Огледа се като обезумял и извика:
— Лис!
— Тук съм! — Куриерският й кон бе останал на позицията си отдясно на фургона и сега намаляваше скоростта си заедно с тях.
Още викове долетяха отпред, заедно с някакъв трясък и конско цвилене. Тресящият се фургон излезе от пътя и спря под наклон с ужасяващо стържене. Арис хвърли меча си и грабна безжизненото тяло на жена си, измъкна я от фургона и я преметна пред седлото на коня на Лис.
— Бягай! — викна той на стреснатото момиче. — Препускай. Към Порифорс.
— Да, да! — подкрепи го Иста. Конят на Фойкс изникна пред погледа й, Фойкс дърпаше трескаво юздите и животното се хлъзна напред в усилието си да спре. — Фойкс, твоят демон ли направи това?
— Не, царина! — Той се наведе от седлото да я погледне. Очите му бяха широко отворени. Мечата сянка не беше свита на топка в него, а стоеше на крака и клатеше замаяно глава.
— Царина — повика я неуверено хрипливият глас на Лис; момичето се мъчеше да хване по-сигурно отпуснатото тяло.
— Да, взимай Катилара и тръгвай, иначе всички сме загубени! Фойкс, върви с нея, отвори й път!
— Царина, не мога…
— Върви! — Викът едва не разкъса дробовете й. И двата коня отскочиха настрани. Мечът на Фойкс изсвистя край нея и тъмни капки се разлетяха в дъга. Крясъци, стържещ метал, съсък на пусната тетива и зловещият съсичащ звук от тежко острие, врязало се в плът — чия? — проехтяха в ушите на Иста. Но двойното ехо от копитата на конете на Лис и Фойкс стихна в далечината, без да се забави или отклони.
Иста се изкатери напред, издърпа се за облегалката на капрата и надникна над нея. Напреко на пътя пред тях лежеше голям паланкин със зелени драперии и позлатени перила. Един от челните товарни коне риташе и се въртеше обезумяло, предните му крака бяха оплетени в задните дъски и стеги на паланкина. Разцепилото се дърво беше раздрало кожата му. Другият водещ кон лежеше до него, целият в кръв, цвилеше ужасяващо. Десетина носачи в богато избродирани зелени униформи се търкаляха по пътя, викаха и пищяха, а онези, които все още можеха да ходят, се опитваха да помогнат на ранените си другари. Трима от тях се мъчеха да уловят юздите на разбеснелия се кон и да измъкнат стенещия под останките на паланкина човек.
Бяха се спуснали по приблизително половината дължина на склона към коритото на реката, където пътят правеше последния си завой към Порифорс. Ако не беше преобърнатият паланкин, осъзна Иста, като нищо можеха да пробият челото на колоната, макар че дали щяха да се откъснат от преследвачите след това беше под въпрос.
Горам седеше замръзнал с ръце във въздуха. Иста проследи уплашения му поглед до един джоконски войник, който стоеше на пътя със запънат арбалет, насочен към коняря. Дотича още един, после още един, докато фургонът не се оказа заобиколен от десетина напрегнати мъже с пръсти на спусъците на арбалетите.
Един джоконски войник се приближи предпазливо и смъкна Горам от капрата. Горам се препъна и едва не падна на пътя, после се изправи, увил плътно ръце около себе си, като хълцаше и хлипаше. Войникът се върна, сграбчи Иста над лакътя и грубо я дръпна на пътя. Тя не се противопостави, защото краката й и без това трепереха. Арис излезе на капрата и спря за миг, с меч в ръка. Челюстите му се стегнаха, докато обхождаше с поглед стрелците. Единият ъгъл на устата му се кривна нагоре в налудничава усмивка, предизвикана навярно от мисълта колко безполезни биха били срещу него блещукащите под слънцето стрели, ако решеше — за изумление на заобиколилите го войници — да се хвърли срещу тях. Само че усмивката му стана горчива и той стисна зъби, стигнал очевидно до другия аспект на неизбежните последствия. Много бавно Арис отпусна меча си.
Стрелецът му махна да го хвърли. Очите на Арис се спряха хладно на стрелите, насочени към Иста, и той го направи. Мечът издрънча на чакъла. Един от джоконците побърза да го вдигне и Арис бавно слезе от капрата. Джоконските войници се забавиха още миг, преди да съберат куража да го хванат.
