Изтощеният кон на свещения пое ходом към Порифорс, но ездачът му извъртя дебелата си снага на седлото да погледне назад точно когато Фойкс се появи иззад хребета на възвишението. Младежът се стресна за миг при вида на въоръжената група, но Арис му махна окуражително, ди Кабон също, и той, изглежда, се успокои. Пришпори коня си напред, каза нещо на Арис, обърна се и изтегли меча си.

Напрегнато изчакване. Иста чуваше как кръвта тупти в ушите й и колкото и да бе глупаво, как някаква птичка пее в шубрака — ясно, бълбукащо, безразлично чирикане, сякаш утринта бе преизпълнена с мир и покой. Арис вдигна меча си високо, после го свали отсечено в знак за атака и хората му препуснаха напред.

Мъжете от Порифорс изкачиха възвишението и нападнаха джоконците, преди те да успеят да обърнат конете и да се оттеглят. Конниците от двата авангарда се счепкаха. Джоконците в края на колоната заобръщаха трескаво конете си и ги пришпориха встрани, но поне две стрели ги изпревариха. Един ездач със зелен табард се люшна и падна от седлото. Разстоянието от кулата беше прекалено голямо и войникът, който придружаваше жените, не би могъл да стреля в мелето, без риск да улучи някой от своите. Той изпсува от гняв и безсилие, после погледна към царината и неловко се извини. Иста му махна царствено да не се притеснява, опря ръце на нагорещения грапав камък и се наведе напред, като примижа срещу ярката светлина.

Мечът на Арис танцуваше шеметно под слънцето. Петнистият му жребец бе в центъра на група ритащи, пръхтящи коне. Един джоконски войник замахна с копието си и Арис се дръпна встрани. Катилара изпищя, когато джоконецът изтегли копието сред пръски кръв.

— Раниха господаря! Раниха го! — извика стрелецът и проточи врат напрегнато като жените. — О… не! Вдига меча си. Слава на боговете!

Конниците се раздалечиха — джоконецът се клатушкаше на седлото си. Копиеносецът съзря пролука и препусна след своите оттеглящи се другари, привел се ниско над врата на коня си. Една стрела изпищя над главата му за довиждане.

Проклятие, върхът на копието все пак бе уцелил рамото на Арис — Иста бе видяла как откатът от удара тласва назад ръката на джоконеца, почти изтръгвайки пиката от ръката му. А в същото време Арис въртеше меча без никакво усилие… Тя си пое рязко дъх, обърна се и хукна към стълбите.

— Лис, ела!

— Ама, царина, не искате ли да видите какво ще стане?

— Ела!

Без да поглежда назад дали момичето я е последвало, Иста събра в шепи люляковите си поли и заслиза тичешком по тесните тъмни каменни извивки на стълбището. Едва не падна от бързане.

През вратата, през още един двор, под арката, в каменния двор. Нагоре по стълбите. Краката й тропаха по галерията. Отвори със замах резбованата врата на Илвин.

Горам се бе свил отдясно на лорд Илвин и стенеше от страх. Ленената туника на Илвин бе отворена и смъкната наполовина. Конярят погледна през рамо и извика:

— Милейди, помогнете!

Ръцете му, забеляза тя, когато се приближи, бяха притиснати към рамото на Илвин и омазани с кръв. Ръкавът на туниката бе почервенял. Иста се огледа трескаво, после заотваря поред раклите, докато не намери парче плат, което можеше да послужи за импровизиран тампон, сгъна го и го подаде на Горам. Горам го грабна и го притисна към грозната рана на рамото на Илвин.

— Нищо не съм направил! Нищо! — извика й Горам; очите му шареха налудничаво. — Просто се случи!

— Да, Горам, знам. Няма нищо — успокои го Иста. — Справяш се добре. — Изкуши се да притисне отново въжето от бял огън и да върне грозния излив назад към онзи, комуто принадлежеше по право. Само че моментът определено не бе подходящ да събори Арис безжизнен от седлото. Затворените сивкави клепачи на Илвин не помръдваха, не потрепваха, нито се присвиваха от болка — поне тя му беше спестена. В това му безчувствено състояние можеха спокойно да се погрижат за него, да промият раната със солен разтвор и да я зашият. Иста се зачуди замаяно дали ако демонът му позволи да се събуди по обяд, пробожданията от иглата още ще са там, когато зашитата рана се прехвърли обратно при брат му?

