— Не се извинявайте. Какво ви е на устата? — Вдигна ръка и докосна с пръст устните му.

— Дръжка на копие.

— Ох.

— По-добре е от острието на копие, повярвайте ми. — Потеглиха отново напред. Той хвърли поглед през рамо. Движеха се по черен път, по-скоро пътека, която се нижеше по другия бряг на реката, срещуположно на главния път. Около тях яздеха войници в сиви табарди. — Времето не е подходящо за разходки извън крепостните стени. Джоконската колона, която застигнахме, е една от трите, които се придвижват в момента към замъка според докладите на патрулите ни. Не са забелязани обсадни машини в обозите им обаче. Ще можете ли да се държите за мен, ако препуснем в галоп?

— Разбира се. — Иста се поизправи и отмахна косата, която й влизаше в устата — не беше сигурна дали е нейна, или на Илвин. Усети мускулите на краката му да се стягат под нея и белият кон изведнъж препусна с дългата си, полюляваща се стъпка.

— Откъде намерихте войниците? — попита тя на пресекулки, прилепила се здраво към хлъзгавата му кожа, докато се тресеше върху гърба на препускащия кон.

— Вие ми ги изпратихте, за което искрено ви благодаря. Да не сте и пророчица освен другото? Срещнах ги на пътя, докато препусках към Порифорс да ги вдигна по тревога.

А. Ди Кабон бе изпълнил заповедите й значи. Малко беше подранил, но точно за това Иста не възнамеряваше да го гълчи.

— Просто проявих предпазливост. За разнообразие. Видяхте ли Лис и Катилара, и Фойкс? Опитахме се да ги пратим напред.

— Да, разминахме се, докато препускахме към билото, за да излезем във фланга на джоконската колона. Трябва вече да са на сигурно място зад крепостните стени. — Завъртя се да погледне през рамо, но не пришпори коня, по което Иста отсъди, че поне засега са се откачили от преследвачите си. Стъпката на страхотния им бял кон се скъсяваше, животното с мъка си поемаше дъх. Илвин го остави да намали до лек бяг.

— Какво стана на пътя? — попита той. — Какво ви повали така на земята? Магия, така ли?

— Магия, да. Изглежда, че Сордсо Пияницата се е превърнал в Сордсо Магьосника. Как се е сдобил с демона си не знам. Но съм съгласна с вас за едно — демонът на мъртвата му сестра трябва да знае. Ако се наложи да срещнем Сордсо в битка… всъщност демонската магия има ли обхват? Няма значение, ще попитам ди Кабон. Чудя се дали пък Фойкс не го е установил експериментално? Способен е да го направи.

— По думите му магьосниците са трима. Най-малко — каза Илвин. — Или поне толкова смята, че е усетил сред джоконските офицери.

— Какво? — Очите на Иста се разшириха. Спомни си за оплетените виолетови пипала, които се излъчваха от корема на вдовстващата княгиня Джоен като от змийско гнездо. Едното от тях без съмнение бе впило челюстите си в Сордсо. — В такъв случай може и да са повече от трима. — Десет? Двайсет?

— Видели сте и други магьосници?

— Видях нещо. Нещо много странно.

Той отново се извърна да хвърли поглед през рамо.

— Какво виждате сега? — попита Иста.

— Не и Арис, уви. Проклет да е този човек. Все той трябва да е последният. Хиляди пъти съм му казвал, че подобна безразсъдна смелост не подобава на един разумен командир. Макар че прави огромно впечателние на момчетата, признавам. Копелето ми е свидетел, даже на мен ми влияе, макар да съм наясно колко глупаво постъпва… Аха, идва. — Обърна се отново. Мрачна усмивка на временно облекчение издърпваше нагоре единия край на кървящата му уста. Отпусна юздите на Перо, който веднага забави ход, и се намръщи — конят определено куцаше. Но пък замък Порифорс надвисваше току над главите им. Неколцина закъснели бежанци се стичаха към градските порти откъм близките села. Виковете им звучаха напрегнато, но без следа от паника.

