Горам поклати глава.

— Имаше някакво тъмно място. Харесваше ми, защото беше хладно. Обаче вонеше.

— Умът и паметта проядени, демонът прескочил, само че Горам… не е умрял — заразсъждава на глас Иста. — От ди Кабон знам, че за един демон не е лесно да изостави жив гостоприемник. Изглежда, се срастват по някакъв начин. Демонът се прогонва, като убиеш човека. Както при Умерю. Или при квадрианските изгаряния на клада.

— Не ме изгаряйте! — извика Горам. Сви се, почти клекна на пода и заби объркан поглед в гърдите си.

— Никой няма да те гори — твърдо рече Илвин. — В Шалион не горят хора за такова нещо, пък и вече няма нужда, защото тя казва, че демонът си е отишъл. Отишъл си е. Нали? — Той стрелна Иста със суров поглед.

— Съвсем си е отишъл. — Заедно с по-голямата част от Горам, както личеше. Зачуди се дали и преди това е бил прислужник… или нещо повече.

— Хамавик… — измърмори Илвин. — Колко странно. Горам и княгиня Умерю са били там по едно и също време. Възможно ли е това… това злополучие на Горам да има нещо общо с демона на Умерю?

Връзката изглеждаше изкушаваща. И все пак…

— Демонът на Кати се усеща различно, не като такъв, който се е хранил с войници. Усеща се… не знам как да го обясня. Твърде женствен. Предполагам, че бихме могли отново да се опитаме да изтръгнем някаква информация от него. Не мисля, че начинът, по който се държа тук вчера, е обичаен за един демон, толкова колкото е необичаен и за един човек. В противен случай магьосниците щяха да се познават от пръв поглед.

Лис, забеляза Иста, бе изключително притеснена. Дали не виждаше един бъдещ Фойкс в отпуснатото, плашливо, объркано лице на Горам? Къде беше това момче? Още не се беше отчаяла дотолкова, че да започне да се моли, предвид отношението й към молитвите, но подозираше, че може да се стигне и дотам, ако тази грозна несигурност се проточеше.

Иста продължи:

— Просветен ди Кабон ми е казвал, че обикновено демоните се срещат много рядко в света на хората, не като през последните няколко години. Че Храмът не помни такова настъпление от дните на царин Фонса, преди пет десетилетия. Умът ми не го побира каква ли цепнатина се е отворила в ада на Копелето, за да нахлуват с такава численост в света на хората, но друго обяснение не виждам.

— Дните на Фонса. — Илвин започваше да заваля думите. — Странно.

— Времето ви почти изтече — каза Иста и погледна неприязнено надебеляващото бяло въже. — Бих могла да ви заделя още малко.

— Казахте, че Арис ще започне да се разлага — завалено възрази Илвин. — Лято е. Не можем да допуснем… парчета от него да падат в супата му, нали?… — Гласът му стихна, после се надигна в пристъп на отчаяние. — Не! Трябва да има и друг начин! Трябва да намерим друг начин! Милейди… елате пак!

— Ще дойда — каза тя. Успокоен, той пусна крайчеца на завивката си и се отпусна на леглото. Лицето му за пореден път се изпразни и застина във восъчна неподвижност.

Иста прекара деня в стаите си — чакаше нетърпеливо слънцето да измине маршрута си и да изгрее отново. Написа нови писма до Кардегос и когато слънцето се плъзна към заник, подхвана нервни разходки из каменния двор, докато дори Лис се отказа да я придружава и седна на една пейка, откъдето я гледаше как крачи напред-назад. Малко преди обед на следващия ден бе стигнала дотам, че съчиняваше наум ново остро писмо до провинкара на Толноксо, макар че първото едва ли беше пристигнало, да не говорим за мерките, които би породило.

По стълбите отвън се чуха бързи стъпки. Иста вдигна очи и спря да гризе перодръжката — плитката на Лис се мярна през решетките на прозореца. Момичето прекоси на бегом предната стая и подаде глава през вратата.

— Царина — задъхано рече Лис. — Нещо става. Лорд Арис е тръгнал с група въоръжени конници — отивам на северната кула, може да ги видя оттам.

Иста се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си.

— Ще дойда с теб.

