Логически издържаната му догадка я притесни.

— Пазя един стар, изсъхнал, все още неразплетен възел от вина заради покойния ди Лютез, да, но това няма нищо общо с Арис. И, преди да сте попитали, не, не съм била любовница на Арвол!

Илвин, изглежда, се стресна от тази й пламенност.

— Не съм казвал такова нещо, милейди!

Тя издиша бавно.

— Да, не сте. Лейди Катилара обаче смята старата клюка за романтична история, петимата богове да са ми на помощ. Арис пък е склонен да ме приеме като някаква духовна втора майка, струва ми се.

За нейна изненада, той изсумтя силно.

— Като нищо. — Сетне поклати глава с умилено раздразнение, което никак не й помогна да разчете тази неясна реплика.

Тя каза малко троснато:

— Докато не ви чух да си говорите, почти бях решила, че вие сте ревнивият убиец. Презираният незаконороден брат, лишен от баща, титла, имущество, тласнат през ръба от тази последна несправедливост.

Той се изсмя сухо, но не личеше да се е обидил.

— И преди съм се сблъсквал с тази заблуда. Истината е точно обратната. Аз имах баща през целия си живот, или поне докато той беше жив. Арис имаше… една мечта. Моят баща отгледа и двама ни, във всяко отношение, и се стремеше да ни обича еднакво, но с Арис това изискваше малко допълнително усилие. Обичта му към мен не срещаше никакви пречки. Само че Арис никога не изпита ревност или негодувание, защото, разбирате ли, един ден всичко щеше да се нареди. Един ден благородният му баща щеше да го повика в двора. Когато пораснеше достатъчно. Когато станеше достатъчно добър — достатъчно добър фехтовач, ездач, офицер. Великият лорд ди Лютез щеше да го направи своя дясна ръка, да го представи на бляскавата си свита и да каже на всичките си влиятелни приятели: „Вижте, това е моят син, страхотен е, нали?“. Арис никога не носеше най-хубавите си дрехи — държеше ги опаковани за пътуването. И чакаше да го повикат. Готов беше да тръгне по всяко време. После лорд ди Лютез умря и… мечтата си остана мечта.

Иста поклати тъжно глава.

— За петте години, през които го познавах, Арвол ди Лютез почти не ми е споменавал за Арис. За вас пък изобщо не говореше. Ако не беше умрял в занданите на Зангре през онази нощ… дори и тогава може би никога нямаше да повика Арис в двора, така ми се струва.

— Всъщност и аз май не вярвах особено, че ще се случи. Моля ви, не казвайте това на Арис.

— Все още не съм сигурна какво трябва да му кажа. — „Макар да си имам своите опасения“. Едно беше ясно — че не бива да отлага много.

— Колкото до мен, аз имах жив човек за баща — продължи Илвин. — Избухлив понякога — как се карахме, когато бях по-млад! Толкова се радвам, че поживя достатъчно, за да се опознаем като зрели мъже. Грижихме се за него тук, в Порифорс, след като получи удар — ако и да не беше за дълго. Мисля, че по онова време вече му се искаше да си отиде и да потърси майка ни, защото на няколко пъти го намерихме да се лута из замъка и да я вика. — Дълбокият му глас се стегна. — Беше покойница вече от двайсет години. Накрая животът така бе изтънял в него, че смъртта му в сезона на Бащата изглеждаше утешително естествена. Държах ръката му, когато почина. Беше много студена и суха, почти прозрачна. Богове пет, защо изобщо ви говоря за това? Още малко и ще се разцивря. — „Малко си позакъснял с това твърдение“, помисли си Иста, но понеже той упорито не обръщаше внимание на подозрителния блясък в очите си, тя направи същото от учтивост. — Толкоз за живота ми като незаконороден. — Поколеба се и я изгледа. — Вие… вие, която казвате, че сте ги виждали очи в очи… вярвате ли, че боговете ни събират с онези, които сме обичали? Когато душите ни се издигнат?

— Не знам — каза тя, изненадана до степен да говори откровено. Напред ли мислеше той, за Арис, или само назад, за покойния сер ди Арбанос в този момент? — Може би никога не съм обичала достатъчно някого, за да разбера. Мисля… мисля, че подобна надежда не е лишена от основание.

