— Царина Иста — каза той, задъхан от гордост и от дългата целувка. — За мен е удоволствие и чест да ви представя съпругата си, Катилара ди Лютез, маршеза на Порифорс.

Чернокосата млада жена прегъна колене в реверанс с изключителна грациозност.

— Милейди царина. За дома ми е огромна и незаслужена чест да ви посрещне тук. Надявам се, че ще съумея да направя престоя ви в компанията на моя господар и в моята собствена достатъчно приятен, за да си го спомняте винаги с усмивка.

— Петимата богове да бдят над деня ви, лейди ди Порифорс — промълви през стегнато гърло Иста. — Сигурна съм, че ще успеете.

Придружена от две усмихнати придворни дами, младата маршеза поведе Иста през хладния сумрачен проход под балкона, който извеждаше във вътрешен двор. Ферда и лечителката на Иста ги последваха неуверено, докато лорд Арис не им махна окуражително да продължат. В средата на двора имаше малък мраморен фонтан с формата на звезда, пълен с бистра вода, имаше и още саксии със сочни храсти и ярки цветя. Лейди Катилара хукна нагоре по стълбището към галерията на втория етаж и спря там да ги изчака, като проследи със загриженост в погледа как лечителката помага на Иста да изкачи стъпалата с наранените си нозе. Ферда побърза да й предложи ръката си. Иста изкриви лице в смесица от признателност и раздразнение.

Стъпките им отекнаха по дъските към един ъгъл, където се издигаше невисока кула, докато лорд Арис не ги спря отривисто:

— Кати, не! Не в тези стаи. Как можа да ти хрумна въобще!?

Лейди Катилара спря пред двойната резбована врата, която една от дамите й тъкмо се канеше да отвори, и се усмихна неуверено на Арис.

— Милорд? Това са най-хубавите стаи в замъка — не можем да предложим нещо по-малко на вдовстващата царина!

Арис я настигна с бързи крачки, сниши глас и рече през зъби:

— Прояви малко разум!

— Но те са пометени и лъснати за нея…

— Не, Кати!

Тя вдигна неразбиращо поглед към него.

— Аз… съжалявам, милорд. Ще… ще измисля нещо друго.

— Бъди така добра, ако обичаш — сопна й се той. Раздразнение се прокрадваше по лицето и в гласа му. После, с усилие, Арис си върна изражението на любезен домакин.

Лейди Катилара се обърна с притеснена усмивка.

— Царина Иста. Бихте ли… нали нямате нищо против да си починете преди вечерята в моите покои? Близо е, насам…

Младата жена се промуши покрай тях и всички смениха посоката към подобни врати в отсрещния край на галерията. За миг Иста се озова до Арис.

— Какъв е проблемът със стаите? — попита тя.

— Покривът тече — отсече той след кратко забавяне.

Иста хвърли поглед към яркосиньото безоблачно небе.

— О.

Спряха пред другите врати.

— Ами, да ви донеса тогава нещата тук, царина? — попита Ферда.

Иста погледна въпросително към Арис.

— Да. Засега — отговори той. Явно смяташе това настаняване, макар и временно, за по-приемливо от предишното. — Елате, ди Гура, ще ви покажа къде да настаните хората си. Сигурно ще искате и да се погрижите за конете си.

— Да, милорд. Благодаря. — Ферда се поклони отривисто на Иста и последва Арис по стълбите към двора.

Иста влезе в стаята покрай придворната дама, която задържаше вратата отворена. Жената се усмихна и направи реверанс.

Иста веднага почувства облекчение, най-сетне озовала се на място, подредено и обитавано от жена. Мека светлина се сипваше през изящните дървени решетки на тесните прозорци в отсрещната стена. Гоблени и вази с цветя освежаваха строгите варосани ъгли. Затворена врата водеше към някакво съседно помещение и Иста се запита дали това не е спалнята на Арис. Покрай стените се редяха множество ракли с фина резба. Дамите на Катилара се разтичаха да приберат купове дрехи и други признаци на безредие, после сложиха пухена възглавница на една от по-ниските ракли, та Иста да седне. Тя надникна през решетките, откъдето се виждаше покривът и друг вътрешен двор, и внимателно отпусна схванатото си тяло на раклата.

