— Онези сънища ги сънувах и аз.

— Дори и третия?

— Да. — Онова не беше сън, но я беше срам заради целувката. Макар че в сравнение с изпълнението на Катилара нейното изглеждаше съвсем дребно прегрешение…

Той се прокашля.

— Моля да приемете извиненията ми, царина.

— За какво?

— Ъъъ… — Той погледна към устните й, после встрани. — Нищо.

Иста се опита да не мисли за вкуса на устата му. Горам й донесе поразклатения вече стол да седне, а малкото столче сложи край долната табла за Лис, после се оттегли на обичайното си място до отсрещната стена, където приклекна, готов да скочи, ако господарят му има нужда от нещо. Иста и Илвин останаха да се взират един в друг с еднакво смущение.

— Да предположим — подхвана отново той, — че идването ви тук не е плод на случайност, а на молитвите на… ами — пак се изкашля сконфузено, — на някой… това трябва да е с някаква цел, да разрешите някак тази заплетена ситуация. Нали?

— По-скоро да я извадя на бял свят. Решението ми убягва.

— Мислех, че имате някаква власт над Катиния демон. Няма ли да го прогоните?

— Не знам как — притеснено призна тя. — Копелето ми даде второто ми зрение — върна ми го, по-точно, защото не за първи път ме тормозят боговете. Само че не ми остави никакви инструкции, освен ако не ги е поверил на друг един човек, когото видях в сънищата си. — „И обратното“. Като се замисли… беше ли появата на ди Кабон, непосредствено след тайнствената втора целувка на Копелето, някакъв намек именно за това? — Богът ми прати духовен наставник, просветен ди Кабон, и аз спешно се нуждая от съвета му, преди да продължа. Ако съм разбрала правилно, той е научил доста за това как е най-правилно демоните да се пращат обратно при господаря им. Сигурна съм, че присъствието му тук е било част от плана. Ала стана така, че се разделихме по пътя, и сега дори не знам къде е и как е. — Поколеба се. — Не искам да прибързвам. Не виждам смисъл да освободя Арис от тялото му само за да го обрека на участта на изгубен призрак.

Той застина.

— Призрак? Сигурна ли сте?

— Видях го с очите си, когато магията се прекъсна за кратко вчера. Нищо… не се случи, а би трябвало. Когато смъртта отваря портите на душата към боговете, се появява бял изблик — това е голямо събитие. Проклятието е тишина, бавно замръзване. — Тя потърка уморените си очи. — И нещо повече — дори да знаех как Арис би могъл да намери пътя си към своя бог, никак не съм сигурна, че ще може да убеди жена си да го освободи. А ако той не успее да я убеди, кой друг би могъл? Боя се, че аз не бих могла. А дори и тя да го пусне… демонът, който носи, изглежда умел и силен. Сега я поддържа несъкрушимата воля да запази Арис привидно жив, но ако тази воля се стопи и Кати се срине в скръбта си… ще стане твърде уязвима и лесна плячка за демона.

Илвин изсумтя, разкъсван от все по-дълбоки съмнения.

— Тя силен характер ли е, по ваши наблюдения?

Той свъси чело.

— Не бих казал такова нещо за нея, по-рано. Хубаво момиче, обожава Арис, но бях готов да се закълна, че ако вдигне запалена свещ до едното си хубаво ушенце, бих могъл да я духна през другото. Това, изглежда, не пречи на Арис. — Усмихна се горчиво. — Макар че ако толкова красива жена ме бе обожавала толкова пламенно, сигурно и моето мнение за умствения й багаж би се повишило заедно със самочувствието ми или нещо такова. И в същото време… тя устоя на магьосничеството на Умерю, а аз… не успях.

— Подозирам, че Умерю я е подценила. И това е другото — каза Иста. — Как въобще е могла една джоконска княгиня, убедена квадрианка, да се сдобие с демон? И да го крие достатъчно добре, за да не я обвинят в магьосничество? Там магьосниците ги изгарят на клада, макар че как квадрианските свещени пречат на демона да прескочи в друго тяло от пламъците, не знам. Сигурно успяват някак да го привържат към гостоприемника му, преди да отпратят и двамата.

— Така е. Свързано е със сложна церемония и молитви. Грозна история и което е още по-лошо, не винаги се получава. — Той се поколеба. — Кати каза, че магьосницата е била изпратена.

