Тежкото острие отсече главата на мечката с един удар и се заби в пръстта. От врата на животното бликна кръв, а главата се търкулна настрани. Едната предна лапа потръпна спазматично, после голямото, покрито с козина тяло се свлече безжизнено на земята.

Иста сякаш виждаше демона с всяко свое сетиво освен с очите — осезаема сила, опръскан с кръв огън, миризма като на горещ метал. Той изрева към нея, после изведнъж се отдръпна, обзет от животински ужас. За един отчаян миг се поколеба между Фойкс и момчето на земята. После се вля във Фойкс.

Фойкс се облещи.

— Какво?… — почна той. После очите му се подбелиха и той се строполи възнак.

Лис първа успя да овладее коня си и да го пришпори назад. Смъкна се от гърба на дорчото, задъхана от смут и тревога. Пежар се надигна със стон, седна и впери ококорени очи в обезглавената мечка. Челото му се набръчка озадачено при вида на проснатия до кървящия труп Фойкс.

— Сър?…

Коремът я болеше след падането от коня, но не от това вибрираха костите й, а от прехода на демона, който беше видяла току-що. Усещаше съзнанието си неестествено отделено от тялото. Иста смъкна късото си наметало, сгъна го, коленичи и се опита да обърне тежкото тяло на Фойкс и да му го подложи под главата.

— Милейди, чакайте… удари ли си главата, когато конят го хвърли? — спря я Лис. — Може да си е счупил нещо…

— Хвърли ли го конят му? Не видях. — Това би обяснило защо пръв се беше добрал до мечката. — Не, не е пострадал тогава. Той уби мечката. — „За жалост“.

— Изхлузи се през задницата на коня си и тупна по, хм… По задник. Е, там няма много кости за чупене. — Лис уви юздата около ръката си, за да задържи пръхтящия, дърпащ се дорчо, и коленичи да помогне, като първо огледа възхитено трупа на мечката, меча и търкулналата се встрани глава. — Богове пет, какъв удар! — Погледна надолу към Фойкс. Лицето му имаше цвета на помия. — Какво му е?

В този момент се появи и Ферда, хвърли един поглед и скочи от коня си, без дори да задържи юздата.

— Фойкс! Царина, какво стана? — Коленичи и прокара ръце по тялото на брат си: търсеше наранявания и явно очакваше да намери кървави разкъсвания, причинени от ноктестите лапи на звяра. Веждите му се свъсиха, когато не откри нищо. Понечи да обърне брат си по корем. Дотича тежко и ди Кабон, без мулето си, едва си поемаше дъх.

Иста задържа ръката на Ферда.

— Виж, брат ти не е ранен.

— Отсече главата на мечката. После просто… се строполи — потвърди Пежар.

— Животното да не е било бясно, че ни нападна така? — задъхано се включи ди Кабон. Наведе се над шкембето си, подпря ръце на коленете си и на свой ред огледа сцената.

— Не беше бясно — с равен глас каза Иста. — А обладано от демон.

Очите на ди Кабон се разшириха и се взряха в нея.

— Сигурна ли сте, царина?

— Абсолютно. Аз… почувствах го. — „И той ме почувства“.

Ферда ги гледаше онемял.

— Той къде… — започна ди Кабон и не довърши; погледна първо падналия войник, после и Иста, изправена и явно напълно с ума си. Фойкс лежеше, сякаш са го пребили до безсъзнание. — Не е влязъл в него, нали?

— Уви. — Иста облиза устни. — Мечката отстъпваше. Опитах се да го спра, но той, изглежда, видя само полудяла мечка, която на пръв поглед се кани да ме нападне.

Устните на ди Кабон повториха мълчаливо думите й. „На пръв поглед“? После той впи изпитателно очи в нея.

Липсата на съмнение у ди Кабон най-после убеди зашеметения Ферда. Лицето му се сгърчи от усилието да удържи сълзите си.

— Просветени, какво ще стане с Фойкс?

— Това зависи — ди Кабон преглътна, преди да продължи, — до голяма степен от естеството на въпросния демон.

— Мечешки беше — докладва Иста, все така с равен глас. — Може и да е погълнал други животни преди мечката, но не се беше хранил с човешка интелигентност. Не говореше. — „Сега обаче разполага с истинско угощение от думи и разум“. Кога ли щеше да започне да пирува?

