— Демон? Имали сте демон? — невярващо възкликна Лис.

— Не аз — придирчиво я поправи свещеният. — Беше се вселил в един пор. За щастие, тези животни се контролират лесно. В сравнение с вълк или с бик. — Той изкриви лице. — Или с човек, който иска да придобие за себе си силата на демона.

Лис вдигна високо вежди.

— И как се прогонва демон от света на хората?

Ди Кабон въздъхна.

— Даваш го на някой, който си отива.

Тя се загледа, смръщила чело, в ушите на коня си, после се отказа да гадае какво значат думите му.

— Какво?

— Ако демонът не е станал прекалено силен, най-простият начин да го върнеш при боговете е да го предадеш на някой, който отива при боговете. Който умира — добави той при вида на празния й поглед.

— Ооо — проточи тя. Друга пауза. — Значи… сте убили пора?

— Уви, не е толкова лесно. Свободен демон, чийто гостоприемник умира, просто прескача в друг. Работата е там, че когато едно стихийно създание избяга в света на материята, то не може да съществува, без някое същество от материя да му даде интелигентността и силата си, защото поради природата си демонът не може да си ги създаде сам. Може само да ги открадне. В началото е безмозъчен, безформен, невинно пакостлив като всяко диво животно, поне докато не научи от хората по-сложни грехове. На свой ред демонът е ограничен от силата на съществото или човека, върху когото паразитира. Всеки останал без тяло демон се стреми да скочи в най-силната душа наоколо, от малко към голямо животно, от животно към човек, от човек към по-силен човек, защото става като онова, което… което яде, така да се каже. — Ди Кабон си пое дъх и сякаш впери вътрешния си поглед в някакъв кладенец от спомени. — Но когато свещен с дълъг опит умира в дома на ордена си, има начин демонът да бъде принуден да скочи в него. Ако демонът е достатъчно слаб, а свещеният е силен по душа и ум дори в това последно изпитание, е, тогава нещата се решават от само себе си. — Той се прокашля. — Хора с големи души и откъснали се от света, които копнеят за своя бог. Защото демоните могат да изкушат един по-слаб човек към магьосничество с обещания да удължат живота му.

— Рядка сила е това — каза Иста след малко. Наистина ли се връщаше от такова изключително събитие край нечие смъртно легло? Така изглеждаше. Нищо чудно, че от него се излъчваше толкова страхопочитание и смиреност.

Ди Кабон сви мълчаливо рамене в съгласие.

— Да. Не знам дали аз някога бих… За щастие, отскубналите се демони са рядко явление. Само дето…

— Само дето какво? — настоя Лис, когато стана ясно, че не следва продължение на тази теологическа лекция, каквато рядко биваше чувана от непосветени уши.

Ди Кабон изкриви устни.

— Архисвещеният беше изключително притеснен. Моят демон бил третият уловен тази година само в Баошия.

— По колко улавяте обикновено? — попита Лис.

— Случвало се е цяла година да не уловим нито един, при това в цял Шалион, и така е от години. Последното голямо прииждане е било по времето на царин Фонса.

Бащата на Иас; дядото на Изел, мъртъв от петдесет години.

Иста се замисли върху казаното от ди Кабон.

— А ако демонът не е достатъчно слаб?

— Да. Хм — каза ди Кабон. Замълча и известно време се взира между ушите на мулето си, които висяха от двете страни на главата му като гребла. — Точно по тази причина моят орден прави всичко възможно да ги отстранява от света, докато са още малки.

Пътят изведнъж се стесни, свивайки към малък каменен мост над зеленикав поток, и ди Кабон смушка мулето си напред, след като кимна учтиво на Иста.

На следващия ден потеглиха рано и яздиха дълго, но пущинаците на Баошия бавно оставаха зад гърба им. Появиха се заоблени хълмове, потоците бяха повече, дърветата също, особено в посока към планините, които едва се виждаха на западния хоризонт. Земята все още си беше костелива по сърце.

