Фойкс я изгледа напрегнато.

— Значи според вас това е дело на маршезата? Не на лорд Арис?

— Лорд Арис никога не би изоставил Порифорс и задълженията си тук. Колкото и да хленчи жена му — убедено заяви Иста. „Понеже е по-волеви мъж от Иас. Но пък това важи за всички представители на семейство ди Лютез“.

— Но нали демонът й искал да избяга, така казахте — обади се ди Кабон. — Ами ако я е надвил и сега той контролира волята й?

— Защо тогава да се товари с излишен багаж? — позова се на логиката Иста. — Тялото на лейди Катилара, кутията й с бижута и един бърз кон биха му послужили по-добре.

Фойкс я изгледа с уважение.

— Не мисля, че я е надвил — бавно рече Иста. — Но може някак да е успял да я убеди в ползата, която и двамата биха извлекли от бягството. Тогава тя разчита на пълно съдействие от негова страна.

— Тя иска едно — да върне Арис към живот или поне да удължи безкрайно настоящото му състояние на полусмърт — каза Фойкс. — Какво би постигнала в този смисъл, като го натовари, заедно с бедния лорд Илвин, в някакъв фургон и отпраши незнайно къде?

— Хм — изсумтя ди Кабон.

Всички се обърнаха към него.

— Какво има? — остро попита Иста.

— Ами… чудя се дали нещо, което казах в смисъл, че… лейди Катилара дойде при мен снощи след вечеря. За духовно наставление, така си помислих. Поговорихме за този оплетен възел. Бедното пиленце, сълзите й се търкаляха като скъпоценни камъни от скръб по страните й.

Иста завъртя очи.

— Не се и съмнявам. И какво?

— Опитах се да й дам колкото съвет, толкова и утеха, да й обясня на каква религиозна угроза подлага съпруга си. И на физическа такава брат му, а и за опасността, надвиснала над собствената й душа. Казах й, че магията на демона не може да помогне. Че само чудо би могло да промени неизбежния ход на нещата. Тя ме попита къде може да намери такова чудо, сякаш се продават на някакъв свещен пазар, моля ви се. Казах й, че само светците могат да ги прелеят към нас от боговете. Тя попита къде могат да се намерят светци. Аз й казах — на най-неочаквани места, високи и ниски. Казах й, че според мен вие, царина, сте светицата, в чиито ръце е поверен за разплитане този труден възел. Тя каза… ъъъ… ами, наприказва ги едни, необмислени неща, гневни — изглежда, ви смята за свой враг. Уверих я, че не е така. Тя заяви, че всеки друг светец на света би бил по-подходящ за тази задача и ме помоли да пиша на някой такъв да дойде, сякаш светците са лечители, които правят посещения по домовете. Е, някои светци наистина са лечители, но не е в това… Казах й, че според мен друг отговор от боговете няма да получи и че повечето хора и един не получават. Боя се, че не се заинтересува особено от по-тънките постулати на теологията.

— Стреми се към заучен ритуал — каза Иста. „Точно като мен навремето“. — Пазарлък. Плащаш и получаваш доставката. Просто не може да си намери нужния търговец.

Той сви рамене.

— Боя се, че сте права.

— И сега е взела живия и мъртвия и е тръгнала на поклонение. Да търси чудо. Да си направи поръчката.

— Пътищата тук съвсем не са безопасни, както лично се уверихме вчера — разтревожено каза Фойкс. — Лорд Арис със сигурност не би позволил на жена си да тръгне на път сега, без значение какви надежди храни маршезата.

— Мислиш ли, че е имал избор? Една носилка ли има във фургона, или две? Братята сигурно лежат един до друг като наръчи съчки! Демонът лесно може да го уреди — сигурно му е по-лесно, когато и двамата са в безсъзнание.

Ди Кабон се почеса по главата.

— Нейно е правото да потърси изцеление за лорд Арис. Той все пак й е съпруг.

— Илвин обаче не е — отсече Иста. — А и изцелението няма да помогне на Арис. Трябва да ги върнем. Фойкс, предупреди хората си да приготвят конете. Лис, увий коленете ми за езда, не искам раните да се отворят пак.

— Царина, пътищата са точно толкова опасни и за вас! — каза ди Кабон.

— Съгласна съм с теб, но Фойкс няма властта да заповядва на Катиларините слуги против волята й. А някой трябва да се справи и с демона й.

