„Може би и него го спохождат сънища“. От тази мисъл й призля.

Споменът за втората целувка на Копелето сгорещи лицето й. Ами ако това не беше някаква гадна шега, а дар — такъв, който тя да предаде другиму? Възможно ли бе да й е дадено да извърши чудо на изцеление, тук, сега и по този съвсем не неприятен начин? „Така светците биват съблазнявани от своите богове“. Сърцето й се разтуптя от прикрито вълнение. „Живот за живот, и по милостта на Копелето, грехът ми е изкупен“.

Сякаш в пристъп на замайване, тя се наведе. Гладко избръснатата кожа по страните на Илвин бе сякаш разпъната върху тънките кости отдолу. Устните му бяха с естествен цвят, леко разтворени над светли квадратни зъби.

Нито топли, нито студени, когато нейните си притиснаха към тях…

Иста издиша в устата му. Спомни си, че езикът бе свещеният орган за Копелето, както утробата за Майката, мъжките органи за Бащата, сърцето за Брата и мозъкът за Дъщерята. Понеже езикът бил източникът на всички лъжи, както лъжливо твърдяха квадрианските еретици. Тя събра смелост и тайно плъзна езика си по зъбите, докосна хладния връх на неговия език, така както богът бе направил в съня й. Пръстите й се разпериха и застинаха над сърцето му, без да съберат кураж да докоснат гърдите и да потърсят превръзката под красивата туника. Гърдите му не се повдигнаха. Тъмните му очи, чийто цвят тя вече знаеше наизуст, не се отвориха в изумление. Той остана да лежи все така неподвижно.

Тя преглътна разочарованието си, макар че й идеше да завие на глас, скри болката си и се изправи. Откри изгубения си някъде глас.

— Сам видя. Не се получи. — „Глупава надежда и глупав провал“.

— Уф — изпухтя Горам. Очите му се бяха присвили и я пробождаха като ножове. Той също изглеждаше разочарован, но не и отчаян. — Трябва да е нещо друго.

„Пусни ме да се махна оттук. Всичко това ми причинява твърде много болка“.

Лис, която наблюдаваше сценката отстрани, хвърли на Иста поглед, изпълнен с мълчаливо извинение. Една лекция върху задължението на камериерката да пази господарката си от нахалните, простоватите и странните хора, изглежда, беше на дневен ред, по-късно.

— Но вие наистина сте онази, за която говори непрекъснато — повтори Горам настоятелно. Изглежда, си възвръщаше смелостта. Или пък безполезността на целувката й бе намалила страхопочитанието, което му вдъхваше. В края на краищата тя беше само вдовстваща царина, чието могъщество се бе оказало недостатъчно, за да вдъхне живот на този почти мъртъв човек. — Невисока, косата на буйни къдри до кръста, сиви очи, лицето застинало… сериозна, така ви нарече, сериозна. — Огледа я от главата до петите и кимна отсечено, сякаш задоволен от сериозността й. — Съвсем същата.

— Кой ме е нарекъл… кой ме е описал по този начин? — настоя нетърпеливо и с раздразнение Иста.

Горам кимна към леглото.

— Той.

— Кога? — Гласът й прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявала. Лис подскочи стреснато.

Горам разпери ръце.

— Когато е буден.

— Той буди ли се? Аз мислех… от думите на лейди Катилара излизаше, че… че въобще не е идвал в съзнание, след като са го ранили.

— Ъх, лейди Кати — каза Горам и подсмръкна. Иста не разбра дали това е някакъв коментар, или просто му е запушен носът. — Той не остава буден, разбирате ли. Свестява се почти всеки ден за кратко, около обяд. Опитваме се да му дадем колкото се може повече храна, докато може да преглъща, без да се дави. Не му стига обаче. Линее, сама виждате. Лейди Кати се сети да му наливаме козе мляко в гърлото през кухо перо и това помага малко, но не достатъчно. Много отслабна. Силите му се топят с всеки ден.

— С ума си ли е, когато е буден?

Горам сви рамене.

— Ами…

Това едва ли можеше да мине за окуражителен отговор. Но щом все пак се будеше, защо не се бе събудил сега, от целувката й, или по което и да било друго време? Защо точно по времето, когато брат му лежеше в шатрата си, потънал в безжизнен сън… умът й се дръпна от тази мисъл като опарен.

