„Дванайсет“. Фойкс стоеше изпънат между джоконските офицери. Лицето му беше насинено и издрано, но чисто, беше облечен в джоконска униформа и зелен табард с белите пеликани в полет. Изражението му беше замаяно, странната му усмивка — насилена и неестествена. На Иста не й трябваше изгубеното провиждане, за да разбере, че лъщяща нова змия се ниже към него от жената на подиума и че зъбите й са забити дълбоко в корема му. Очите на Илвин също се спряха на Фойкс и той стисна зъби още повече, ако това въобще беше възможно.

Възможностите за все по-жестока стръв бяха безкрайни. За щастие, навярно същото не важеше и за времето. Офицерът с бронзовата кожа махна на Иста да пристъпи на килимите, в центъра на тази жива картина, чието единствено предназначение бе да излъчва сила и мощ, лице в лице с Джоен. Илвин бе принуден да спре няколко крачки назад, зад дясното й рамо, и Иста съжали повече, че тя не може да го вижда, отколкото че той вижда нея. Запита се какво ли последно унижение й е приготвила Джоен.

„О. Разбира се. Не унижение. Контрол“. Унижението навън бе имало за цел да успокои ужилените от набега войници на Сордсо. Жената пред нея беше по-практична.

Иста примигна, понеже за пръв път виждаше Джоен само с обикновените си очи, без огромната тъмна заплаха на демона, зъбещ се откъм корема й като някаква катраненочерна яма, в която можеш да падаш безкрайно. Без демона тя беше просто… дребна огорчена стара жена. Неспособна да внуши уважение или да спечели лоялност; пренебрежима. Дребна. Богове пет, тя наистина беше дребна, всичките й възможни ходове опираха до самата нея, единственият й ресурс бе грубата сила. Закостеняла воля без размах на ума.

Навремето майката на Иста беше наложила авторитета си над целия им дом, от стена до стена. Съпругът на провинкарата бе управлявал Баошия, но в собствения си замък дори той бе живял според нейните порядки. По-големият брат на Иста, когато бе наследил титлата на баща си, предпочете да премести столицата и да избегне вечното детство, което го чакаше в дома на майка му, отколкото да се опита да наложи волята си там. Но дори и в най-лошите си моменти старата провинкара бе знаела кога трябва да спре и си бе избрала пространство не по-голямо от онова, което можеше да запълни.

Джоен, помисли си Иста, се опитваше да наложи на цяла Джокона властта си, така както една жена налага авторитета си в своя дом, и то с помощта на същите техники — а никой не можеше да се разпъне толкова. В един свободен свят от безкрайно пространство човек може да се движи по своя воля, но е принуден да остави място и за волите на другите хора. Дори и боговете не го контролираха целия. Хората поробваха телата си, но тихата воля на душите бе свещена и неприкосновена и за боговете. Джоен поробваше отвътре навън. Онова, което Джоен причиняваше на враговете си, можеше да се нарече война; което правеше на собствените си хора, беше светотатство.

Княз Сордсо зае високия стол, като се отпусна небрежно по силата на телесния навик, все още неизкоренен от новата дисциплина, налагана му от демона. Разкриви лице и огледа шатрата. Погледът на майка му се спря върху него и той изправи гръб, целият внимание.

Очите на Иста отново се плъзнаха към кръглоликата княгиня в краката на Джоен. Момичето изглеждаше около четиринадесетгодишно, но някак недорасло за възрастта си, с късите пръстчета и разногледите очи на родените късно деца, които често са слабоумни и не живеят дълго. Беше една от княгините, които нямаше да избягат от дома на майка си чрез брак в някоя далечна страна. Ръката на Джоен се отпусна върху главата на момичето, но не за милувка, и Иста разбра: „Използва детето като резервоар за поредния демон. Душата на собствената й презирана дъщеря е превърната в обор за съществото“.

„За демона, който възнамерява да напъха в мен“.

Джоен стана, без да отделя поглед от Иста, и каза на развален ибрийски:

— Добре дошла при портите ми, Иста ди Шалион. Аз съм Майката на Джокона. — Ръката й се вдигна от главата на момичето, потръпна и пръстите се разпериха.

Вътре в Иста, богът се разгъна.