— Хм.

Тя отклони очи от лицето му; чувстваше се натрапничка в съкровените мисли, свъсили челото му. Погледът й падна върху Горам, който се поклащаше напред-назад и пак стискаше юмруци. Външно — побелял застаряващ прислужник. Вътрешно… оголен, ограбен: опожарен като плячкосано от оттегляща се войска село.

— Как открихте Горам? — попита тя Илвин. — И къде?

— Бях на разузнаване в Джокона, както правя често, случи ли ми се някоя свободна седмица. Хоби ми е да се сдобивам с планове на градове и замъци. — Кратката усмивка, която пробяга по лицето му, намекваше, че се сдобива и с доста повече от това, но той продължи, без да навлиза в подробности: — След като пристигнах в Хамавик, предрешен като търговец на коне — бях събрал повече животни от предвиденото, — открих, че имам спешна нужда от още един коняр. Като рокнарийски търговец, купувам шалионски военнопленници винаги, когато се открие такава възможност. Мъжете без семейства рядко могат да се надяват на откуп. Горам още по-малко, защото очевидно бе загубил голяма част от ума и спомените си. Бих казал, че са го ударили по главата в последната битка, макар да няма белег, така че може да е в резултат на друго някакво злочестие или треска. Или и двете. Ясно беше, че никой друг на пазара няма да го купи, така че сключих по-добра сделка, отколкото очаквах. Както се оказа по-късно. — Странната му усмивка пак се появи на лицето му. — Когато наближихме Порифорс и му казах, че е свободен да си върви, той помоли да го оставя на служба при себе си, понеже не помнел къде е домът му.

Горам кимна в потвърждение от мястото си до стената.

Иста си пое дълбоко дъх.

— Знаете ли, че душата му е проядена от демон?

Илвин седна рязко в леглото.

— Не!

Горам изглеждаше също толкова изумен. Лис завъртя глава и зяпна невярващо коняря.

Илвин присви очи и попита:

— Откъде знаете това, царина?

— Виждам го. Виждам душевното му вещество. Цялото е окъсано, като стара дрипа.

Илвин примигна и се отпусна назад. След малко каза, вече по-предпазливо:

— Моето виждате ли?

— Да. Изглежда като разтеглен бял огън, който извира от сърцето ви и се прелива към брат ви. Неговата душа е сива като на призрак, започнала е да се разнищва и замазва. В тялото му е, но не е прикрепена към това тяло. Просто… плава там. Душата на Лис е ярка и цветна, но в отлично равновесие, много солидна и плътна в материята, която я поражда.

Лис се усмихна бодро, явно решила, че са й направили комплимент.

След замислено мълчание Илвин каза:

— Сигурно ви е доста неприятно — това умение.

— Да — лаконично отвърна Иста.

Той се изкашля.

— Значи твърдите, че Горам е бил магьосник, така ли?

Горам поклати енергично и ужасено глава.

— Никогаж не съм бил такова нещо, милейди!

— Какво можеш да си спомниш, Горам? — попита Иста.

Набръчканото му лице се смръщи още повече.

— Знам, че бях с войската на Орико. Помня шатрите на царина, целите от червена и златна коприна, грееха на слънцето. Помня… че ме водеха някъде като военнопленник, окован бях. Работех — на полето. Беше много горещо.

— Кои бяха рокнарийските ти господари?

Той поклати глава.

— Не ги помня.

— Кораби? Бил ли си някога на кораб?

— Май не. Коне — да. Имаше коне.

Илвин вметна:

— И преди съм го питал какво си спомня, когато се опитвах да открия семейството му. Защото трябва да е бил в робство от няколко години, ако са го пленили по времето, когато князът на Бораснен за пръв път обсади крепостта Готоргет, две години преди тя да падне. По някои неща, които Горам ми е казвал, съдя, че трябва да е участвал именно в тази кампания. Само че той не помни много и от пленничеството си. Точно затова реших, че мозъкът му се е сварил от някоя треска, може би малко преди съдбата да ни срещне.

— Горам, помниш ли какво ти се е случило, след като лорд Илвин те откупи? — попита Иста.

— О, да. От това не боли.

— Помниш ли нещо, каквото и да е, от времето точно преди лорд Илвин да те откупи?