— Каква приятна стая — подхвърли Иста, за да успокои очевидното притеснение на лейди Катилара от това внезапно нахлуване в личните й покои.

Катилара се усмихна признателно.

— Домът ми с нетърпение чака да ви посрещне на трапезата си, но си помислих, че може би първо ще искате да се измиете и да си починете малко.

— Да, така е — горещо потвърди Иста.

Лечителката прегъна коляно в кратък реверанс към господарката на дома и каза твърдо:

— И ако нямате нищо против, милейди, трябва да се сменят и превръзките на царината.

Катилара примигна.

— Ранена ли сте? Моят господар не споменава нищо такова в писмото си…

— Дребни охлузвания. Най-напред искам да се измия и да си почина, благодаря. — Иста щеше да се погрижи за нараняванията си. Синът й Теидез беше умрял от непочистена рана на крака — най-обикновена драскотина, по думите на очевидци, която после се инфектирала. Иста подозираше, че е имало и други вредни фактори освен естествените — със сигурност бяха отправени много молитви за оздравяването на момчето, но нито една не е била чута.

Лейди Катилара се отърси от временното си притеснение, заменяйки го с трескава активност, като се зае да раздава на дамите и слугините си нареждания, свързани с практическата страна на новата ситуация. Донесоха чай, сушени плодове и хляб; домъкнаха една седяща вана и множество легени, след което лечителката и дамите на Катилара се погрижиха не само за тялото на Иста, а и за косата й, която определено се нуждаеше от измиване. Когато приключиха с тези приятни процедури и Иста се преоблече във взета назаем рокля, домакинята й вече бе възвърнала жизнерадостното си настроение.

Следвайки указанията й, дамите донесоха купища дрехи, които Иста да огледа, а Катилара отвори кутиите си с бижута.

— Господарят каза, че джоконците са взели всичките ви лични вещи — задъхано рече Катилара. — Моля ви да приемете каквото си харесате от моите.

— Пътуването ми беше замислено като поклонение и носех малко неща, така че и загубата не е голяма — каза Иста. — Боговете пощадиха хората ми. Всичко друго е поправимо.

— Сигурно е било ужасно изпитание — каза Катилара. Беше ахнала стреснато, когато лечителката разви бинтовете, скривали безспорно грозните охлузвания по коленете на Иста.

— В крайна сметка джоконците платиха много по-висока цена, благодарение на вашия съпруг и хората му.

Катилара грейна доволно при този завоалиран комплимент за способностите на марша.

— Страхотен е, нали? Влюбих се до полуда в него още от пръв поглед, когато го зърнах да язди с баща ми през портите на Оби в един есенен ден. Баща ми е маршът на Оби — най-голямата крепост в Карибастос след тази на самия провинкар.

Устните на Иста потрепнаха.

— Признавам, лорд Арис на конски гръб наистина е поразяваща гледка.

Катилара продължи като навита пружина:

— Изглеждаше толкова прекрасен, но и толкова тъжен. Първата му съпруга починала, много отдавна, при раждането на дъщеря им Ливиана, и оттогава, така се говори, той не бил поглеждал друга жена. Аз бях на четиринайсет. Татко каза, че съм много малка и че това е глупаво момичешко увлечение, но аз му доказах, че греши. Три години уговарях татко да склони, но каква награда получих само за упорството си!

„Наистина“.

— Отдавна ли сте женени?

— Вече почти четири години. — Тя се усмихна гордо.

— Деца?

Лицето й се смъкна, както и гласът й:

— Не още.

— Е — рече Иста, опитвайки се да хвърли мост над тази неочаквана пропаст от тайно неудовлетворение, лъснало толкова очевидно върху лицето на момичето, — още си много млада… дай да видим дрехите.

На Иста й докривя, докато разглеждаше щедро предложените й от Катилара дрехи. Вкусът на маршезата гравитираше към ярките, ефирни, пърхащи модели, които без съмнение стояха изключително добре на високата й тънка фигурка. Иста подозираше, че с ниския си ръст би приличала на джудже, повлякло завеса. Потърси някакъв по-приемлив предлог да отхвърли щедрото предложение.