— Лорд Илвин, братко, позволете да ви представя капитан Горам ди Хиксар, навремето от кавалерията на царин Орико под командването на лорд Дондо ди Жиронал. По-наскоро на служба, макар и не по свое желание, при Сордсо от Джокона, като мечемайстор и конник. В известен смисъл.
Горам вдигна очи, като продължаваше да хлипа с изумено лице. Изумено, но не отпуснато — лицето му сякаш се стягаше едновременно с ума, който намираше прекъснатите си нишки.
— Върнала си спомените му и си му изцерила ума? Иста, ама това е страхотно! — извика Илвин. — Сега най-после ще може да намери семейството си, дома си!
— Това тепърва ще видим — промърмори Иста. — Душата му сега е негова обаче, и пълна.
Стоманеносивите очи на Горам срещнаха нейните и не се отклониха дори за миг. Бяха изпълнени с удивление и с миш-маш от други чувства — стори й се, че долавя и тревога. Кимна му сериозно в знак, че го е разбрала.
— Просветени — продължи тя, — поиска да видиш с очите си и ти бе дадено. Моля те, помогни на капитан ди Хикстар да си иде в стаята. Трябва да си почине на спокойствие, защото му трябва време да сложи в ред спомените си, които сега са в безпорядък. Известно духовно утешение от твоя страна… може би ще му е от полза, когато се почувства готов.
— Наистина, царина — каза ди Кабон и направи свещения знак с грейнало лице. — За мен е чест. — Обърна се да помогне на Горам… на ди Хиксар… и го поведе към арката. Илвин ги проследи с поглед, после се обърна към Иста и я изгледа замислено.
Ди Баошия попита с изтънял глас:
— Иста, какво стана току-що?
— Княгиня Джоен, чрез демона си, крадеше полезни умения от други хора за своите магьосници. От военнопленници също, както и от други. Княз Сордсо беше най-сложното й творение, целият изтъкан от подобни фрагменти. Когато демонът на Сордсо мина през мен вчера, богът ми даде да разпозная и задържа отломката от капитан ди Хиксар, която бе вплетена заедно с другите нишки, и да му я върна сега. Това е част от задачата, поставена ми от Копелето — да издирвам демони в света на живите, да ги изтръгвам от гостоприемниците им и да ги препращам към Неговия ад.
— Тази задача… вече е изпълнена, нали? — с надежда попита той. А може би и с тревога. Плъзна поглед по опожарените стени на Порифорс. — Вчера?
— Не, мисля, че това е само началото. През последните три години Джоен е успяла да освободи много стихийни създания. Те са се пръснали из всичките Пет княжества и кралствата, макар че най-голямата им концентрация би трябвало още да е в Джокона. Жената, която е имала моето призвание преди, е била убита в Раума. Това не е лесно, не е лесно… умение. Ако правилно съм разбрала бога, а Той много си пада по гатанки и недомлъвки, целта му е да намери последовател, който да е по-добре защитен, за да поеме работата в един период, който обещава да е, хм, доста труден от теологична гледна точка.
Очите на Илвин засвяткаха, докато я слушаше, и той промърмори:
— Това обяснява много неща.
— Каза ми, че не искал да обучава друг вратар — добави Иста — и че от известно време си падал по една царина. Това бяха точните му думи. — Направи кратка пауза, която да подчертае последното. — Призована съм. И се отзовавам. — „А ти можеш или да ми помогнеш, братко, или да се отстраниш от пътя ми“. — Най-вероятно ще събера нещо като пътуващ двор, малък и лесно приспособим към всякакви условия — дългът, вменен ми от бога, вероятно и занапред ще ме среща с трудности от различно естество. Моят чиновник — веднага щом назнача такъв — и твоят трябва в най-скоро време да уточнят пренасочването на вдовишкия ми доход, защото задачите ми едва ли ще ме върнат във Валенда.
Ди Баошия мълча известно време, после се окашля и рече предпазливо:
— Хората ми вдигат лагер при потока източно от замъка. Там ли ще се настаниш, Иста, или предпочиташ да се върнеш в стаите си тук?
Иста вдигна поглед към Илвин.
— Това ще го реши господарката на Порифорс. Но засега крепостта си има много други грижи и не искам да натоварвам прислугата и с моето присъствие. Засега ще остана в твоя лагер.
Илвин й кимна отсечено в знак, че оценява тактичността й и че разбира онова, което бе останало неизречено — че ще изчака да минат погребенията.
