— Тя носи бог, свършено е с нас! — извика той с растящ ужас.

— Нищо подобно — изсъска жената в ухото му. — Само петна, нищо повече. Силата й стига само колкото да прелее малко светлина. Душата й е задръстена от белези и несигурност. Страхува се от теб.

Това поне беше вярно. Устата й беше пресъхнала, главата й пулсираше, имаше чувството, че я влачат мощни вълни в море от паника.

Сините очи на жената се присвиха, проблеснаха победоносно.

— Сордсо, погледни я! Това е самата Иста, точно както ни я описаха! Едната половина от това, за което дойдохме, ни падна право в ръцете! Това е дар от самите богове!

— Боли ме като я гледам!

— Не, тя е нищо. Можеш да я вземеш. Ще ти покажа. Вземи я сега! — Жената го разтърси силно за ръката. — Развали я. — Една от гърчещите се линии светлина, които извираха от корема й, набра блясък, засвети. Другият й край, видя Иста, свършваше в тялото на Сордсо като някаква неприлична пъпна връв.

Младият мъж облиза устни. Виолетовата светлина изпълни отново тялото му и набра сила. Той вдигна ръка, използвайки врасналите се навици на материята да насочи сила, която нямаше нищо общо с материалния свят. Лилаво ослепително сияние изригна от дланта му и се уви около Иста като дебела змия.

Коленете й поддадоха първи, сгънаха се под нея и тя падна в прахта. Напуканите корички на охлузванията й се отвориха окончателно и тя усети как кръвта прокапва и попива в разхлабените от потта и усилията превръзки. Гръбнакът й сякаш се разкачи, прешлен по прешлен, и тя се приведе безпомощно напред. Ужасни възли от непоносима болка се взривиха в раменете й, под лопатките. Едва не изпусна от контрол червата си, макар че това може да беше в резултат и от собствения й ужас. Зърна за миг лицето на Арис, устните му се разтвориха, очите му потъмняха объркано, когато тя се срина на земята без видима за обикновените очи причина. Ръцете й се протегнаха, търсейки опора, после и те станаха напълно безчувствени. Главата й натежа още повече и Иста едва успя да я обърне, така че бузата, а не отпусната й уста да посрещне сблъсъка с острите камъчета и прахта на пътя.

— Виждаш ли? Така ще преклонят глава пред нас цял Шалион и Ибра. — Гласът на Джоен тежеше от задоволство. Иста виждаше зелените й копринени пантофки, които се подаваха изпод полите й, виждаше и лъснатите ботуши на Сордсо. Ботушите помръднаха неспокойно. Замаяна и сякаш много отдалеч, Иста чуваше сподавените хлипове на Горам. За щастие, жалното цвилене на ранения кон бе спряло — сигурно някой милостив човек бе прерязал гърлото му. „Може би някой милостив човек ще пререже и моето“.

— Признавам — продължаваше гласът на княгиня Джоен някъде над Иста, — този, мъртвият, е загадка за мен… — Пантофките се провлачиха по чакъла по посока на Арис. Иста откри, че не е в състояние дори да изстене. Не можеше да мигне дори — капчица се отдели от единия й клепач и падна в прахта пред носа й.

Откъм склона над тях внезапно се чуха викове. Главата на Иста беше обърната в другата посока, към долината отвъд пътя. Зад и около нея се чу тропот на ботуши. Иззвънтя арбалет и тя затаи дъх от страх за Арис. Тропот на копита. На много копита, които трещяха, стържеха, плъзгаха се надолу по склона. Побъркан крясък на познат глас.

Сордсо ахна. Ботушите му изскърцаха по чакъла. Той изпъшка и зелените пантофки се люшнаха извън полезрението на Иста. Ботушите минаха тежко покрай лицето й. Някъде съвсем близо изхрущяха конски копита. Иста успя да завърти глава още малко. Конят на княза, натоварен с Джоен в многопластовата й рокля, тичаше в тръс нагоре по склона, воден от носач в зелено, който току поглеждаше уплашено през рамо.

