Над градчето, зад стените му в долината, също се издигаха колони дим, само че грозни и черни. С по-добър достъп до вода от замъка на билото гражданите бяха успели да овладеят повечето пожари, засега поне. Ала малкото миниатюрни фигури, които Иста виждаше да се лутат уплашено по улиците, изглеждаха вдървени от умора. Мъжете зад стените клечаха или седяха неподвижно, или лежаха, сякаш заспали от изтощение. Или мъртви.

Тежки стъпки изстъргаха по каменните стъпала и Иста се обърна. Лорд Илвин се появи на върха на кулата; носеше малка мръсна платнена торба. Дори нежната светлина на залеза не успяваше да омекоти бледите черти на мръсното му лице. Сажди и пот се бяха смесили и засъхнали в най-невероятни посоки, така както бе обърсвал с ръка мръсотията от очите си. Още преди часове беше зарязал ризницата и прогорения си табард и сега ленената му риза, покрита с малки черни дупчици от огнените искри, бе залепнала за тялото му.

— А — каза той с глас, който звучеше така, сякаш излизаше от дъното на миньорска шахта. — Тук сте.

Тя кимна. Той застана до нея и двамата сведоха очи към изтощения Порифорс зад измамно солидните му външни стени.

Конюшните бяха изгорели до основи. Почернели греди лежаха захвърлени в двора пред тях, изпочупени керемиди ги покриваха като разляна кръв. Дворът с фонтана също беше пострадал тежко — едната галерия се беше сринала, фонтанът зееше пресъхнал и пълен с отломки. Покрай едната му страна бяха завързани коне; гърбовете им изглеждаха странно от тази височина. Малкото хора, които се виждаха, крачеха бавно, с приведени рамене.

— Да сте виждали просветен ди Кабон? — попита Иста.

Той кимна.

— Помага на болните. Напълнили сме три стаи със сламеници. Няколко души преди малко легнаха с дизентерия. Без вода за миене, не ни трябват дори демони, за да плъзне това из замъка. Ако караме така, Сордсо като нищо ще превземе Порифорс още утре сутринта само с шест понита, въжена стълба и квадриански църковен хор от деца. — Той изскърца със зъби — те се белнаха на фона на почернялото му лице. — О. — Подаде й торбата. — Искате ли малко печено конско? Не се е развалило. Все още.

Иста изгледа колебливо торбата.

— Не знам. От Перо ли е?

— Не. За щастие.

— Не… точно сега, благодаря.

— Трябва да поддържате силите си. Само боговете знаят кога пак ще ядем. — Измъкна парче месо и го задъвка усърдно. — Лис? — Той й предложи торбата.

— Не, благодаря — с треперлив глас повтори Лис думите на Иста. Без да последва собствения си съвет, Илвин подаде торбата на бившите стрелци, сега хвърлячи на камъни, които му благодариха и приеха месото с не чак толкова голямо отвращение. Чу се пукот — още една греда в руините на конюшните беше поддала и се срина на земята сред облак сажди. Илвин пристъпи към вътрешната страна на кулата и отново погледна към разрушението долу.

— И това само за един ден. За по-малко от ден. Копелето ми е свидетел, не знам колко ще е останало от нас след седмица.

Иста се облегна с разтреперани ръце на затопления от слънцето камък. Вече дори не можеше да се моли.

— Аз ви навлякох всичко това — каза тя прегракнало. — Съжалявам.

Веждите му се вдигнаха високо и той я погледна косо.

— Не съм сигурен, че имате право да си приписвате тази чест, милейди. Нещата тук бяха поели в тази посока още преди да пристигнете. Ако присъствието ви не бе подмамило джоконците да атакуват сега, със сигурност щяха да ни ударят след месец — да ударят крепост, чиито двама най-опитни командири са мъртви и разложени, или дори още по-лошо, нямаше да има и кой да обясни ужасите, изливащи се от нищото върху замъка.

Иста потри челото си, зад което пулсираше упорита болка.

— Излиза, че не знаем дали присъствието ми тук натежава на везните, освен ако не се предам като заложница и пионка на Джоен. — Може би. Впери поглед в разноцветните каменни плочи далеч долу. „Има и други начини да избегна участта на заложница“.

Той проследи погледа й и присви очи, смръщил чело. Посегна и нежно обърна брадичката й към себе си.

