— Уви, все още съм в траур заради скорошната смърт на майка ми. А и поклонението ми, макар и прекъснато по най-неприемлив начин от джоконците, съвсем не е приключило. Може би нещо с цветове, които да подхождат на скръбта ми…?

Една от по-възрастните придворни дами на Катилара погледна към Иста, после към купчината ярки коприни и изглежда, правилно разчете думите й. След продължително ровене в раклите и няколко отскачания до други стаи, най-накрая се намериха няколко рокли и роби с по-строга кройка и значително по-къси шлейфове, в подходящи нюанси на люляково и черно. Иста се усмихна и поклати глава, когато й предложиха кутията с бижута. Катилара впери замислен поглед в съдържанието й, после изведнъж сгъна коляно в реверанс, извини се и изхвърча от стаята.

Много скоро Иста чу стъпките й да се връщат по галерията, после през стената долетяха вибрациите на гласове — единият на Катилара, другият мъжки. Лорд Арис явно се беше върнал. Не можеше да сгреши тембъра и интонацията му. Леките стъпки хукнаха към покоите, после бързо се забавиха до подходящите за една дама. Катилара влезе, доволно усмихната, и протегна ръка.

В дланта й лежеше красива сребърна траурна брошка с вградени аметисти и перли.

— Моят господар не е получил много неща в наследство от великия си баща — срамежливо рече тя, — и това е едно от малкото, стигнали до него. За него ще е чест, ако я приемете, в името на старите времена.

Иста, изненадана от видяното, се засмя.

— Виж ти. Познавам тази брошка. Лорд ди Лютез я слагаше на шапката си при подходящи случаи. — Беше му я подарил царин Иас — един от най-дребните сред множеството подаръци, включително и половината царство, преди всичко да се срине в прахта.

Катилара я гледаше с грейнали очи, в които прозираше, Иста можеше да се закълне, едва прикрито романтично умиление. Следователно и маршезата споделяше романтичните теории на съпруга си за падението на неговия баща. Иста не беше сигурна дали Арис е повярвал на уверенията й, че е не имала любовна връзка с един мъж, чиято репутация на любовник спокойно можеше да се мери с репутацията му на войник, или пък просто привидно се бе съгласил с нейната версия само от учтивост. Дали не си въобразяваше, че тя все още скърби за ди Лютез? За Иас? За изгубената любов на когото и да било? Брошката беше двусмислено послание, ако въобще беше послание.

Плътта му под ръката й, когато бе докоснала онази чужда рана, бе вдървена и хладна като восък на пипане. А ето че той бе станал, бе ходил и яздил, говорил, целунал жена си, смял се бе и се бе сърдил намусено като всеки нормален, дишащ съпруг. Досега Иста можеше и да се е самоубедила, че всичко е било плод на халюцинация или на сън, ако не беше потвърждението на Ферда за живото доказателство върху дланта й.

Иста взе брошката, приемайки с нея и тайните му намерения, каквито и да бяха те, и каза:

— Благодаря ви. Благодарете и на съпруга си от мен.

Катилара изглеждаше изключително доволна от себе си.

Помогнаха на Иста да си легне в леглото на лейди Катилара, като разстлаха все още влажната й коса върху ленена кърпа, а лечителката оставиха да я наблюдава от едно столче в другия край на стаята. Катилара подкара дамите пред себе си и остави почетната си гостенка да си почине преди вечерята. Същата вечеря, чието приготвяне маршезата хукна да нагледа, след като затвори вратата на окупираната си спалня, прецени Иста. В тишината на затъмнената стая изтощението и огромното облекчение от чистата кожа и дрехи дадоха на Иста усещането… илюзията?… че най-накрая се е озовала в нещо като убежище. Главоболието й сигурно бе причинено от лека треска заради охлузванията и кошмарната езда… и въпреки упоритото жужене на обтегнатите й нерви клепачите й скоро натежаха.

