След кратко мълчание я изгледа изпод вежди.

— Странен е онзи старчок, Горам. Попита ме дали царината има по-висок сан от една княгиня. Защото княгинята била дъщеря на княз, а вие сте били само дъщеря на провинкар. И защото вдовицата на царин Орико, Сара, също била вдовстваща царина, при това по-скорошна от вас. Аз му казах, че един шалионски провинкар не пада по-долу от всеки рокнарииски княз и че освен това вие сте майката на самата царина на Шалион-Ибра, а никой друг не може да се похвали със същото.

Иста се усмихна насила.

— Едва ли е виждал много царини, предполагам. Задоволи ли го обяснението ти?

Лис сви рамене.

— Така ми се стори. — Тя смръщи още повече чело. — Не е ли странно това, човек да лежи в безсъзнание с месеци?

Беше ред на Иста да свие рамене.

— Парализа, счупена глава, счупен врат… удавяне… понякога се случва.

— Някои обаче се възстановяват, нали?

— Мисля, че онези, които се възстановяват, идват в съзнание сравнително скоро след инцидента. Повечето не живеят дълго след нараняването, което е причинило загуба на съзнание, освен ако грижите, които се полагат за тях, не са изключителни. Това е бавна, грозна смърт за един мъж. И за жена също. По-добре да си идеш бързо, веднага.

— Ако Горам се грижи за лорд Илвин и наполовина толкова добре, колкото се грижи за конете си, може би това обяснява нещата.

Иста чак сега забеляза, че дребният човечец, за когото говореха, е излязъл от ъгловата стая, свил се е зад парапета на галерията и ги наблюдава. След известно време стана, слезе по стълбите и прекоси двора. Когато ги наближи, крачките му се скъсиха, главата му се прибра между раменете като на костенурка и ръцете му се стиснаха една друга.

Спря на известно разстояние от тях, приклекна и сведе глава, първо към Лис, после и към Иста, сякаш за всеки случай. Очите му имаха цвета на неизлъскана стомана. Погледът му под рошавите вежди беше немигащ.

— Ъхх — рече той най-накрая, вперил очи някъде между двете жени. — Тя е онази, дето я търси той, няма грешка. — Нацупи устни, после погледът му изведнъж се фиксира върху Лис. — Пита ли я?

Лис се усмихна криво.

— Здрасти, Горам. Е, още не съм, но се канех.

Той уви ръце около себе си и се залюля напред-назад.

— Ми питай я.

Лис килна глава настрани.

— Защо ти не я попиташ? Няма да те ухапе.

— Тц… мм… ъъъ — изломоти той неразбрано, забил яростен поглед в ботушите си. — Ти.

Лис вдигна рамене с престорено отчаяние и се обърна към Иста.

— Царина, Горам иска да идете да видите господаря му.

Иста се облегна назад и мълча дълго, затаила дъх.

— Защо? — попита накрая.

Горам вдигна поглед към нея, после пак го заби в краката си.

— Все вас търси той.

— Според мен — каза Иста след още едно проточило се мълчание — никой болник не би искал непознати да го виждат на легло.

— Това не е страшно — заяви Горам. Примигна и я погледна настоятелно.

Лис, присвила очи, сви ръка около устните си и прошепна в ухото на Иста:

— В конюшнята беше по-приказлив. Сигурно го плашите.

На красноречива, убедителна тирада сигурно би могла да устои, помисли си Иста. На тази странна, объркана молба обаче не можеше да й хване края. Настоятелни очи, малко думи, мълчаливият натиск на очакването… Би могла да наругае някой бог. Не би могла да наругае коняр.

Плъзна поглед из двора. Не беше среднощ, нито пладне — подробностите не съвпадаха със сънищата й. В съня й ги нямаше нито Горам, нито Лис, беше по друго време на деня… може би беше безопасно така. Пое си дъх.

— Е, Лис. Хайде да възобновим поклонението ми и да идем да погледнем още една руина.

Лис й помогна да стане, лицето й бе оживено от неприкрито любопитство. Иста бавно изкачи стълбите, опряна на ръката й. Горам я гледаше нетърпеливо, устните му се движеха, сякаш мислено пришпорваше всяка нейна крачка.

Последваха коняря до дъното на галерията. Той отвори вратата, отстъпи назад и се поклони отново. Иста се поколеба, после влезе след Лис.