— Присъствието ви има значение за мен — каза той. — Всяка жена, която може да събуди един мъж от смъртен сън с целувка, заслужава втори поглед, така мисля аз.

Иста изсумтя горчиво.

— Не съм ви събудила с целувка. Просто пренасочих потока на душевния ви огън, както го направих и с Катилара след това. Целувката беше само… глезотия от моя страна.

Лека усмивка изви устните му.

— Нали казахте, че е било сън?

— Ъъ… — „Ох!“ Така беше казала, да. Устните му се извиха още малко, подлудяващо. — Глупаво хрумване, така да се каже.

— Хайде де, аз пък си помислих, че е гениално хрумване. Подценявате се, милейди.

Иста се изчерви.

— Боя се, че нямам талант за… — тя преглътна — за флиртове. На младини бях прекалено глупава. Сега съм стара и безлична. — „Твърде глупава, после твърде побъркана, после твърде безлична, после твърде късно…“ — Просто не съм от този тип.

— Така ли? — Той се завъртя, облегна се на парапета и взе ръката й с изражение на силно любопитство. Почерненият му от саждите показалец се плъзна по набитите с мръсотия линии на дланта й. — Чудя се защо ли. Казват, че съм бил умен човек. Би трябвало да открия отговора, след кратко проучване. Ако картографирам поземления план на замък Иста, ако отбележа защитата му…

— Ако откриете слабите места? — Тя дръпна решително ръката си.

— Добре, да сключим сделка — знание за знание.

— Лорд Илвин, сега не е нито времето, нито мястото за това!

— Вярно. Толкова съм уморен, че едва ли мога да стана. Нямам предвид на крака.

Последва кратко мълчание.

Устните му отново се извиха в широка, бяла усмивка.

— Ха. Защо ми се стори, че устата ви потръпна?

— Не е вярно. — Сега обаче наистина потръпна, въпреки волята й, при това напомняне за птичката в гнездото й.

— Какво ти потрепване — направо се хилите самодоволно!

— Не е вярно.

— Поетите говорят за надеждата в женската усмивка, но аз определено предпочитам самодоволното кискане. — Палецът му неусетно бе започнал да гали настоятелно дланта й. Усещането беше чудесно. Искаше й се да разтрие раменете й, стъпалата й, врата й, всичко, което я болеше. И всичко наранено.

— Нали казахте, че Арис е големият съблазнител в семейството? — Опита се да мобилизира достатъчно енергия, за да дръпне ръката си, и не успя.

— Нищо подобно. Той не е съблазнявал и една жена в живота си. Те му скачаха от засада по своя воля. Не без причина, признавам. — Усмихна се за миг. — Така става, когато си спаринг-партньор на най-добрия фехтовач в Карибастос. Винаги губех. Но ако някога срещна третия най-добър фехтовач в Карибастос, тежко му и горко. Арис винаги е бил по-добър във всичко, с което се захващахме. Но има едно нещо, което аз мога да направя, а той — не.

Масажът беше виновен — приспа вниманието й и тя попита, без да мисли:

— Какво?

— Да се влюбя в теб. Сладка Иста.

Тя се дръпна като опарена. И преди беше чувала това обръщение, но не от тези устни.

— Не ме наричайте така.

— Огорчена Иста? — Веждите му се вдигнаха високо. — Раздразнителна Иста? Сърдита, избухлива, своенравна Иста?

Тя изсумтя. Илвин се отпусна и устните му се извиха отново.

— Е, все ще се науча да пригаждам речника си.

— Лорд Илвин, дръжте се сериозно.

— Разбира се — веднага каза той. — Както заповядате, царина. — Поклони се леко. — Достатъчно стар съм, за да съжалявам за много неща. Направил съм своя дял от грешки, някои — той изкриви лице в гримаса — ужасни наистина, както сама знаете. Но ме мъчат дребните, лесни неща — целувките, които съм пропуснал, и любовта, която съм премълчал, защото не е имало време или мястото е било неподходящо, а после мигът вече е бил отминал… Изненадващо мъчителни са тези тъги, непропорционално за размера си. Мисля, че тази нощ шансовете на всинца ни се смаляват драстично. Така че ще огранича броя на съжаленията — колкото и кратък живот да им остава — поне с едно…