Горам добави:

— Понякога говори странни неща. Някои хора биха казали, че бълнува.

Лис се обади:

— Нещо противоестествено ли е, как мислите? Рокнарийска магия някаква?

Иста потръпна. „Аз не бих попитала за това. Не бих намекнала дори. Не искам да имам нищо общо с противоестественото“.

— Магьосничеството е незаконно в княжествата и на Архипелага. — И то не само по теологически причини; в самия Шалион също не го гледаха с добро око. И все пак, ако беше налице възможност — както и достатъчно силно отчаяние, престъпна склонност или високомерие, — някой отклонил се демон би могъл да изкуши и квадрианец не по-малко от квинтарианец. Дори повече, защото един обладан от демон квадрианец рискуваше обвинение в еретизъм, ако потърсеше помощ от своя храм.

Горам пак вдигна рамене.

— Лейди Кати мисли, че е от отровата по онзи рокнарийски кинжал, защото раната не ще да заздравее. Тровил съм плъхове в конюшнята, ама такова нещо не съм виждал.

Лис свъси вежди, вперила поглед в неподвижния мъж на леглото.

— Отдавна ли му служиш?

— Три години вече.

— Като коняр?

— Коняр, помощник, пратеник, слуга, всичко. Сега съм му болногледач. Другите много ги е страх. Не смеят да го докоснат. Само аз се справям както трябва.

Тя килна глава настрани. Озадаченото й изражение не изчезна.

— Защо косата му е сплетена по рокнарийската мода? Макар че му отива, ако трябва да съм честна.

— Той ходи там. Ходеше. Като шпионин на марша. Биваше го, знае и езика — баба му по баща била рокнарийка, нищо, че се научила да прави петорния знак, тъй ми каза веднъж.

Отвън се чуха стъпки и той вдигна уплашено глава. Вратата се отвори. Гласът на лейди Катилара прозвуча остро:

— Горам, какви ги вършиш? Чух гласове… О, моля да ме извините, царина.

Иста се обърна и скръсти ръце. Лейди Катилара направи реверанс и хвърли сърдит поглед на коняря. Беше си вързала престилка над изисканата рокля и по петите й вървеше слугиня, като носеше стомна. Очите й се разшириха леко, когато се плъзнаха по официалното облекло на болника, и тя издиша вбесено през ноздри.

Горам се изгърби, сведе поглед и потърси спасение в нов изблик на неразбираемото си бръщолевене.

Иста се трогна от вида му на бито куче и се опита да го спаси от неприятностите.

— Трябва да простиш на Горам — рече тя. — Попитах го дали мога да видя лорд Илвин, защото… — Да, защо? Да види дали прилича на брат си? Не, неубедително. „Да видя дали прилича на мъжа от сънищата ми?“ Още по-зле. — Разбрах, че лорд Арис е силно разтревожен за състоянието му. Реших да пиша на една изключително веща лечителка, която познавам във Валенда, просветена Товиа, с надеждата, че може би тя ще даде някакъв съвет. Така че трябваше да видя болния и да опиша съвсем точно симптомите му в писмото си. Тя много държи на прецизността.

— Това е изключително мило от ваша страна, царина, да ни предложите помощта на личната си лечителка — каза лейди Катилара, трогната поне на вид. — Съпругът ми наистина скърби силно заради трагедията, сполетяла брат му. Ако се окаже, че опитните лечители, които сме пратили да доведат, не са в състояние да пропътуват голямото разстояние — повечето са на преклонна възраст, — бихме били изключително благодарни за предложената от вас помощ. — Хвърли колеблив поглед към слугинята със стомната. — Дали тя ще иска да знае как го храним с козето мляко? Боя се, че процедурата не е много приятна за гледане. Понякога се дави.

Последиците от което, макар и неназовани, бяха ясни, зловещи и отблъскващи. Като се имаше предвид трудът, който си бе дал Горам да нагласи господаря си в най-добра светлина, на Иста не й даваше сърце да гледа как лишават това дълго тяло от красивото му облекло и го подлагат на унизителни процедури, пък били те и крайно необходими за оцеляването му.

— Предполагам, че просветена Товиа е добре запозната с всички прийоми на болногледачеството. Мисля, че не се налага да я уведомявам за това.