Арис ги застигна на гърба на джоконски кон, явно придобит от Илвин по същия начин като колекцията от мечове. Пажът му седеше зад него, блед като платно, и храбро не плачеше. Вътрешното зрение на Иста провери линията от блед душеплам, която се вливаше в сърцето на марша — очевидно Кати още бе жива, където и да се намираше понастоящем. Притокът не беше толкова буен като в началото, но все още се лееше изобилно.

Отдъхна си, като видя, че и Горам е тук, прилепил се като кърлеж към гърба на друг войник, също и изтормозената придворна дама на Катилара, придвижваща се по подобен начин на трети кон. Обоселия слуга не видя никъде. Арис поздрави небрежно брат си и сам бе поздравен небрежно. Очите му срещнаха Истините, мрачни и пълни с тревога.

— Време е да се прибираме — многозначително каза Илвин.

— По това няма да споря с теб — отвърна Арис.

— Добре.

Уморените им коне се изкатериха по тесния път към портата на замъка и влязоха в двора.

Лис се притече да поеме Иста, когато Илвин я смъкна внимателно от гърба на Перо. Фойкс също притича да й подаде ръка. Иста прие с благодарност предложената й помощ, защото противното би означавало да се срине безпомощно на земята.

— Царина, нека ви заведем в стаите ви… — започна той.

— Къде отнесохте лейди Катилара?

— В спалнята й. Жените се грижат за нея.

— Добре. Фойкс, намери ди Кабон и елате там, ще ви чакам. Тръгвай.

— Трябва да се погрижа за отбраната на замъка — каза Арис. — Ще дойда при вас веднага щом мога. Ако мога. Илвин?

Илвин тъкмо даваше указания на един коняр как да се погрижи за ранения му кон.

Погледът на Арис се плъзна за миг към вътрешния двор, където се намираха покоите на съпругата му.

— Направи каквото трябва.

— О, ами добре. — Илвин изкриви лице в гримаса и тръгна след Иста. Трескавата възбуда, вливала енергия в тялото му по време на сблъсъка, отминаваше. Докато минаваха под арката към двора с фонтана, той куцаше също като коня си, вдървен и посърнал.

Спалнята на Катилара все още излъчваше атмосферата на женственост и покой, както през първия ден от престоя на Иста в Порифорс. Сега обаче придворните дами бяха твърде разстроени, за да я посрещнат с предишното гостоприемство — ядосани и притеснени или уплашени и виновни, в зависимост дали бяха знаели за тайното бягство, или не. Всички без изключение зяпнаха ужасени окървавената, задъхана, ядосана царина. Иста ги изгони безкомпромисно, като преди това им поръча да донесат храна и вино за лорд Илвин, както и вода да се измие — а и за останалите от компанията им, които бяха поели на път същата сутрин, сякаш преди цял един живот, след оскъдна закуска с чаша чай и някоя и друга хапка хляб, а някои и с по-малко.

Илвин се приближи до умивалника на Катилара, намокри един пешкир и го изстиска. Погледна към Иста и учтиво го предложи първо на нея. Червената засъхнала мръсотия, която тя отри от лицето си, изглеждаше зловещо. А и не всичката кръв беше от коня, осъзна тя, докато предпазливо почистваше драскотините по бузите си. Илвин изплакна и изстиска отново пешкира, после почисти собственото си окървавено лице и набилия се по гърдите му прахоляк от пътя. Лис му подаде чаша вода, която той пресуши на един дъх. После застана до Иста и сведе поглед към Катилара, която лежеше облечена в леглото си. Десният ръкав на роклята й за езда беше отпран и раната на рамото й бе превързана.

Беше прекрасна като заспало дете, дори мръсотията някак я бе подминала, като се изключеше калното петънце на едната й буза, но дори и то й стоеше като изящна украса. Илвин неспокойно проследи с пръст тъмните сенки, появили се под очите й.

— Тялото й твърде крехко, за да поддържа и Арис.

А кой по-добре от него би могъл да знае. Иста хвърли поглед към хлътналите му бузи и прозиращите под кожата ребра.

— За седмици и месеци да. За часове или дни… мисля, че сега е неин ред. А и знам от кого може да се лиши понастоящем Порифорс.

Илвин се навъси и погледна през рамо към отварящата се врата. Фойкс прекрачи прага след уплашения ди Кабон.

— Слава на боговете, спасена сте, царина! — искрено възкликна свещеният. — Както и лейди Катилара!