„А тази?“, попита Иста. Живият бял душеплам на Джоен, оплетен с демона, тъкмо преминаваше в нея. Дращеше и прогаряше.

„От твоите ръце идва и преминава в Моите“.

„Това не е тихото проклятие на изгубените“. И наистина, белият огън сякаш виеше, проглушаваше ушите й отвътре. „Нито е небесното изцеление“.

„Не — със съжаление каза Гласът. — Това е липсата на бъдеще. И ще премине с демона си в мястото, където липсва настояще“.

Иста зърна като във видение някаква странна бездна без измерения, картината се просмукваше навярно от Неговия ум в нейния — врящ басейн от демонска енергия, без форма, без идентичност, без умове или воли, или песни, или реч, или спомени, или който и да било дар от по-висше естество. Адът на Копелето. Резервоар от чист хаос. От този океан в света на материята се процеждаше тънко, контролирано ручейче. В обратната посока се лееше пълноводна река. Балансиращи живота на света точно по средата между горещата смърт на хаоса и студената смърт на стазиса. Иста най-после разбра защо демонският наниз на Джоен я кара да настръхва, отделно от директната заплаха над Порифорс. Възможно ли бе такъв водовъртеж от хаос да си пробие път между двата свята, разрив, който дори боговете биха се затруднили да затворят? Толкова много божествено внимание, съсредоточено върху едно толкова дребно място…

„Малко човешко внимание би ми се отразило добре в момента“, промърмори Гласът. Той нито отхвърли, нито потвърди догадките й, забеляза Иста. „Заведи ме при останалите ми малки братчета, сладка Иста, възможно най-бързо. Без съмнение ще е нужна практика, преди да го усвоиш напълно“.

„Затова ли първата ми задача е да погълна дванайсет наведнъж?“ Болката, жареща стомаха й, беше такава, сякаш са я принудили да погълне стопено олово. „Заедно с това отвратително, усукано нещо?“

„Е — дружески рече Гласът, — има си и добрата страна. Ако оцелееш този път, вече никой друг отскубнал се в света на материята демон не би представлявал особено предизвикателство за теб…“

Иста обмисли цял куп възражения, като се започне с „Какво имаш предвид с това «ако»?“, но се отказа. Един спор с това Присъствие най-вероятно щеше да я завърти в безкрайни кръгове, докато главата й се замае, а Той си умре от смях.

„И няма да ме изоставиш пак?“, попита тя подозрително.

„Не съм те изоставял и преди… нито ти Мен, както забелязах със задоволство. Упоритата ми Иста“.

Тя отново насочи навън вътрешното си зрение. Опитът й да види с него бога бе също толкова напразен, като да види тила на собствената си глава. Устата на Джоен беше отворена, очите й — подбелени, тялото й висеше отпуснато. Някъде под гръдната кост на Иста първоначалният излив на болка отслабваше, докато богът изтегляше древния демон и трескаво дращещата му господарка обратно в своето царство. След тях, но вече към Иста, а не към Джоен, дузина оплетени, гърчещи се корди от светлина се изпъваха до скъсване, докато привързаните към тях демони се опитваха да избягат от ужасяващото ги присъствие на бога. Човешките тела, които обитаваха, едва сега започваха да се раздвижват под ожесточеното бичуване на своите ездачи.

Един по един или всичките заедно? Иста посегна с духовните си ръце и подръпна случайно избрана корда, после плъзна облените си в светлина длани по нея до демона в тялото на една от придворните дами. Този беше добре отгледан, с части от три или четири души, бушуващи в него. Белият душеплам на живия гостоприемник се различаваше по-ясно и Иста го приплъзна назад към жената, несръчно. После глътна демона. Жената изви силно гръб назад и започна да пада. Демонът премина в ръцете на бога, по-лесно този път, почти мигновено.

„Тези корди. Познати са ми. Снощи издърпах Арис на брега с една, която много приличаше на тези“.

„Те ни бяха откраднати, много отдавна. Демонът не би могъл да ги създаде сам, нали разбираш“. В Гласа се долавяше гняв, макар че до Иста стигаше едва бледо негово отражение, иначе би я смазал с тежестта си.

