— Лис — задавено рече Иста и се окашля да прочисти гърлото си. — Лис — започна наново. — Ела с мен. Трябва да се качим на кулата.

Лис и Илвин тръгнаха с нея. Иста чу как портите на Порифорс се отварят с гръмовно скърцане и металните вериги на подвижния мост ехтят сред умиращите цветя. Илвин направи няколко крачки назад, вперил поглед в прогорения от огньове мрак, но Иста събра сили и не се обърна.

Схванатите й крака я изкачиха с мъка по тясното стълбище в кулата, извитите каменни стени студенееха грапави под опипващата й слепешката ръка, докато не се озова в квадрат от неочакван блясък. Редици свещи обточваха основата на дебелия каменен парапет от северната и южната страна, забити в буци от собствения им восък, и горяха с ясни и нетрепващи пламъчета в тихата нощ. Топлината сякаш се изпаряваше нагоре към звездното небе, но като цяло въздухът тук не беше толкова задушен и застоял като в двора при портата.

Платформата беше тясна за толкова много хора. Иста огледа приготовленията, които беше заръчала, и си отдъхна със задоволство. В единия край лейди Катилара лежеше тихо на покрит с чаршаф сламеник. Втори сламеник, също застлан със стари ленени чаршафи, чакаше празен до нея. Знахарката с кошницата си, Горам и просветен ди Кабон, чиято роба беше вече наистина изпоцапана, я чакаха тръпнещи. Малобройната им компания трябваше да свърши работа — малкото останали живи лечителки и дякони на Майката в обсадения град бяха заети с повалените от треска и от още по-лоши болести хора, а и без това нямаше как да ги вкарат в замъка през сриналите се тунели.

Илвин се появи откъм мрака на стълбището и засенчи с ръка очите си срещу блясъка на свещите.

— Царина, ще можете ли да виждате лагера, за да насочвате стъпките на брат ми?

— Не с тези очи ще го следвам. А хората, които ще се грижат за вас, трябва да ви виждат добре. — Ръката й посегна да докосне невидимата утеха на сивата нишка, която се точеше от сърцето й към мрака долу. — Сега вече няма да го загубя.

Той изсумтя, че разбира аргументите й, макар те да не му носят особена утеха, пое си дъх и седна на празния сламеник. Остави меча си встрани, съблече прогорената си и покрита с петна от пот риза и нави широките крачоли на панталона си. Горам му помогна да изуе ботушите. Илвин изпъна дългите си крака и легна — лицето му бе спокойно, застинало, тъмните му разширени очи бяха вперени в звездите. Тънки облаци като разнищена вълна, влага твърде далеч, за да им е полезна, се влачеха по небето като сиви пера.

— Готов съм. — Гласът му бе пресъхнал, но не само от жажда, помисли си Иста.

Откъм двора долу се чу тихото стържене на веригите, които бавно вдигаха подвижния мост, после и дрънчене на сбруи и тропот на копита — отдалечаваха се от стената и постепенно заглъхваха. Сивата нишка се движеше в тъмнината отдолу, съвсем като въдичарско влакно, повлечено от щука.

— Нямаме много време. Да започваме. — Тя се отпусна на колене между двата сламеника.

Илвин взе ръката й и я притисна за миг до устните си. Тя погали потното му чело, докато я отдръпваше. Настрои се. Затвори очи да прогони обременяващите я послания на външното й зрение и превключи на сложната смесица от светлини и сенки, в които й се представяше сега светът на духовете. Подозираше, че боговете са опростили гледката като за нея и че реалността отдолу е още по-странна и сложна. Но с това разполагаше и то трябваше да й стигне.

Отстрани стегата около бялото ручейче, изливащо се от сърцето на Илвин, и отвори широко канала. Душепламът се ливна, сля се с бавния и сърдит поток на Катилара и потече към нощта, увивайки се около сивата нишка, без да я докосва. Животът се отцеди от лицето на Илвин, то се отпусна като изстинал восък и Иста потръпна.