Брат й й предложи да я придружи до шатрите си, понеже и без това отивал натам, и Илвин й се поклони официално за довиждане.
— Задълженията ми днес са безкрайни — промърмори той, — но по-късно трябва да поговорим за подходящ ескорт, който да придружава този твой пътуващ двор.
— Наистина — отвърна тя. — Както и за други подробности.
— И намерения.
— Това също.
Пежар и другите двама войници от ордена на Дъщерята бяха погребани извън стените на Порифорс същия следобед. Иста и всичките й хора присъстваха на погребенията. Просветен ди Кабон бе дошъл малко преди това при Иста, силно притеснен, защото макар заопукойната служба да му беше по силите — а според нея никой друг не би се справил по-добре, — не разполагаше с нито едно свещено животно, което да даде знак, че съответният бог е приел душата на покойника. Животните на тукашния храм били претоварени и според местните свещени били силно изнервени от множеството погребения, в които трябвало да участват в днешния ден.
— Просветени — нежно го сгълча тя. — Не ни трябват животни. Нали аз съм тук.
— А — промълви той и се дръпна назад. — О. Понеже пак сте светица… разбира се.
Сега тя коленичи поред под силните слънчеви лъчи край всяко увито в лен тяло; слагаше длан на челата и се молеше за знак. При ритуалите в големите храмове като този в Кардегос всеки орден предоставяше свещено животно с подходяща за съответния бог или богиня окраска и пол, заедно с дякон, който го води. Животното биваше довеждано при погребалния подиум и по поведението му свещените тълкуваха на опечалените кой от боговете е приел душата на техния близък и към кого следва да се обърнат в молитвите си — както и, не случайно, на чий олтар да положат материалната си благодарност. Ритуалът носеше утеха на живите, издръжка на храма и от време на време по някоя изненада.
Често се бе чудила какво ли изпитват обучените за тези ритуали животни. Сега въздъхна облекчено, защото никакви божествени халюцинации не я връхлетяха — просто мълчалива увереност, и толкова. Пежар и единият от другарите му бяха приети от Дъщерята на пролетта. На която бяха служили вярно, веднага усети Иста, и го каза на глас. При третия обаче нещата бяха различни.
— Интересно — каза тя на Ферда и Фойкс. — Лаонин го пое Бащата на зимата. Чудя се дали заради смелостта му при набега на Арис… или има дете някъде? Той не беше женен, нали?
— Ами, не — каза Ферда. Погледна към белите одежди на ди Кабон и преглътна каквото там смущение бе почувствал от името на мъртвия си другар.
Иста се изправи и отстъпи настрани от гробовете.
— В такъв случай имаш задачата да разбереш и да се погрижиш за детето, ако е живо. Аз също ще пиша на свещен генерал ди Ярин. То ще получи издръжка от мен, докато е малко, и ще може да постъпи на работа в двора ми, когато порасне, стига да иска.
— Да, царина — каза Ферда. И скришно изтри очи с опакото на ръката си.
Иста кимна доволно. Като съвестен офицер, той щеше да изпълни задачата, в това тя не се съмняваше.
Сенчестата горичка, където погребваха тукашните покойници, гледаше към реката. Все още копаеха нови гробове, имаше и много опечалени, приятели и роднини на загиналите, които вече се разотиваха. Какви слухове циркулираха за нея из Порифорс Иста не би могла да знае, но не след дълго ди Кабон бе нападнат от скромни молители, които искаха високопоставената светица да измоли снизхождение за техните мъртви.
В резултат Иста прекара целия ден, чак до мръкване, в обиколки от гроб на гроб, придружена от ди Кабон и Лис, заета да тълкува съдбите на откъснатите души. Бяха твърде много, но все пак не толкова, колкото разрушението, което магьосниците на Джоен биха оставили след себе си в цял Шалион, ако не ги бе спряла саможертвата на Порифорс. Иста не отказа на никого, обърнал се с молба за помощ към нея, така както хората тук не бяха й обърнали гръб. Всеки опечален искаше да й разкаже по нещо за своя покойник, като единственото им желание, както скоро откри тя, бе да ги изслуша. Да им обърне внимание. „Царина, вижте този човек. Нека той има истинско лице и за вас, защото в света на материята той живее вече единствено в спомените ни“. Тя ги слуша, докато ушите и сърцето не я заболяха.