И сякаш само след миг се отвориха раздразнено, когато хладен полъх облъхна бузата й. Не беше изненадващо, че в замъка има призраци — имаше ги във всяка стара крепост, — нито че са излезли да огледат непознатия им гост… Завъртя се на хълбок. Бледо белезникаво петно се понесе пред очите й. Докато го гледаше, объркана и смръщила вежди, още две се отделиха от стените и го настигнаха, сякаш привлечени от топлината й. Древни духове бяха това, безформени и разпаднали се на крачка от забвението. Милостивото забвение. Устните й се дръпнаха назад в жестока усмивка.

— Махайте се, изгубени — прошепна тя. — Нищо не мога да направя за вас.

Махна с ръка и петната се разсипаха като мъгла, изчезнаха и от вътрешния й поглед. Видения, които не се отразяваха в никое огледало, които не можеш да покажеш на друг.

— Царина? — сънено се обади лечителката.

— Няма нищо — каза Иста. — Сънувам.

Не беше сън това, а пробуждането, проясняването на вътрешното й зрение. Нежелано, неканено, омразно. И в същото време… беше се озовала в едно мрачно място, под ярките лъчи на следобедното слънце. Може би тази яснота щеше да й потрябва.

„Боговете не дават подаръци без кукички със стръв в тях“.

Мисълта за живия, смущаващ сън от по-рано същия ден не й даваше да заспи отново. Придремна няма и час, после Катилара и дамите й се появиха да я отведат на вечерята.

Главната придворна дама нагласи косата й в явно обичайната по тези места прическа — сплетена назад, така че да открива лицето, и спусната свободно по раменете. При Катилара се получаваха красиви вълни, но при собствената й прошарена коса ефектът най-вероятно наподобяваше стара захабена метла. Люляковата ленена риза обаче, с черна копринена горна роба, прихваната с траурната брошка под гърдите, й придаваха достатъчно приличен вид. Придаването на вид, със съжаление си помисли тя, щеше да е следващата й задача.

Летните горещини идваха рано в тази северна провинция. Масите бяха подредени на двора, а часът бе преценен така, че смъкващото се на запад слънце да се е скрило зад покривите и растящите сенки да опазят сътрапезниците от преките попадения на лъчите му. Главната маса, в далечния край на двора, гледаше към фонтана с форма на звезда, две по-дълги маси бяха разположени перпендикулярно на нея.

Иста се оказа настанена между лорд Арис отдясно и лейди Катилара отляво. Ако Арис я бе поразил в ризница и оплескана с кръв туника, то в официалните си дрехи в сиво и златно и ухаещ на върбинка беше направо зашеметяващ. Усмихна й се топло. Сърцето на Иста подскочи; тя събра останките от самообладанието си и му отвърна по-хладно, после се насили да откъсне погледа си от него.

Ферда бе получил почетно място от другата страна на маршезата. Възрастен господин с робите на храмов свещен седеше през един стол от другата страна на лорд Арис. Един от старшите офицери на Арис тръгна към тях, но спря при знак от господаря си, който вдигна два пръста над празното място. Човекът кимна в знак на разбиране и седна на една от другите маси.

Лейди Катилара, която бе проследила размяната на безмълвни реплики, се наведе зад Иста и каза тихо на съпруга си:

— Милорд. При тези почетни гости поне тази вечер е редно мястото да не остава празно.

Очите на Арис потъмняха.

— Тази вечер, повече от всякога, щом така поставяш въпроса. — Веждите му се смъкнаха в порицание и той докосна устните си с пръст. Предупреждение ли беше това?

Катилара се облегна в стола си, стиснала устни. Изви ги в усмивка заради Иста и подхвана любезен разговор с Ферда. Иста с радост видя, че хората на Ферда също са тук — омешани с хората на марша на другите две маси, отпочинали, чисти и с взети назаем дрехи. Придворните дами на Катилара и неколцина дякони в храмови одежди съставляваха останалата част от сътрапезниците. Градските първенци от поселището в подножието на замъка без съмнение щяха да се явят на парад пред Иста на някоя от следващите вечери.

Възрастният свещен се изправи вдървено и каза молитвите — благодарност за вчерашната победа и чудодейното спасение на царината, молба за по-бързото оздравяване на ранените и за благословия на храната, която щяха да им сервират. Продължи със специална, макар и леко неясна отпратка към непоколебимостта на Ферда и хората му в сезона на тяхната богиня, което явно зарадва посветилия се на Дъщерята офицер.