това… разбира се. — Поклони се и започна да отстъпва назад, прикриван неадекватно от двучленния си ескорт. Измина значително разстояние заднишком, преди да се осмели да обърне гръб на замъка.

Не просто очакван отговор, а желаният, очевидно.

— И сега какво? — разтревожено попита ди Кабон. — Ще ни нападнат ли? Настина ли ще изчакат един ден?

— Ще ни нападнат, да — каза Иста. — Но не с войската си, според мен. Бих заложила каквото кажеш, че Джоен иска да изпробва новите си играчки. Порифорс е първата й възможност да изпита магьосниците си в открита война. Ако резултатите я задоволят… — Лилава линия, макар и само една този път, се стрелна пред вътрешното зрение на Иста.

Повечето от запънатите тетиви на стрелците се скъсаха едновременно. Двама мъже извикаха, ужилени от отплесналите се корди. Изключение бе само един запънат арбалет, който изстреля стрелата си и тя се заби в бедрото на един войник. Мъжът изкрещя, прекатури се през парапета и се строполи неподвижен на камъните при портата. Ужасеният му другар зяпна сащисано арбалета си и го хвърли далеч от себе си, сякаш му беше прогорил ръката, после хукна към падналия си колега.

Изпука нова, по-тъмна светкавица.

— Сега какво? — измърмори неспокойно Фойкс, като местеше поглед по редицата ужасени стрелци. Онези, които бъркаха в коланите си за нови тетиви, откриха, че те се разнищват в ръцете им.

Миг по-късно дим изпълни въздуха над покривите.

— Пожар в конюшните — каза Илвин. Лаконичният му глас не се връзваше с бързината, с която се втурна. — Фойкс, трябваш ми. — Хукна надолу по стълбите, като вземаше стъпалата по три наведнъж.

„Сега вече започва сериозната част“, помисли си Иста със свит на топка стомах.

Очите на Лис бяха станали огромни.

— Царина, може ли да отида с тях? — тихо попита тя.

— Да, върви — пусна я Иста. Момичето хукна като подгонено. Всяка компетентна помощ би била от полза там… „Ами аз?“ Реши, ако не друго, поне да се смъкне от стената.

Арис й извика, докато минаваше на бегом покрай нея:

— Милейди, ще се погрижите ли за Катилара?

— Разбира се. — И това беше някаква задача все пак. Или пък Арис, като добър командир, просто искаше да събере всички безполезни хора на едно място.

Иста свари дамите на Катилара в истерия. Когато приключи с тях, поне шумът, който вдигаха, бе сведен до поносимо ниво. Катилара лежеше все така, само меката плът по лицето й бе видимо хлътнала и костите прозираха отдолу. Светлината на демона се бе свила на възел в тялото й и кротуваше — засега. Иста изпухтя неспокойно, но въпреки това направи необходимото душепламът да се излива все така безпрепятствено към Арис.

Безкрайният следобед се точеше мудно. Иста често излизаше от спалнята на маршезата, за да провери резултата от множеството вълни на магьосническа светлина, които прекосяваха сетивата й. Само онова първо попълзновение над цистерните с вода, изглежда, бе изцяло координирано. След това атаките станаха безредни, което личеше и по резултатите им. Хора падаха и си чупеха ръце и крака. Конете, изведени от пламналата конюшня, подивяха в двора с фонтана и събориха една галерия в паниката си. Заедно с галерията се срина и едно гнездо на оси и трима души умряха в агония, задушени от ужилванията, а много други пострадаха от копитата на конете, подлудени от набезите на жилещите насекоми.

По-малки пожари пламнаха в други дворове. Малкото останала вода се топеше бързо. Повечето от запасите месо, без значение как е било съхранявано, изведнъж започнаха да се развалят и да миришат отвратително. Хлябът и плодовете се покриха със зелена плесен, която растеше пред очите на сащисаните хора. Гъгрици нападнаха запасите брашно. Кожените каиши и въжетата гниеха и се разпадаха в ръцете на хората. Глинените съдове се чупеха на парчета. Дъските се цепеха. Ризниците и мечовете започнаха да ръждясват с бързината на девичо изчервяване.

Всички, боледували някога от малария, получиха нови, силни пристъпи на болестта. Хубавата трапезария на Катилара скоро се напълни със сламеници и със стенещи, трескави, зъзнещи и халюциниращи хора. Ди Кабон бе принуден да помогне в грижите за болните, много от които невероятно бързо се превърнаха в умиращи. Докато се свечери, лицата на войниците и слугите, с които Иста се разминаваше по коридорите и в дворовете, вече не бяха напрегнати и уплашени, а бледи, объркани и отчаяни.

По залез-слънце Иста се качи на северната кула, най-високата, да прецени положението. Лис, вмирисана на дим от пожара и куцукаща от сблъсъка си с подивели копита, се качи бавно след нея. Един мъж в сиво-златен табард изтрополи зад тях и стовари камъните, които носеше, върху растящата купчина до бойниците, размени си няколко мрачни думи с двама свои другари, чиито лъкове без тетиви бяха захвърлени в един ъгъл, после се обърна и заслиза тежко по виещото се стълбище.

В равната светлина на залязващото слънце обезлюденият пейзаж изглеждаше неестествено красив и ведър. В ореховата горичка спретнатият джоконски лагер, изглежда, пируваше — огньовете разнасяха ароматното ухание на готвеща се храна. Малки групи конници яздеха насам-натам, патрулираха или разнасяха съобщения — или просто бяха излезли да се раздвижат, ако питаха Иста. Всички бяха с морскозелени табарди.