В стаята беше по-светло, отколкото я бе виждала в сънищата си — прозоречните капаци на отсрещната страна бяха отворени и небето синееше през тях. Светлината изпълваше помещението с някаква лекота и въздушност. Не миришеше на болнична стая, нямаше ги китките уханни билки, окачени по мебелите, които да замаскират смрадта на изпражнения, повръщано, пот или отчаяние. Просто хладен въздух, восък за полиране на дърво и слаба, не неприятна миризма на мъжка стая. Съвсем не неприятна.

Иста се насили да премести поглед върху леглото и застина.

Леглото беше оправено. Той лежеше върху кувертюра не като болник, а като човек, който е откраднал половин час да си подремне. Или като труп, облечен в най-хубавите си дрехи, приготвен за погребение. Дълъг и слаб, точно като в сънищата й, но облечен съвсем различно — не като болник или като спящ човек, а като царедворец. Светлокафява туника с бродирани преплетени листа, завързана до шията. Панталони в подходящ цвят, пъхнати в лъснати ботуши до коляното. Наметало в по-тъмен оттенък бе разстлано под тялото му, а един меч в ножница бе положен върху грижливо подредените му дипли, гравираната дръжка бе пъхната в отпуснатата лява ръка. Пръстен с печат проблясваше на единия пръст.

Косата му не беше просто сресана назад над високото чело, а сплетена на плитчици отстрани и отгоре. Останалата, тъмна и сякаш замръзнала, бе прибрана на опашка, преметната през дясното му рамо върху гърдите и сресана грижливо. Беше избръснат, при това наскоро. Аромат на лавандулова вода погъделичка ноздрите на Иста.

Даде си сметка, че Горам я наблюдава с болезнено напрежение.

Цялата тази безмълвна красота сигурно беше негово дело. Що ли за човек е бил мъжът в леглото, за да се грижи слугата му за него с такава всеотдайност сега, когато бе лишен от всяка власт да наказва или награждава?

— Богове пет — ахна Лис. — Той е мъртъв.

Горам изсумтя.

— Не е вярно. Не се разлага.

— Ама той не диша!

— Диша. Познава се с огледалце. — Той се промъкна покрай леглото и взе малко огледало от раклата отстрани. Изгледа злобно момичето изпод настръхналите си вежди и го задържа пред ноздрите на лорд Илвин.

— Виждаш ли?

Лис се приведе над неподвижното тяло и погледна предпазливо огледалцето.

— Това е отпечатък от палеца ти.

— Не е вярно!

— Е… добре де… — Лис се изправи и отстъпи крачка назад с нервен жест, сякаш приканяше Иста да заеме овакантеното от нея место до леглото и да прецени сама.

Иста се приближи под тревожния взор на Горам, като се опитваше да измисли какво да каже на побелелия човечец.

— Добре се грижиш за него. Голяма трагедия е сполетяла сер ди Арбанос, да бъде покосен така.

— Ъхъ — промърмори той. Преглътна и добави: — Тъй… ами айде, милейди.

— Моля?

— Тъй де… целунете го.

Тя стисна зъби толкова силно, че челюстта й се схвана. Само че в набръчканото, напрегнато лице на Горам нямаше и следа от прикрита подигравка.

— Не разбирам.

Той задъвка устната си.

— Княгиня му причини това. Помислих си, че може би вие ще можете да го събудите. Понеже сте царина и така нататък. — След миг на колебание добави: — Вдовстваща царина.

Иста с удивление осъзна, че той говори съвсем сериозно. И каза колкото можа по-меко:

— Горам, това са детски приказки. Ние обаче не сме деца, уви.

Тих звук като от задавяне привлече вниманието й. Лис едва удържаше сериозната си физиономия, но все пак успя да потисне смеха си, слава на боговете.

— Можете да опитате. Нищо няма да ви стане, ако опитате. — Отново бе започнал да се поклаща напред-назад.

— Боя се, че няма да има полза.

— Нищо няма да ви стане — упорито повтори той. — Трябва да се опита нещо.

Сигурно му бяха трябвали поне няколко часа, за да нагласи така господаря си и цялата сцена — заради нея. Каква ли отчаяна надежда го бе накарала да стигне до такива странности?