Вътрешното зрение заля с нова сила ума й като ослепителна светкавица, попаднала право в целта, ярка отвъд всяка надежда, разкривайки призрачен пейзаж. Видя всичко, с един поглед — дузината демони, врящите, припукващи линии на силата, агонизиращите души, тъмният уплътнен, гърчещ се пътник на Джоен. Тринайсетият демон, въртящ се бясно през въздуха към нея, проточил отвратителната си пъпна връв.

Иста отвори уста в зловеща усмивка и го глътна наведнъж.

— Добре дошла при моите порти, Джоен от Джокона — каза тя. — Аз съм Устата на Ада.

Светлинна вълна се ливна по тъмновиолетовата корда между Джоен и Иста — цветът и блясъкът й сякаш се наситиха още повече. Това ли беше първата реакция на стъписаната Джоен — да подсили жилото? За един шеметен миг Иста се запита кой е рибарят и кой — рибата? После усети съпротивляващия се, паникьосан млад демон да преминава безцеремонно в ръцете на Копелето, вътре в нея.

„Хвана бог на въдицата си, Джоен. Какво ще правиш сега?“ Беше все едно галера да забие кука в континент с намерението да го вземе на буксир.

— Тя носи бога-демон! — изпищя Джоен. — Убийте я! Веднага!

„Да. Това би свършило работа…“

Още преди гласът на Джоен да заглъхне, времето сякаш се разтегна за възприятията на Иста като мед, който бавно тече от лъжица в зимна утрин. Не смяташе, че ще се разтяга безкрайно.

„Откъде да започна?“ — попита Иста Присъствието в себе си.

„Започни от центъра — отвърна й То. — Останалото ще се случи само“.

Тя отвори телесните си ръце, а духовните плъзна по виолетовата корда. Да влезе в тялото на Джоен по този канал. Да убие тъмната маса и да я издърпа към себе си. Съществото се съпротивляваше, връхлиташе и плюеше, засипваше я с разяждащи виолетови сенки като преливаща вода. Изгори духовните й ръце като с киселина и тя ахна от неочакваната болка, която я порази в центъра на съществото й и се разля пулсирайки до най-крайните й точки, така както шокът от тежка рана проехтява из цялото тяло. Съществото беше много плътно и грозно. И голямо. И старо, на стотици години, разядено от времето.

„Отвратително е!“

„Да — каза богът. — Но ти продължавай. Довърши започнатото от Арис“.

Материалните ръце на Иста бяха твърде бавни и изоставаха от стремителната й воля. Само с духовните си ръце тя отдели оплетените нишки на Джоенината душа от тези на демона. Но колкото и бързо да го правеше, Джоен успя да метне пипала от студен бял огън, които увиха демона и го дръпнаха обратно. Демонът изпищя.

„Пусни го — каза й Иста. — Пусни го и си намери по-добро занимание. Дори и сега имаш избор“.

„Не! — отвърна й умът на Джоен. — Той е мой дар, големият ми шанс! Никой няма да го изтръгне от мен, най-малко пък ти! Беше толкова безпомощна, че не успя да опазиш дори собствения си син! Моят ще заеме полагащото му се място, обещала съм!“

Иста потръпна, но Присъствието й вдъхна кураж. „Щом не иска да остане, трябва да дойде — каза То. — Продължавай“.

„Греховните ти опити да наложиш ред водят до още по-голямо разрушение — каза Иста на Джоен. — Изтезаваш и рушиш душите, които искаш да пораснат и да те обичат. Притежаваш по-истинни дарби, макар и да са закърнели. Пусни, намери тях и живей“.

Плющящият бял огън бе видимият знак на несъгласието й. В него Иста не зърна и най-слабия намек за колебание.

„Така“.

Издърпа огромния виолетово-черен демон до устните си и го натика вътре. Той сякаш се разгъна и се разкриви в прохода, писъците му се превърнаха в болка в устата й, в огън в гърлото й. „В него има души — осъзна Иста. — Безброй парчетии от стари души, всичките смлени и слели се до неузнаваемост. Души на мъртвите и на мъртвите отдавна. Какво да правя с тях?“

„Мъртвите принадлежат на Нас. Не е твоя задачата да ги сортираш. Душите на все още живите, откъснати без време, докато собствениците им са в капана на материалния свят, те са твоя грижа от Наше име“.