Нощта бе паднала, когато се върна в лагера на брат си и се строполи като труп на койката. Мракът се сгъстяваше, а тя си повтаряше наум имената, лицата и фрагментите от десетки житейски истории. Как успяваха боговете да знаят всички тези неща? „Защото те ни помнят целите“.

Най-накрая, крайно изтощена, тя се обърна на другата страна и заспа.

Погребението на Арис се състоя на следващата сутрин в малкия градски храм, сякаш обикновен пограничен лорд бе загинал в обикновена битка. Провинкарът на Карибастос бе пристигнал с войската си твърде късно, за да се включи в сражението, но навреме да понесе запечатания ковчег, заедно с ди Оби, ди Баошия, Илвин, Фойкс и един от старшите офицери на Арис. По-високопоставен ескорт едва ли можеше да се желае.

Тукашното свещено животно на Бащата на зимата беше прекрасна стара посивяла хрътка за лов на елени — козината й бе сресана до блясък за случая. Тя веднага седна до погребалния подиум, когато дяконът я заведе там, и повече не мръдна от поста си. Обикновено сладкодумният Илвин беше блед като платно и думите трудно излизаха от стегнатото му гърло. Успя само да каже с пресеклив глас: „Той беше човек с голяма душа“, после отстъпи назад и застана до Иста. За всички беше ясно, че е безсмислено да очакват реч от него — още едно изречение и щеше да се пречупи. Ди Оби и ди Карибастос го съжалиха и пристъпиха напред всеки по реда си, казаха необходимите мили думи и изредиха обществените постижения на покойния си роднина и васал.

Лейди Катилара също бе бледа и притихнала. Не каза почти нищо на Илвин, както и той на нея, само крайно необходимите реплики от практическо естество. Двамата никога нямаше да станат приятели, но Иста си помисли, че кръвта, която бяха пролели заедно на кулата, им бе донесла достатъчно взаимно уважение, на което да стъпят. Катилара, със сковано лице, дори успя да кимне учтиво на Иста. И за тримата утринният ритуал беше повторно сбогуване, по-скоро светски товар, който трябва да се издържи, отколкото миг на раздяла с обичания човек.

След погребението и ритуалната почерпка военните завлякоха Илвин на съвет. Лейди Катилара уж започна да събира багажа си, после остави дамите й да довършат и препусна, ескортирана от един от братята си, към Оби. Нямаше да стигне там преди мръкнало, но Иста добре помнеше собствения си ужас от Зангре след смъртта на Иас и добре разбираше желанието на Катилара да се махне оттук, преди да й се е наложило да прекара още една нощ в празното си легло. Катилара отнасяше със себе си голяма мъка по пътя на изток, но не и осакатяващ товар от омраза, гняв или вина, помисли си Иста. Какво в крайна сметка щеше да заеме тази празнина, Иста не знаеше — но знаеше, че няма да е изродено.

Рано следобед на следващия ден лорд Илвин дойде при Иста в лагера на ди Баошия. Изкатериха се по пътечката над извора, отчасти заради гледката, която обхващаше замъка и долината под него, отчасти за да се отърват от Истините придружителки, които в по-голямата си част, всъщност всички освен Лис, не притежаваха необходимата за изкачването атлетичност. Илвин просна галантно плаща си върху една скала и покани Иста да седне. Лис се отдалечи на известно разстояние и заоглежда с копнеж един примамливо разклонен дъб, по който не можеше да се изкатери заради роклята си.

Иста кимна към колана на Илвин, където сега висяха ключовете на Арис и Катилара.

— Виждам, че провинкар ди Карибастос е потвърдил правото ти да командваш Порифорс.

— Поне засега — каза Илвин.

— Засега?

Той плъзна замислен поглед по хребета към стените на крепостта, кацнали върху скалите.

— Странно е. Роден съм в Порифорс, живял съм тук почти през целия си живот, а никога не съм го притежавал, нито съм мислил дори, че може да бъде мой. Сега принадлежи на племенницата ми Ливиана — деветгодишно дете, което живее в другия край на провинцията. А в същото време той е единственият ми дом. Притежавам половин дузина малки имения в Карибастос, наследени по майчина линия — но те са просто собственост, която почти не посещавам. А Порифорс по необходимост трябва да бъде защитаван.