Обърна се огледа спящата Катилара. Демонът се мяташе възбудено под тънката й гръдна кост. Огромен натиск в различни форми се вихреше тук, напъвайки да разкъса оковите. Следващата задача на Иста беше крайно опасна, опасна за всички, но тя не можеше да избяга от нея. Твърде много души бяха изложени на риск в тази езда…

Тя сви стегата на Катилара и избута душеплама от сърцето й към главата. Демонът се опита да го последва. Иста положи опарената си от снежинката ръка върху гръдната кост на маршезата и загледа омаяно как от пръстите й внезапно избликва сиво сияние. Демонът се сви отново на топка с писъци на подновен ужас. Катилара отвори очи.

Опита се да седне, но откри, че тялото й все още е парализирано.

— Ти! — извика към Иста. — Проклета да си, пусни ме!

Иста изпусна затаения си до болка дъх.

— Арис потегли. Жал ми е за враговете му, защото смърт на обладан от демон кон ги дебне в мрака и носи огън и меч. Мнозина ще му правят компания по пътя му към замъка на Бащата тази нощ, душите им ще са като окъсани знамена, развявани пред ектящите му стъпки. Дойде времето да избереш. Ще му помогнеш ли, или ще му попречиш в това последно пътуване?

Катилара разтърси бясно глава.

— Не! Не! Не!

— Самият бог очаква пристигането му, божественият Му дъх е затаен, за да балансира мига. Сърцето на Арис лети към ръката на неговия Баща като пощенски гълъб. Дори да можех да го върна сега, той би прекарал остатъка от живота си, а според мен той няма да е много дълъг, застанал на онзи прозорец, копнеещ за последния си дом. Не би ти благодарил. Не би те обичал, защото сърцето му ще е пуснало котва в онова, другото царство. Може дори да те намрази, при мисълта какво величие си му отнела. Сега за последно, в този последен миг за време и избор, помисли не за това какво ти искаш, а какво иска той; не за своето щастие, а за неговото.

— Не! — изпищя Катилара.

— Добре тогава. — Иста посегна да отвори стегата, като държеше под око притихналия, настръхнал демон.

Катилара извърна глава и прошепна:

— Да.

Иста спря и издиша. После промърмори:

— И моля се на боговете да ме чуят мен, грешната, и прошепнатото ми „да“ да се издигне над извиканото ми „не“ и да излитне чак до петорната им обител. Така както аз ще бъда чута, така чувам теб. — Преглътна с мъка. — Дръж здраво юздите на демона си. Той няма да е от лесните.

— Много ли ще ме боли? — попита Катилара. Очите й най-после срещнаха Истините. Гласът й би бил почти недоловим, ако не беше гробовната тишина на платформата. Дори и прошумоляване на дреха не долиташе откъм застиналите зрители.

„Представа си нямам“.

— Да, така мисля. При всяко раждане боли.

— О. Добре. — Тя отново извърна глава, но този път покорно. Очите й искряха влажни, но лицето й бе застинало като миниатюра от слонова кост.

Иста вдигна ръка в готовност, но намесата й не бе необходима. Лицето на Катилара се отпусна и белият огън избликна двойно по-мощен от сърцето й, сля се с огъня на Илвин и се ливна на порой през парапета. „Е, вече няма да яздиш сам, Арис. Сърцата на двамата, които те обичат най-много, вече са с теб“. Надяваше се тялото му в другия край на бялата линия да приеме излива им като благословия.

Стана и притича до парапета, като даде знак на другите да са готови с тампоните, превръзките и турникетите. Впери поглед в мрака навън: пътищата бяха като сиви панделки, откритите места — намачкани като завивки върху неоправено легло, дърветата в горичката черни и мълчаливи. Малко огньове горяха във вражеския лагер, джоконски конници патрулираха лениво извън обсега на арбалетите. Съсирек от подвижни сенки стигна дърветата и се приплъзна между патрулите.

Тя се взираше с цялата сила на другите си очи, следеше белия поток и тънката сива нишка към мястото, където се движеха десетина душевни искрици, върху по-бледите живи петна на конете им. Сивото сияние на Арис се различаваше ясно, същото и дори в по-голяма степен важеше за двойната сянка с виолетов оттенък на Фойкс. Видя съвсем ясно през всичките движещи се сенки кога Арис срита в галоп осветената от демона сянка на коня си. Бързо се приближи към една притихнала, оцветена нишка от магьосническа светлина, като ястреб, който се спуска към нищо неподозираща плячка.