Чу се тупване. Невидимата тежест, която притискаше Иста като огромна ръка към земята, намаля. Стърженето на извадения от ножницата на Сордсо меч преряза слуха й и тя се сви, после най-сетне обърна глава на другата страна. Неколцина стрелци си бяха позволили неблагоразумието да отделят за миг погледа си от Арис и сега маршът се биеше с тях. Няколко други бяха стреляли към височината и сега трескаво опъваха арбалетите си. Арис измъкна кинжал от ножницата на мъжа, с когото се боричкаше, и замахна точно навреме, за да парира удара на Сордсо. Удара със стомана. Виолетова светлина се сбираше в дланта на княза. Той я метна напред. Изгарящата лилава линия мина през тялото на Арис, без да го засегне, и потъна в пръстта зад него. Сордсо изписка изненадано и отскочи трескаво назад, когато ответният удар на кинжала едва не изби меча от ръката му. После побягна.

Заля ги лавина от коне. Джоконските стрелци изпопадаха под копитата им. Трещяха мечове, копия намираха целта си, забивани с ожесточение от крещящи мъже в сиво-златни табарди. Току пред лицето на Иста внезапно се материализираха конски копита с размера на чинии за супа и затанцуваха. Три от дългите конски крака бяха копринено бели, четвъртият — аленочервен от кръв.

— Доведох ви коня, който искахте — чу се гласът на Илвин, спокоен, ако не беше толкова задъхан. От другата страна на чиниите за супа друга четворка копита изтупкаха и се хлъзнаха. Той добави по-остро: — Богове пет! Ранена ли е?

— Омагьосана, струва ми се — отвърна задъхано Арис. Коленичи до Иста и я взе в хладните си, неживи, благословени ръце. Изправи се и я вдигна още по-нагоре, подаде я на брат си. Тя с тих стон се отпусна по корем в скута на Илвин.

Илвин изпсува и впи пръсти в едното й бедро през роклята да я задържи. Изрева през рамо към някого, не към Арис:

— Вземи Горам!

— Престрояват се! — изкрещя Арис. — Тръгвай! — Плесна белия кон по задницата, но и без това подканяне вече потегляха в галоп. Стрелнаха се по нанадолнището, далеч от пътя.

Източникът на кръвта подскачаше току под носа на Иста — грозна порезна рана напряко на десния хълбок на Перо; кървеше обилно. Земята се носеше шеметно под Иста. Конят се поколеба, тялото му се свиваше на възли; Илвин се наведе силно назад в седлото, ръката му стисна крака й като менгеме. Миг по-късно се плъзгаха право надолу по стръмния склон под дъжд от пръст и камъчета, предните крака на коня бяха изпружени напред, а широката му задница почти опираше в земята. Илвин изкрещя отново. Храстите я удряха през лицето. Малко да нарушаха крехкото равновесие и щяха да се затъркалят по нанадолнището сред пукот на изпотрошени кости и раздрана плът…

Безкрайното плъзгане най-после свърши, не с катастрофа, а със силен плясък в малката река, която прецапаха за нула време. Сега и други коне препускаха около тях. Илвин пусна изтръпналото й бедро и я плесна разсеяно по дупето.

Иста установи, че вече има известен контрол над тялото си, и изплю смесица от окървавена речна вода и пръст. Какво беше станало с княза-магьосник? Вниманието му явно бе отклонено изцяло от нея. „Засега“. За жалост, заедно с контрола се връщаше и усещането за телесните й функции.

— Май ще повърна — изломоти тя, забила нос в покрития с кървава пяна хълбок на Перо.

За един блажен миг спряха да се движат. Илвин се наведе, хвана я с дългите си ръце и я вдигна така, че да седне в скута му. Със сетни сили Иста уви ръце около слабия му, хлъзгав от пот кръст; гърдите му се надигаха трескаво, гълтайки жадно въздуха. Ленената си риза беше изгубил някъде по пътя заедно с вилата. Устата му беше окървавена. Тъмната му коса висеше рошава около лицето. Живото му тяло гореше от усилието. Но нямаше сериозни рани, увериха я ръцете й след бърза проверка.

Собствената му трепереща ръка се вдигна към лицето й и нежно избърса каквато там ужасна смес от конска кръв, пот и кал го покриваше.

— Скъпа Ис… царина, ранена ли сте?

— Не, кръвта е от бедния ви кон — увери го тя, досетила се, че именно кръвта го е разтревожила. — Само съм пораздрусана малко.

— Малко. Аха. — Веждите му се вдигнаха, а устните му се извиха отново в усмивка.

— Мисля, че ще ми излезат синини по корема от ездата.

— О. — Ръката му, с която я придържаше през корема, потри леко въпросното място, за неин ужас. — Съжалявам.