Градската стена на Касилхас прегръщаше скална стена над поток, чиито води клокочеха бистри и студени откъм далечните височини. Камъни в сиво и охра, обработени или не, изграждаха както стената, така и сградите, тук-там освежени с мазилка в розово или бледозелено или с боядисани дървени врати и прозоречни капаци, наситено червени, сини или зелени под косата светлина на пролетния следобед. „Човек може да поглъща тази светлина като вино и да се опие от цветове“, помисли си Иста, докато конете им чаткаха с копита по тесните улички.

Градският храм се намираше на малък площад, павиран с различни по форма гранитни плочи, наредени като мозайка. Срещу него, в голяма сграда — навярно стара градска къща на някой местен аристократ, завещал я на ордена — се помещаваше семинарията на Копелето.

Малка врата в подсилената с метални орнаменти тежка двойна порта се отвори под ударите на ди Кабон и портиерът излезе и поклати обезкуражително глава при поздрава на свещения. Ди Кабон се скри вътре за няколко минути. После крилата на портата се отвориха широко и през тях се изсипаха коняри и посветени, които се заеха да помогнат на гостите с конете и багажа. Въведоха коня на Иста вътре. Три етажа с орнаментирани дървени балкони се издигаха над настлан с калдъръм вътрешен двор. Облечен в бяло дякон дотича с блокче за слизане. Друг, с по-висок сан, се поклони и им предложи скромното гостоприемство на дома. Обърна се към нея с името „сера ди Айело“, но Иста не се заблуждаваше — на Иста ди Шалион се покланяше толкова ниско човекът. Ди Кабон може и да не беше толкова дискретен, колкото й се искаше, но пък несъмнено им беше осигурил по-добри стаи, по-услужливи слуги и най-добрата грижа за уморените им животни.

Едва бяха въвели Иста и Лис в определената им стая, когато им донесоха и вода да се умият. В семинарията всички стаи бяха малки, подозираше Иста, но в тяхната поне имаше място за един нормален креват и за легло на колелца, което се прибираше под него, плюс маса и столове, а от балкона се откриваше гледка към градската стена и към потока зад тази централна сграда. Скоро им донесоха и табли с храна, донесоха и саксии с бели и сини цветя в унисон със сезона.

След вечеря Иста излезе с Лис и с Ферда и Фойкс за ескорт да се поразходи из града под смрачаващото се небе. Двамата офицери от ордена на Дъщерята радваха окото със сините си туники и сивите плащове и с мечовете, които носеха дискретно, но опитно, а не заради едната фукня, и не една тукашна девойка, а и не само девойките, обръщаха глави след тях. Походката и височината на Лис не падаха по-назад от тези на братята ди Гура — демонстрираха младост и здраве, пред които коприните и бижутата изглеждаха като безвкусни труфила. И в царския двор не се бе чувствала толкова добре в компанията на придружителите си, реши Иста.

Храмът беше със стандартната архитектура, макар и в умален мащаб — четири купола, по един за всеки член на Светото семейство, около открит двор, където свещеният огън гореше на централно място, а кулата на Копелето се издигаше зад двора на Майката. Стените бяха изградени от местния сив камък, покривните арки бяха направени от дърво с фина резба, а по трегерите се вихреше цветна врява от рисувани демони, светци, свещени животни и растения, съответстващи на всеки от боговете. Поради липса на по-добро развлечение, Иста и придружителите й отидоха да чуят вечерната служба. Макар да й се бе досадило от боговете, Иста трябваше да признае, че химните й доставиха истинска наслада — семинарията даваше своя принос във вид на ентусиазиран хор в бели одежди. Благочестивият ефект се разваляше донякъде само от ръководителката на певците, която току попоглеждаше към Иста да провери реакцията й. Иста въздъхна вътрешно и се постара да се усмихне и да кимне, колкото да успокои притесненията на жената.

Трите дни езда бяха уморили както хората, така и животните, и на следващия ден всички щяха да си починат тук. Някаква неуловима ведрина се беше промъкнала в душата на Иста — дали от слънцето, физическото натоварване, жизнерадостната младежка компания, или заради увеличаващото се разстояние до Валенда, тя не знаеше, но беше благодарна. Пъхна се под пухения юрган и установи, че тесният креват й се струва по-мек и разкошен от много по-красиви, но не така удобни легла в царските замъци, и заспа, преди Лис да е спряла да се върти в ниското легло до нея.