— Това ще се промени — промърмори ди Кабон като ехо на собствените й мисли. Пое си дълбоко дъх. — Каквото има да става, няма да стане веднага — заяви той високо. На Иста не й хареса бодряшкият тон на думите му. — Фойкс може да се опълчи. Ако реши. Един неопитен демон има нужда от време, за да порасне, да се учи.

„Да се вкопае“, добави наум Иста. Да изтощи силата на душата, да се подготви за обсада. Следваше ли от това, че един опитен демон, затлъстял от много човешки души, може да превзема за миг?

— Въпреки това трябва да му дадем колкото се може по-малко време да… колкото се може по-малко време. Храмът на някоя провинциална столица би разполагал със средствата и обучените хора, които да се справят с това. Трябва веднага да го заведем при архисвещения на Тарион… не. Това би отнело седмица. — Той впери поглед над хълмовете към далечните равнини. — Храмът в Маради е по-близо. Ферда, къде са ти картите? Трябва да видим кой е най-краткият път.

Другите войници се събираха — вече бяха уловили изпоплашените коне и мулета. Един водеше за юздата коня на Ферда. Ферда скочи да отвори дисагите си, но после се обърна рязко, защото Фойкс се размърда и простена.

Очите му се отвориха. Обходиха небето и кръга лица, които се взираха напрегнато в него, после той примижа и свъси вежди.

— Ооох!

Ферда коленичи до главата му, стискаше и отпускаше безпомощно юмруци.

— Как си? — попита несмело накрая.

Фойкс примигна.

— Много странно. — Махна тромаво с едната си ръка — жестът напомняше за размахана лапа — и се опита да се претърколи и да стане. Вместо това застана на четири крака. Едва на третия път успя да стъпи на крака. Ди Кабон го прихвана за едната ръка, Ферда за другата, докато той мигаше отново и безмълвно раздвижваше челюсти. Посегна с ръка към устата си, не уцели и опита отново. Пръстите му опипаха предпазливо, сякаш да е сигурен, че ще напипа челюст, а не муцуна. — Какво стана?

Мълчанието се проточи — никой не събираше смелост да му отговори. Той плъзна поглед по ужасените им лица с растящо объркване.

Най-накрая ди Кабон каза:

— Смятаме, че те е обладал демон. Бил е в мечката, когато тя нападна.

— Мечката умираше — каза Иста. Дори и в собствените й уши гласът й прозвуча странно далечно. — Опитах се да те предупредя.

— Не е вярно, нали? — попита Ферда. Умолително. — Не може да е вярно.

Лицето на Фойкс застина вглъбено, очите му се оцъклиха невиждащо.

— О — отново промълви той. — Да. Заради това… заради него аз…

— Какво? — Ди Кабон се постара гласът му да прозвучи меко, но тревогата си пролича.

— Има нещо… в главата ми. Уплашено е. Свило се е на възел. Сякаш се опитва да се скрие в пещера.

— Хм.

Ставаше ясно, че поне засега Фойкс няма да се превърне в мечка, демон или нещо друго, ако не се броеше дълбокото му объркване. Водачите на групата, подкрепяйки Фойкс, седнаха на земята да погледнат картите. Двама от войниците обсъдиха на тих глас трупа на мечката и решиха, че краставата кожа не си струва дрането — взеха само зъбите и лапите и завлякоха тялото встрани от пътя.

Ферда извади картата на района и я разпъна върху един широк плосък камък. Пръстът му се плъзна по права линия.

— Мисля, че най-бързо ще стигнем до Маради, ако продължим по този път още трийсетина мили, до ей това село. После ще потеглим надолу, право на изток.

Ди Кабон примижа към слънцето, което вече се бе скрило зад планинската верига на запад, макар небето още да светеше в наситено синьо.

— Няма да стигнем там преди падането на нощта.

Иста се осмели да плъзне пръст по картата.

— Ако продължим още малко, ще стигнем до този кръстопът, и оттам до селото на стария светец, което и без това смятахме да посетим. Вече сме запазили храна, фураж и легла там. И ще можем да тръгнем рано сутринта. — И щеше да има здрави стени между тях и други такива мечки. Макар и не между тях и демона — мисъл, която реши да запази за себе си.