— От теб… по необходимост?

Той сви рамене.

— Той е ключовата крепост по тази граница.

— Аз пък мисля, че тази граница може да се премести.

Той се ухили широко, макар и само за миг.

— Така е. Нещата се задвижват, поне ако съдя по казаното на военните ни съвети. Аз ги задвижвам. Не ми трябват дарбите на Арис, за да преценя, че моментът е назрял и че шансът, който ни се открива, не е за изпускане.

— Дано и други да мислят така. Предполагам, че до седмица марш ди Палиар и канцлер ди Казарил ще се появят в Порифорс. Ако писмата на брат ми, на ди Карибастос и на Фойкс — „и моите“ — не ги доведат, значи не са хората, за които съм ги мислила.

— Дали ще разберат, как мислиш? Тук и сега е моментът да обърнем стратегията на Джоен срещу Джокона — да нахлуем в княжеството, докато там още цари хаос, да ударим Виспинг откъм фланга — и кампанията да приключи, преди още да е започнала.

— Не е необходимо да имаш вътрешно зрение, за да предвидиш резултата — каза Иста. — Ако се получи, ди Палиар със сигурност ще бъде обсипан с похвали за великата си стратегия.

Илвин се усмихна мрачно.

— Бедната Джоен, губи дори и в това. Трябваше да се провъзгласи за генерал.

— Всичко би било по-добро от объркания кукловод, в който се беше превърнала — съгласи се Иста. — Какво ще стане със Сордсо? Мисля, че не е чак толкова луд, нищо че подсмърчаше и се хвърли да целува крайчеца на полата ми, когато минах покрай него в предния двор вчера. Сега душата му си е негова, макар че ще мине доста време, преди да се справи с разбитите си нерви.

— Да, трудно е да се прецени дали ще ни е по-полезен като заложник, или като лош водач на враговете ни, ако го пуснем да си ходи.

— Спомена нещо за религиозно призвание и че искал да премине към квинтарианската вяра. Нямам представа колко дълго ще му държи обаче.

Илвин изсумтя.

— Може пък поезията му да стане още по-добра.

— Няма да се учудя. — Бойниците на замъка изпъкваха голи и бледи на ярката светлина и скриваха поразиите вътре. Иста чуваше ударите на чуковете на работниците, заети с поправките. — Докато дойде време бъдещият съпруг на Ливиана да поеме командването му, Порифорс ще се е превърнал в спокойно провинциално градче, също като Валенда. Това място си спечели мира, така мисля аз. — Погледна Илвин, който й се усмихваше. — Мисля си за две неща в момента.

— Само за две?

— За две хиляди, но тези имат приоритет. Едното е, че новият ми пътуващ двор ще има нужда от царски сенешал — компетентен и опитен офицер, който по възможност да познава добре района, така че да определя пътя ми и да ме пази.

Веждите му се вдигнаха окуражително.

— Другото е, че марш ди Палиар ще има нужда от опитен съгледвач, офицер, който познава Джокона и джоконците по-добре от всеки друг, който владее говоримо и писмено както обикновения, така и дворцовия рокнарийски, и има сандъци, пълни с карти, диаграми и поземлени планове, за да го съветва относно този район. Страхувам се обаче, че тези две длъжности взаимно се изключват.

Той притисна замислено пръст до устните си.

— Бих могъл да спомена, че на няколко военни мозъка тук независимо един от друг е хрумнало, че всяка армия, решила понастоящем да поеме на север, би била много, ама много доволна да има подръка лек срещу магьосници. В случай, че тази кампания налети на още вражески такива. Ресурсите, заделени за опазването на въпросната магьосница-светица, не биха се свидили никому. Така че сенешалът на светицата и съгледвачът на марша може в крайна сметка да не се окажат толкова взаимно изключващи се длъжности.

Иста вдигна вежди.

— Хм? Може би… стига да е ясно, че светицата служи не на Шалион, дори не на храма, а на бога и трябва да иде там, където Той й сочи. Близо до маршалските шатри за известно време, но не в тях. Е, ди Казарил това лесно ще го разбере, а ако някой е способен да го втълпи в твърдата глава на ди Палиар, то това е той.