Изкачиха витото каменно стълбище към кулата, водени от забързан стрелец в сиво-златната туника на Порифорс, отидоха до най-северната точка и се взряха през бойниците.

От тази страна на замъка, срещуположна на пада към реката, хълмистият терен беше на едно ниво с планината. Един път, побелял от сух прахоляк, завиваше на изток през голата, напечена от слънцето земя.

— Това е пътят за Оби — задъхано обясни Лис.

Двама конници яздеха по него — подробностите се губеха заради разстоянието. Но дори оттук Иста виждаше, че единият е набит, а другият — много дебел. Дебелият носеше някаква кафява дреха, под която се провиждаше бяла материя. Съсредоточената стъпка на кон, който се опитва да тича в галоп под отскачащата тежест на просветен ди Кабон, Иста не можеше да сбърка.

Малко зад тях галопираха десетина мъже. Ескорт? „Не“. Зелени джоконски табарди, тук, под свъсените вежди на самия Порифорс? Иста ахна. Потерята скъсяваше разстоянието до двамината отпред.

Сред топуркане на пантофки и шумолене на коприна лейди Катилара се появи на кулата и притича да погледне. Изправи се на пръсти и се наведе през балюстрадата, гърдите й се надигаха тежко.

— Арис… богове пет, о, Бащице на зимата, пази го…

Иста проследи погледа й. Под Порифорс, на гърба на петнистия си кон, Арис яздеше начело на въоръжените си конници в галоп по пътя. По-непородистите животни изпъваха жили да не изостават от дългата крачка на сивия си водач и Лис измърмори нещо одобрително за скоростта, с която конят на Арис гълташе разстоянието.

Катилара отвори устни, за да си поеме дъх, очите й се разшириха тревожно и тя изстена.

— Какво? — обърна се към нея Иста. — Не може да ви е страх, че ще го убият, в края на краищата.

Катилара я стрелна сърдито с поглед, сви рамене и отново впери очи в пътя.

Претовареното животно на ди Кабон явно беше на края на силите си и започваше да изостава. Другият ездач — да, определено беше Фойкс ди Гура — забави коня си и махна на свещения да мине пред него. Конят му напираше напред, опъвайки юздите. Фойкс го укроти с лявата си ръка, стисна дръжката на меча с дясната и се обърна към преследвачите.

„Не, Фойкс!“ безпомощно си помисли Иста. Фойкс беше силен мъж и владееше сносно меча, но му липсваха бързината и тънкият усет към оръжието, които притежаваше Арис. Можеше и да се справи с един или двама от враговете, може би дори с трима, и тези трима нямаше да станат повече, а останалите щяха да му видят сметката. Още не беше видял спасителния отряд, който бе извън полезрението му, в една дълга падина по пътя. Щеше да се хвърли да спасява свещения и да загине без нужда…

Дясната му ръка се вдигна от дръжката на меча, пръстите му се стискаха и отпускаха. Той протегна ръка напред. Бледо виолетово сияние се стрелна от дланта му и Катилара си пое рязко дъх от удивление. Лис не реагира — тя не можеше да види светлината, напомни си Иста.

Първият кон от потерята се спъна и падна с главата напред, като изхвърли ездача си от седлото. Още два паднаха отгоре му, преди ездачите им да реагират. Няколко коня се изправиха на задните си крака, други зацвилиха уплашено и се задърпаха встрани от пътя. Фойкс обърна коня си и го пришпори след ди Кабон.

„Така. Фойкс все още отглежда малката си мечка. И изглежда, я е научил да танцува“. Устните й се стегнаха тревожно при мисълта за изводите, на които навеждаше видяното току-що.

Други тревоги обаче бяха по-непосредствени. В падината на пътя Арис пресрещна ди Кабон. Запененият кафяв кон на свещения се закова на място с раздалечени нозе. Петнистият сив жребец се изправи на задните си крака до него. Жестикулации, сочене. Арис вдигна ръка във въздуха и хората му се сбраха около него. Нови жестове и команди, които вятърът издуха нанякъде и смисълът им не долетя до Иста и другите на високата кула. Мечове изскочиха от ножниците, стрели се запънаха на тетивите, пики настръхнаха като таралежи, конниците се подредиха в редица и тръгнаха бавно напред, все още под прикритието на падината.