— Виждате ли Фойкс? — прозвуча досами ухото й затаеният глас на Лис.

— Да. Язди до Арис.

Тревожните викове се чуха чак когато първата шатра се срина. Привлечени от надигащите се крясъци и звънтежа на стомана, конните патрули препуснаха към лагера. Пипалото от магьоснически огън внезапно се изпъна и се скъса. Синкав изблик от душеплам се издигна право нагоре и се раздели пред очите на Иста от бушуващ виолетов поток, който се стрелна встрани, провлачил след себе си парцали от проядени души. Синкавият изблик се сгърчи в агония и избледня някъде другаде. Виолетовият поток се заби в една движеща се душевна искра нейде под дърветата — и демонът и гостоприемникът застинаха от шока на сблъсъка. Но пипалото не се поднови.

— Един падна — каза високо Иста.

Нападателите не крещяха, нито си подвикваха. Движеха се в мрачно, решително мълчание. Бледото петно на друга шатра, приютила главата на друга цветна змия, се люшна, разтресе се и се катурна. Джоконският магьосник сбра енергия за някакъв удар по нападателя си, Иста видя светкавицата от демонски огън да минава през Арис, чу вика на изненада и потрес, откъснал се от магьосника, чу го и как секна. Дори си помисли, че слабият, далечен, воднист звук може да е съпровождал обезглавяване. Нов виолетов поток се отдели от нов бял изблик. Виолетовото петно се срина в един кон, пришпорван към мелето от джоконски кавалерист. Животното се спъна, залитна, хвърли ездача си и свърна в бесен галоп по пътя за Оби. Отплесналата се глава на змията сякаш се устреми след него, като че да удари, но после се срина сама в себе си и се разпадна в дъжд от искри.

— Станаха двама — каза Иста.

Трептящо сияние се издигна откъм дърветата, жълто и ярко — една от шатрите се беше запалила. От другата страна на горичката в големите зелени шатри припламваха запалени лампи. Иста не се и съмняваше, че магьосниците, проспали първия удар, вече са на крака, събудени от Джоен, ако не от врявата. Колко бързо щяха да координират отбраната си изненаданите джоконци? Контраатаката си? Нов изблик от душевен огън, този път без компанията на демон, прогори зрението й. Обикновен вражески войник ли беше загинал, или някой от смелите доброволци на Арис? От божествена гледна точка, осъзна тя, това нямаше значение. Всички новородени смърти се приемаха еднакво в онази обител.

— Три — преброи тя, докато нападателите си пробиваха път напред.

— Побеждаваме ли? — прошепна задавено Лис.

— Зависи каква победа имаш предвид.

При четвъртата шатра атакуващите най-сетне срещнаха отпор. Незнайно как там се бяха комбинирали три магьоснически змии. Може би Арис бе странно невидим за тях, защото и тримата се насочиха към Фойкс. Естествено — сигурно бяха решили, че другият магьосник е най-голямата заплаха за тях, погрешно го бяха взели за водача на вражеския набег. Душевни светлини се люлееха, стрелкаха се, въртяха се шеметно пред обременените сетива на Иста. Мечката падна с рев под мрежа от огън. Но четвъртата и петата змии загубиха главите си, тела като панделки заплющяха ожесточено в смъртната си агония, преди да се разнищят в шеметно сияние. Откъм осветената в зелено шатра се чуваха жестоките крясъци на жена, но рокнарийските думи се сливаха неразбираемо от разстоянието и яростта.

— Мисля, че свалиха Фойкс — каза Иста.

Зад нея се чу тройно ахване.

— Помощ! — извика знахарката. Бледа като платно, Лис се обърна и приклекна на поста си до Катилара.

На десните бедра на Катилара и на Илвин се бяха отворили дълги тъмни резки. Иста зърна за миг червеникавокафявата тъкан на пулсиращите мускули, бледата ивица на едно сухожилие, после двете еднакви рани се изпълниха с червена кръв. Знахарката и Лис, Горам и ди Кабон се разбързаха да пристегнат тампоните с превръзки, за да забавят кървенето.