— Мисля, че аз бих могъл да опитам, царина — каза Фойкс и погледна крадешком ди Кабон.

— А би ли могъл едновременно с това да укротяваш една пищяща, ридаеща, обезумяла жена?

— Ами… — проточи той, притеснен от тази не особено приятна перспектива. — А вие ще можете ли?

— Мисля, че да. — „Всъщност мисля, че го чакам с нетърпение“.

— Ще… ъъъ… ще ви бъда изключително признателен, царина.

— Добре. Предупреди офицерите на Арис… Хм. — Тя присви очи. — Предполагам, че Арис не би искал тази история да се разчуе. Ди Кабон. Ако не се върнем до… колко, Фойкс? Два часа?

— Взели са четири коня и имат един час преднина… значи два или три часа.

— Ако не се върнем до три часа, кажи на главните му офицери какво сме направили и ги накарай да пратят хора след нас. — Иста се обърна към Фойкс. — Побързай. Ще се срещнем в двора при портата веднага щом оседлаят конете.

Той отдаде чест и излезе. Лис вече събличаше хубавата си рокля и изритваше пантофките. Иста избута протестиращия ди Кабон през вратата.

— Но аз трябва да тръгна с вас, царина! — извика свещеният. — А и Фойкс не бива да остава без надзор!

— Не. Трябваш ми тук. А ако танцуващата мечка на Фойкс се нуждае от намордник, аз по-добре знам как да го осигуря.

— Освен това си прекалено дебел и яздиш много бавно — долетя нетактичният глас на Лис, придружен от тропот на ботуши.

Ди Кабон се изчерви.

Иста сложи ръка на рамото му.

— Земята тук е суха и рядко се срещат канали. Ще ми спестиш още една тревога, ако останеш тук, на сигурно място.

Свещеният се изчерви още повече, но все пак кимна, макар и неохотно. Иста затвори вратата след него и се разбърза да приготви дрехите си за езда.

Иста огледа стреснато коня, който Лис изведе за нея. Висок, бял като сняг, с млечносива муцуна, гривата и опашката му бяха като копринени знамена — Ферда би го избило на поезия, ако можеше да го види. Козината му беше грижливо почистена от мръсотията в конюшните, само тук-там жълтееше по някое петно, което неизбежно й напомни за лекетата по белите одежди на ди Кабон. Животното изпръхтя и я побутна с нос, големите му тъмни очи я гледаха влажно и дружелюбно.

— Какъв е този кон? — попита Иста.

— Казва се Перо. Галено от Перушан. Поисках най-добре обучения им кон за вас и те се примолиха да взема него, защото откакто лорд Илвин се разболял, по цял ден мързелувал в конюшнята и само дебелеел.

— Значи това е конят на лорд Илвин, така ли? — попита Иста, докато се настаняваше на широкия му гръб. Конят не помръдна, докато тя предпазливо нагласяше бинтованите си колене и пъхаше стъпала в стремената. — Определено не е боен кон.

— Не, за това си има друг жребец — злобен, покрит с белези дорест звяр, до който никой не смее да се приближи. — Лис се метна на куриерския си кон, който подрипна недоволно и изглежда, си науми да се изправи на задните си крака, но много скоро се отказа, открил, че си е намерил майстора. — Изпохапал е половината коняри. Показаха ми белезите си. Много впечатляващо.

Фойкс вдигна и спусна ръка и двамата с Пежар поведоха кавалкадата през портата, следвани от Лис и Иста и мъжете от ордена. Проточиха се в колона по тесния път покрай селото. Оттам свърнаха по пътя от Толноксо, по който Иста беше пристигнала преди всичките тези изпълнени със събития дни. Фойкс наложи бързо, но не и убийствено темпо, ходом по нанагорнищата, тръс надолу и галоп по равното. Иста реши, че „Перушан“ е долна клевета, защото конят откликваше с такава готовност и на най-слабото й движение с юзда и колене, че сякаш стигаше тя само да помисли за командата. Когато тичаше в тръс, движенията му бяха като дълга плавна вълна, а препуснеше ли в галоп, беше като да те люлеят в удобна носилка. Иста искрено се зарадва на леката му стъпка, защото твърдата земя изглеждаше доста далеч от мястото й на високия му гръб. Но пък и лорд Илвин едва ли би си избрал нисък кон.