Задоволство пробяга по тлъстото лице на ди Кабон и той се залюля леко в такт с напевната си реч, завладян от собствения си разказ. Иста подозираше, че наближава любимата му част.
— Ала огънят в сърцето на света съдържал и сили на унищожението. И от този хаос се родили демоните, които се освободили, плъзнали по света и се хранели с крехките нови души, които растели там, така както планинският вълк се храни с агнетата в долините. Настъпил Сезонът на Великите магьосници. Редът в света бил нарушен и зимата, пролетта, лятото и есента се смесили. Суша и наводнения, ледове и пожари застигнали хората и всички прекрасни растения и същества, които материята, заразена с любов, била положила на олтара на Световната душа. После, един ден, един могъщ демон, умен и лукав, защото бил погълнал много човешки души, срещнал мъж, който живеел сам в малка отшелническа колиба сред гората. Като котка, решила да си поиграе с плячката си, той приел гостоприемството на отшелника и зачакал подходящия момент да изскочи от износеното тяло, което временно обладавал, и да влезе в новото, младо тяло на мъжа. Защото макар да бил облечен в дрипи, отшелникът бил красив — погледът му бил като размахан меч, а дъхът му като парфюм. Ала какво било изумлението на демона, когато приел малка пръстена чаша с вино, изпил го на един дъх и понечил да скочи — защото светецът бил разделил собствената си душа, излял я бил във виното и я дал по своя воля на демона. И така за пръв път един демон се сдобил с душа и с всичките красиви и горчиви дарове на душата. Демонът се проснал на пода в горския дом и запищял с изумената тъга на новородено дете, защото в онзи миг се бил родил в света на материята и духа. Взел тялото на отшелника, което му било дадено доброволно, а не било откраднато насила, побягнал ужасен от гората към мрачния си магьоснически замък и се скрил там. Месеци наред се крил, хванат в капана на собствената си същност, но постепенно великата душа на светеца започнала да го учи как да открива красотата на добродетелите. Светецът се бил посветил на Майката и призовал милостта й да изцери демона от греховете му, защото с дара на свободната воля идва и способността да се съгрешава, както и изгарящият срам от греха, който измъчвал демона както нищо преди. И под ударите на греха и уроците на светеца в душата на демона се зародили честност и сила. Като велик магьосник-рицар, с Майчината благословия, той тръгнал из света на материята и се сражавал със злобните, лишени от душа демони от името на боговете там, където Те не можели да стигнат. И така, демонът с великата душа се превърнал в поборник на Майката и Тя го обичала безмерно заради сияйното великолепие на душата му. Така започнала великата битка за прочистване на света от разбеснелите се демони и за възстановяване реда на сезоните. Другите демони се страхували от него и се опитали да се съюзят, но не успели, защото съюзничеството било чуждо на природата им. Въпреки това съпротивата им била ужасяваща и демонът с великата душа, любимецът на Майката, паднал убит на последното бойно поле. И така се родил последният бог, Копелето, дете на богинята и на демона с великата душа. Някои казват, че той се родил в навечерието на последната битка, плод на единение в Нейната божествена постеля; други казват, че скърбящата Майка прибрала осакатеното тяло на демона с велика душа от бойното поле, смесила го със собствената си кръв и така, чрез великото си изкуство, създала Копелето. Каквато и да била истината, именно на техния Син била дадена властта над духа и материята, защото Той наследил като слуги демоните, които великата саможертва на баща му била надвила, поробила и заличила от света. За повечето от тези неща можем само да гадаем, но едно нещо със сигурност е лъжа — продължи ди Кабон с внезапно променен тон, по-прозаичен, дори гневен. — И това е квадрианската ерес, която твърди, че демонът с велика душа е взел Майката насила и така тя заченала Копелето не по своя воля. Мръсна, отвратителна, богохулна лъжа… — Иста не беше сигурна дали още перифразира Ордол, или последното е лична проза. Той се прокашля и завърши по-официално: — Така свършва историята за появата на петимата богове.