Още двама облечени в зелено носачи се втурнаха да измъкнат една дребна уплашена жена в тъмнозелена копринена роба изпод килналия се сенник на паланкина. Иста затаи дъх.
Вътрешното зрение й разкри душа, каквато не беше виждала. Тя вреше и кипеше във виолетови отсенки в границите на тялото, потъмняваше към центъра, който бе черен като кладенец посред нощ. Черен, но не и празен. Бледи цветни линии се излъчваха откъм бездънната яма във всички посоки, сложна мрежа, която се гърчеше, пулсираше и преплиташе. Наложи й се да прогони насила яркия образ, с който я заливаше второто й зрение, за да огледа външността на жената.
Външността й бе странна смесица от изящество, вехтост и безличие. Жената бе съвсем малко по-висока от самата Иста. Посивяваща кестенява къдрава коса без блясък, сплетена по рокнарийската дворцова мода и вързана с нанизи лъщящи скъпоценни камъни с формата на миниатюрни цветя. Лицето й беше изпито и прорязано от бръчки, без грим или пудра. Роклята й беше на много пластове, бродирана с копринени конци в златно и множество ярки цветове в сложна плетеница от стилизирани птици. Тялото отдолу беше слабо, с отпуснати гърди и корем. Устата й беше нацупена и гневна. Бледосините й очи, когато най-после се насочиха към Иста, горяха. Прогаряха.
Приближи се млад офицер на гърба на неспокоен кон. Дръпна здраво юздите и скочи до жената, като заряза поводите, които незабавно бяха поети от един войник, който притича да му помогне. Офицерът се взираше в Иста като зашеметен. Високият му чин личеше повече по златото и скъпоценните камъни, украсяващи сбруята на коня му, отколкото по украсата по собствените му дрехи, макар да носеше обточен със златен кант зелен шарф през гърдите си, избродиран с низ от бели пеликани в полет. Високите скули красяха хубаво, чувствително лице, а стегнато сплетените плитки грееха златни под ярките лъчи на слънцето. Душата му… се губеше в наситена виолетова омара, изпълваща тялото му.
„Имат магьосник“. Източникът на изблика от хаотична сила, която бе скъсала оста на фургона и избила задните му колела, вече не бе мистерия за вътрешния поглед на Иста — цветът в тялото му все още пулсираше и трептеше, сякаш в болезнена реакция или ехо от стореното. После демонската светлина започна да се свива пред очите й, да се отдръпва.
Пажът и придворната дама, вкопчили се един в друг, също се озоваха до Арис под заплахата на изтеглените мечове. Очите на марша се извърнаха за миг към тях, притвориха се сякаш в опит да ги поуспокоят и се върнаха към старицата и офицера. Илвин и войниците от ордена на Дъщерята не се виждаха никъде. Пръснали ли се бяха? Заловени? Посечени?
Иста си даде сметка за семплия си костюм за езда, без украса или други отличия за ранга й, за зачервеното си лице, потта и мръсотията. Познати варианти се занизаха през главата й. Щеше ли да може да мине за камериерка или слугиня? Да скрие от джоконците истинската си стойност и по-късно да избяга, възползвайки се от миг на разсеяност? Или рискуваше да я подхвърлят на войниците като евтино удоволствие, да я измъчват и зарежат като онази нещастна слугиня на богатата жена от Раума?
Офицерът-магьосник погледна към Горам и очите му за миг се разшириха, после се присвиха замислено. Дали пък… не го беше познал? Гледаше го замислено, но не и объркано. „Вижда осакатената душа на Горам. Но не е изненадан“. Погледът му се прехвърли върху Арис и този път устните му се разтвориха с искрено изумление.
— Майко, жената грее с ужасна светлина, а мъжът с нея е мъртъв! — каза той на рокнарийски на жената до себе си. Погледна отново към Иста, настойчиво, после уплашено, сякаш се чудеше дали страховитото чудо, поддържащо Арис, не е нейно дело. Сякаш се питаше дали не крие още такива ходещи мъртъвци, които всеки момент ще изникнат от пръстта под краката им.
„Това трябва да е самата вдовстваща княгиня Джоен“, разсъди с потрес Иста. „И княз Сордсо“. Стройният, изправил гръб млад мъж изобщо не приличаше на пияница. Но пък… Сордсо ли контролираше това бдително тяло? Светлината на демона, изглежда, бе взела изцяло връх. Той направи крачка назад. Жената го сграбчи за ръката и пръстите й се впиха жестоко в плътта му.