Иста посегна към друга корда, подръпна я и изтласка душата назад, както преди. Беше мъж, един от офицерите — устата му зина за писък. „Не ги отделям добре — притесни се Иста. — Не го правя както трябва“.

„Справяш се прекрасно“ — успокои я Гласът.

„Несъвършено е“.

„Такива са всички неща, уловени в капана на времето. Ти обаче се справяш прекрасно. Голям късмет имаме, че жаждата ни е за великолепни души, а не за безупречни, иначе щяхме съвсем да увехнем, сам-сами в съвършената си праведност. Продължавай все така несъвършено, сияйна Иста“.

Още една, после още една, после трета. Демоните летяха към нея, през нея, по-бързо, но процесът бе неоспоримо тромав. Следващият демон беше на Сордсо и толкова сложно построение Иста срещаше за пръв път. Пласт връз пласт от души, чиито таланти се бяха размесили с агонизиращия, притиснат душеплам на младия мъж. Беше построение изродено, но издигнато с любов. Струваше й се, че долавя отломки от войници, учени, съдии, мечоносци и аскети. Всички добродетели на Златния генерал, събрани и концентрирани — изчистеният модел на съвършената мъжественост. Ужасяващо. Как бе възможно нещо, изградено от души, да е толкова бездушно?

Без поети обаче. Нито един.

„Тази тъмна отломка от душа тук е различна“, осъзна тя, когато един от фрагментите се плъзна през пръстите й.

„Да — каза Гласът. — Човекът още е жив, в света на материята“.

„Къде? Да не би?… Да се опитам ли да…“

„Да, ако смяташ, че ще ти е по силите. Няма да е приятно“.

Иста изтегли тъмната кръпка и я закъта настрани в ума си. Тя пулсираше там, гореща и гъста. Някъде по края на материалното й зрение джоконският офицер с бронзовата кожа вдигаше меча си и започваше да се обръща. Едно движение в черно дойде откъм Илвин, който политаше с… не, след него. Иста пренебрегна всичко това и продължи да отделя. Устата на Сордсо се отваряше за безсловесен вой, но не като на човек, който скърби за отнетото му, помисли си Иста. Може да беше от ярост. Може да беше триумф. Може да беше и лудост.

После следващата корда, после… последната.

Тя погледна и с материалното, и с вътрешното си зрение към пребледнелия Фойкс със зеления му табард, застанал в редицата на стреснатите джоконски офицери. Виолетовата сянка в него вече нямаше формата на мечка, а се бе разляла неравномерно из цялото му тяло. Изглеждаше така, сякаш хем се свива от страх пред нея, хем наблюдава очаровано ставащото.

Замисли се за последната корда в духовната си ръка. Вдигна я до устните си. Прехапа я.

„Добре“, каза Гласът.

„О! Трябваше ли първо да попитам?“

„Ти си моят подстъп към света на материята. Един назначен от господаря вратар не тича при него да го пита за всеки молител, бил той в дрипи или в коприна, дали да го пусне или отпрати, иначе самият господар би застанал на портите. От вратаря се очаква да се уповава на собствената си преценка“.

„Моята преценка?“ Иста пусна края на кордата. Тя се отплесна назад във Фойкс и той беше свободен. Или… в каквото там се беше превърнал Фойкс, беше свободно.

Лицето му потрепна. Устните му се отвориха, после се стегнаха на черта. После, само след секунда, се разтеглиха отново в онази ужасна насилена усмивка на пълно покорство. Измамна измамност, привидна измяна. „Той е много по-умен, отколкото изглежда“.

Иста бе почти в неведение за виковете и хаоса, които изпълваха шатрата. Гласовете заглъхнаха и се отдалечиха, фигурите избледняваха все повече. Тя се обърна да последва омагьосващия Глас.

Имаше чувството, че е стигнала до вратата на самата себе си и поглежда през прага. Зашеметяваща картина на цветове и красота, модел и сложност, музика и песен, всичко преплетено в безкрайно изящество, обърка сетивата й. Запита се колко ли объркващ трябва да изглежда светът за едно новородено, което няма имена за нещата, които вижда, нито е оформило още понятието си за имена. Първото, с което детето започва, предположи Иста, е лицето на майката и гръдта й, и оттам си проправя пътя нататък — и дори за цял един живот не би могло да стигне до края.