„Да. Да“, помисли си Иста. Стратегията беше добра. При едно поддържащо тяло тази рана от меч би стигнала до костта. Поделената рана делеше опасността на две. Едва не се засмя на глас, пък макар и мрачно, представяйки си сащисването на човека, нападнал Арис, разбрал от сътресението при удара, от отскочилото от костта острие и от отката в собствената си ръка колко силно е ударил, а в същото време очите му казват, че раната се затваря… Откъм горичката долетя яден вик, който като нищо можеше да е на същия този човек. „Мислехте си, че сте потопили Порифорс в кошмар от ужасии, докато си седите на сигурно място и в безопасност. Е, вижте сега как Порифорс ви връща услугата. Удържаме, удържаме.

Още много малко“.

Обърна се отново и се взря през дърветата. Можеше да проследи напредъка на Арис по ужасените викове на враговете му, които се разбягваха пред бледото му лице и смъртоносния меч. И по потоците от бял огън, които се издигаха към небето след него. Беше изгубил коня си, макар че кога и как, Иста не знаеше. Надяваше се да не е останал сам, без нито един другар, който да му пази гърба.

„Мисля, че вече е сам“.

Странен, мокър звук долетя иззад нея. Тя погледна през рамо и видя помощниците й да притискат тампони към коремите на Катилара и Илвин. „Това беше стрела!“. Зачуди се дали Арис я е измъкнал от корема си и я е захвърлил в лицата на изумените си врагове, или я е оставил на място като кокарда. Ударът би бил смъртоносен, при всеки друг човек, по всяко друго време. „Скоро ще има и други. Боговете са ми свидетели, един ди Лютез знае как да умре три пъти и три пъти по три, ако е необходимо“.

Тя се свлече на колене до парапета и се подпря на камъка.

Имаше чувството, че някакъв огромен черен глетчер, някакъв леден бент в душата й се топи, сякаш жегата на сто лета го е обвила изведнъж. Пропуква се, разпада се. И че в дълбокото една миля и една миля дълго езеро от леденостудена вода зад стената една изпълнена с очакване вълна накъдря повърхността му от бряг до бряг, чак до дълбините му, тревожи водния му покой. „Аз ти предадох една благословия в двора при портата. Но ти също ми предаде благословия. Разменихме си спасение. Петимата богове нека ни видят как яздим заедно в този предутринен час.

Вие, Петимата, може и да ни изпълвате със страхопочитание. Но според мен ние също трябва да ви изпълваме с такова“.

— Седем — силно прошепна тя.

После нещо се обърка. Колебание, извръщане. Твърде много, твърде много душевни искри се вихреха около онзи сив пламък. „Сега той е обграден, откъснат. Десетките, които бягаха от него, сега бягат към него, окуражени от самия си брой, събрали смелост да го повалят.

Посред враговете ти твоят Баща ти е приготвил пир, трапеза, на която е сервирано отдавна. Ето, близо е…“

Още един тъп звук, после още един. Зад нея Лис извика напрегнато:

— Милейди, твърде много рани се отварят! Трябва да сложите край на това!

Чу се и прегракналият от напрежение глас на ди Кабон:

— Царина, обещахте на Арис лейди Катилара да оцелее!…

„А един дебел бял бог ми обеща Илвин, ако правилно съм Го разбрала. Подарен ми от бога любим, нахален и храбър като покрит с белези уличен котарак, който се прокрадва с мъркане покрай защитните ми стени към сърцето. Стига да го храня редовно“.

Тя погледна през рамо. Тялото на Илвин подскочи от прехвърлената сила на някакъв силен удар в гърба на Арис и Горам, с изопнато от трескави емоции лице, го обърна, за да стигне до червения прорез. Бялата ръка на Катилара се отдели наполовина при китката и Лис се хвърли да спре кървенето.

„Сега. Да, сега!“ Иста стисна с ръка пороя от бял огън, който течеше покрай рамото й. Притокът внезапно спря. Бурни вълни плиснаха назад и в двете посоки на стегата. Виолетовият канал се пръсна на парчета. Белият огън, превърнал се от дни в постоянен компаньон на вътрешното й зрение, примигна и угасна.

Притихнало колебание — после, откъм потъналата в сенки орехова горичка, от десетки джоконски гърла се надигна грозен рев на истеричен триумф.

Леденият бент се пукна. Стена от вода се надигна, преви се и се сурна напред, заля бреговете си, разпъна душата й, широко, още по-широко, изтръгваше и помиташе трупани цял един живот камънаци, чакъл и гниещи съсиреци от отломки пред себе си. Иста разпери ръце, отвори уста и й даде път.