Вратата се отвори широко — най-после беше дошла и Лис.

— Лис. Тичай да намериш някоя жена, която има опит с прободни рани — изкуството на Майката сигурно има много последователки тук. Да си вземе мехлемите и иглите. Виж и някой слуга да донесе прясна вода.

— Какво? Защо? — Тя се приближи любопитно.

— Лорд Илвин е ранен лошо.

В същия миг Лис видя кръвта и ахна.

— Да, царина. Но… как може да…

— Нали видя онзи удар с копието.

— Оо! — Девойката се ококори и хукна през вратата.

Горам вдигна тампона да погледне, после пак го притисна към раната. Иста се наведе над рамото му. Пробождането не беше толкова дълбоко, колкото се бе опасявала — кръвоизливът вече намаляваше.

— Добре, Горам. Натискай.

— Да, милейди.

Иста зачака, пристъпваше от крак на крак. Накрая откъм галерията се чуха гласове. Лис отвори и пусна пред себе си една жена с престилка и голяма кошница. След тях влезе и един слуга.

— Лорд Илвин… — започна Иста и погледна към Горам — паднал от леглото и си ударил рамото. — В какво? Този път нищо не й хрумна. Тя продължи бързешката: — Погрижете се за раната. И помогнете на Горам да почисти. Не говорете за това с никого освен с мен, лорд Арис или лейди Катилара.

Мъжете от спасителния отряд, които не участваха в преследването на джоконците, сигурно вече превеждаха новите си гости през портите на замъка, предположи Иста. Тръгна към вратата.

— Лис, ела с мен.

Изтича под арката и излезе на двора при портата точно навреме — зачервеният и задъхан просветен ди Кабон тъкмо се смъкваше от коня си в ръцете на един от хората на лорд Арис. Войникът помогна на свещения да измине няколкото крачки до стената и да се тръшне на сянка до бадемовото дърво. Сложи загрижено ръка на челото на ди Кабон и каза нещо на един слуга, който хукна нанякъде. Ди Кабон смъкна измъчено от раменете си дегизировката си — кафявото наметало, което се свлече около него върху осеяния с венчелистчета калдъръм.

Фойкс, чийто вид бе не по-малко измъчен, скочи от коня си, хвърли юздите и се приближи до свещения.

— Проклет да си, Фойкс — изхриптя ди Кабон. — Казах ти да не си играеш с това нещо.

— Добре — сопна му се Фойкс. — Като толкова знаеш, яхвай коня и се връщай при джоконците. Много ще ти се зарадват, гарантирам.

Слугата се върна и изля полека едно ведро вода върху ди Кабон — тя попи в мръсната бяла роба. Ди Кабон не възрази по никакъв начин — седеше си отпуснато, даже вдигна брадичка и отвори уста.

Фойкс кимна с благодарност, взе канчето вода, което друг прислужник му загреба от второ ведро, изгълта го, после загреба още два пъти. Накрая се намръщи, гребна пак, клекна до ди Кабон и вдигна канчето до устните му. Ди Кабон го пое с трепереща ръка и изгълта водата.

Войникът поздрави почтително Иста и й каза тихо:

— Малко му оставаше да получи сърдечен удар. Лош знак е, когато толкова едър човек спре да се поти. Но вие не се тревожете, царина, ще го вдигнем на крака за нула време.

Фойкс се обърна и викна:

— Царина! Слава на боговете! Дайте да ви целуна ръцете! — Натика канчето в ръката на ди Кабон, падна на едно коляно в краката на Иста, сграбчи ръцете й и лепна по една гореща целувка и на двете. — Ах! — Притисна ги до потното си чело в един не кой знае колко официален, но идещ право от сърцето жест. Не се изправи, а седна задъхан с кръстосани крака на земята и само за миг, чак сега, позволи на раменете си да се отпуснат.

После се ухили на Лис, която стоеше до Иста.

— Значи и ти си се добрала дотук. Трябваше да се сетя.

Тя му върна широката усмивка.

— Трябваше, да.

— От Маради ти гълтаме прахта. Най-бързите коне незнайно защо вече бяха дадени.

Тя се усмихна самодоволно.

Той примижа.

— Хубава рокличка. Отива ти.