Иста беше чувала легендата поне няколкостотин пъти от детството си насам, но трябваше да признае, че ди Кабон беше поднесъл старата приказка с красноречие и искреност, които бяха заинтригували дори нейното обръгнало ухо. Вярно, повечето версии на легендата не отделяха на сложната история за Копелето повече място, отколкото на цялата останала част от Светото семейство, но пък всеки беше в правото си да има любимец. Във всеки случай разказът на ди Кабон беше успял да я развълнува.
Свещеният се върна към ритуала и отправи молитва за петорна благословия, обръщайки се към всеки бог за съответните дарове, накрая отправи възхвалата, следван от всички събрали се, както си му беше редът. На Дъщерята се помоли за растеж, знание и любов; на Майката — за деца, здраве и изцеление; на Сина — за верни приятели, успешен лов и богата реколта; на Бащата — за деца, справедливост и лека, навременна смърт.
— На Копелето се молим… — гласът на ди Кабон, снишил се в успокоителния напев на церемонията, се поколеба за пръв път, — когато нуждата ни е най-голяма, да ни дари малките неща — клинеца на конската подкова, спицата на колелото, камъчето на планинския връх, целувката в миг на отчаяние, правилната дума. И разбиране в мрака. — Той примигна, стреснат сякаш.
Брадичката на Иста се вирна рязко нагоре; за миг гръбнакът й сякаш се вдърви. „Не. Не. Няма нищо тук, нищо тук, нищо тук. Нищо, чуваш ли?“ Застави дъха си да забави темпото.
Казаното беше необичайно. Обикновено хората молеха петия бог да не насочва погледа си към тях, понеже Той беше повелителят на всички нещастия, за които няма сезон. Ди Кабон направи бързо свещения знак, докосвайки с пръсти челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си, накрая разпери широко ръка върху гърдите си над голямото шкембе, после повтори знака във въздуха да измоли благословия за всички присъстващи. Това беше краят на церемонията и хората се раздвижиха, протягайки схванатите си крайници; някои заговориха тихо, други се пръснаха по ежедневните си задачи. Ди Кабон се приближи към Иста, като потриваше ръце и се усмихваше притеснено.
— Благодаря ви, просветени — каза Иста, — за това добро начало.
Той се поклони облекчено на така изказаното одобрение.
— За мен е удоволствие, милейди.
Засия още повече, когато ханджийските слуги се разтичаха да сервират закуската, която, по всичко личеше, щеше да е обилна и засищаща. Иста, леко засрамена след изключителното му представяне, задето го бе подмамила с фалшиви преструвки за едно несъществуващо поклонение, се поуспокои от мисълта, че ди Кабон очевидно се наслаждава на задачата си.
На запад от Палма теренът беше равен и пуст, само тук-там край речните корита се скупчваха малки групички дървета, разнообразяващи обширните голи хоризонти. Пасбищата, а не нивите даваха прехрана на малкото стари укрепени ферми край пустия път. Момчета и кучета пазеха стада овце и говеда, които дремеха заедно на сянка в далечината. Топлият следобед подканяше към дълги приспивни мълчания, а не към път, но групата им беше потеглила късно и сега се нижеше лениво през мекия, дремлив въздух.
По някое време пътят се разшири и Иста се озова в компанията на якото послушно муле на ди Кабон от едната си страна и дългокракия червеникав кон на Лис от другата. Като противоотрова срещу заразителните прозявки на ди Кабон Иста го попита:
— Кажете, просветени, какво стана с онзи малък демон, който носехте, когато се срещнахме за пръв път?
Лис, която яздеше с извадени от стремената стъпала и отпуснати юзди, обърна глава към тях.
— О, всичко мина добре. Предадох го на архисвещения в Тарион и двамата се погрижихме да го изпратим. Вече не е в нашия свят. Всъщност бях тръгнал да се връщам у дома, когато останах да нощувам във Валенда и, ами… — Кимна към конниците, които се нижеха след тях, обяснявайки без думи неочакваната задача, с която го бяха натоварили от храма.