— От кого? От брат й, княза? Ако приемем, че наследниците на последния й покоен съпруг са я натирили обратно в дома му.

— Май точно така беше, да. Само че… трудно е да си представи човек как Сордсо Пияницата се забърква с демони в името на Джокона.

— Сордсо Пияницата? Така ли наричат в Карибастос младия княз?

— Така го наричат всички, и от двете страни на границата. Предпочете да прекара времето между смъртта на баща си и края на майчиното си регентство не в изучаване на държавното или военното изкуство, а в запивки и стихоплетстване. Всъщност е доста добър поет, по един срамежлив и меланхоличен начин, ако се съди по малкото, което знам за творчеството му. Всички се надявахме, че ще се отдаде на призванието си, което му беше повече по мярка от княжеското занятие. — Ухили се за миг. — Нашият лорд ди Карибастос би се радвал да му отпусне издръжка и един замък и да поеме тежестта на управлението от тесните му рамене.

— Изглежда, князът не е вече толкова отвеян. Именно той бе пратил войниците да ударят Ибра, онези, които после избягаха на изток от Раума през планините и пътищата ни се пресякоха. С тях пътуваха счетоводители, които да описват едната пета на княза. Лис каза ли ви за това?

— Накратко. — Той кимна на Лис, която кимна на свой ред в потвърждение. Илвин помълча, веждите му бяха свъсени. — Раума? Странно. Защо Раума?

— Аз предположих, че целта е била да ужилят Лисицата от Ибра, така че да остави войските си у дома, вместо да ги прати в подкрепа на сина си в есенната кампания срещу Виспинг.

— Хм, възможно е. Само че Раума е прекалено навътре в ибрийската територия, за да я ударят по този начин. Кофти пътища за отстъпление, както джоконците са открили от личен опит.

— Лорд Арис спомена, че по негови сметки от тристате души, тръгнали от Джокона, са се върнали само трима.

Илвин подсвирна.

— Браво на Арис! Скъпо му е излязла на Сордсо тази диверсия!

— Само дето бяха на косъм да компенсират всичките си загуби, като ме отведат с тях. Това обаче няма как да е било част от първоначалния им план. Те дори нямаха карти на Шалион.

— С марша на Раума сме отдавнашни познайници. Със сигурност не е посрещнал джоконците с отворени обятия. Беше един от най-опасните ни врагове, преди всички да станем сватове с Ибра. Женитбата на дъщеря ви свали голяма тежест от западния фланг на Порифорс, за което съм й искрено благодарен, царина.

— Царевич Бергон е мило момче. — Не че Иста би могла да погледне с неодобрение на човек, така дълбоко запленен от дъщеря й, колкото младият ибрийски съпруг на Изел.

— Баща му, царинът, си пада малко нещо кактус обаче. Сух, бодлив, пръстите ти кървят от него.

— Е, сега той е наш кактус.

— Вярно.

Иста се облегна назад с тежка въздишка.

— Новината за това обаче — или най-малкото новината, че високопоставена дама от джоконския двор е приютявала демон и се е опитала да превземе шалионска крепост чрез магьосничество — не бива да остава тайна. Редно е да предупредя писмено архисвещен Менденал в Кардегос, както и канцлер ди Казарил, най-малкото.

— Редно е, да — съгласи се неохотно Илвин, — въпреки дълбокото ми смущение от това колко близо бе Умерю до успеха. И все пак… не архисвещеният на Кардегос бе довлечен от съдбата и с риск за живота си тук, в този затънтен край на Шалион. А вие. По-невероятен отклик на молитвите си трудно мога да си представя. — Устата му се кривна нагоре в озадачение, докато я гледаше с притворени очи.

— На Копелето ли се молихте в съзнателните си моменти?

— В будните по-скоро, не толкова съзнателни. Всичко ми е като в мъгла до… вчера? Вчера, да. Да, молих се отчаяно. Нямаше какво друго да направя. Дори не можех да изрека на глас правилните думи. Само виех в сърцето си. На моя бог, когото бях забравил — не се сещах много-много за молитви, откакто възмъжах. Ако беше казал: „Разкарай се, момче. Искаше сам да се оправяш, сега яж каквото си си надробил“, щях да го разбера. — И добави по-бавно: — Но защо вие? Освен ако тази бъркотия няма още по-стари корени, свързани с бащата на брат ми и кардегоската дворцова политика.