Лейди Катилара изглеждаше облекчена. След като даде знак на Горам и слугинята да продължат, тя изведе Иста и Лис от стаята и тръгна с тях към покоите на царината. Здрачаваше се. Дворът бе потънал в сянка, макар най-високите облаци да грееха прасковени на фона на тъмнеещото синьо.

— Горам е изключително предан на господаря си — извинително каза маршезата, — но се боя, че иначе е доста простоват. Макар че досега се справя най-добре от всички хора на лорд Илвин, които се опитаха да се грижат за него. Те, изглежда, направо се ужасяват, така ми се струва. Животът на Горам не е бил лесен, преди да дойде тук, а и той не е гнуслив. Не бих могла да се грижа добре за Илвин без помощта му.

Езикът на Горам може и да бе неумел, но това не важеше за ръцете му, помисли си Иста, нищо че на външен вид бе самото олицетворение на глуповат болногледач.

— Той, изглежда, много държи на лорд Илвин. Такава преданост рядко се среща.

— Не е чудно. Ако не се лъжа, като по-млад той е бил офицерски слуга и рокнарийците са го взели в плен при една от злополучните кампании на царин Орико, след което са го продали в робство на квадрианците. Във всеки случай Илвин го е спасил — при едно от пътуванията си до Джокона, мисля. Не знам дали Илвин просто го е купил, или нещо друго, макар че, изглежда, е имало някакви неприятни усложнения във връзка с това. Оттогава Горам не се е отделял от Илвин. Може би защото е твърде стар, за да си потърси късмета другаде. — Погледът на Катилара се изостри. — Какви глупости ви наговори?

Лис отвори уста и Иста я ощипа скришом по ръката, преди да е успяла да отговори. Направи го самата тя:

— Боя се, че не се изразява много ясно. Надявах се, че отдавна служи в замъка и ще ми разкаже за младостта на двамата братя, но случаят не е такъв, както се оказа.

Катилара се усмихна с разбиране.

— Когато лорд ди Лютез е бил още жив и млад, имате предвид? Боя се, че канцлерът — всъщност бил ли е вече канцлер на царин Иас по онова време, или само издигащ се по стълбицата царедворец? Та боя се, че не е идвал често в Порифорс.

— Това вече го обяснихте — хладно рече Иста. Позволи на Катилара да ги въведе в стаите им и да изтича обратно, за да провери как вървят оздравителните процедури.

Или каквото там правеше в услуга на Илвин. Иста се зачуди дали козето мляко не е подправено и с нещо друго освен с мед и какви ли странни подправки са прибавени към храната, която нещастникът поглъщаше веднъж на ден. След което бръщолевеше несвързано, а после проспиваше цяло денонощие, неспособен да се събуди.

Изкусително рационално обяснение беше това. Не единична доза отрова от рокнарийски кинжал, а продължително въздействие, чийто източник е много по-близо? Това доста добре би обяснило видимите симптоми. Съжали, че си го е помислила. „По-поносимо е от сънищата за бял огън обаче“.

— Защо ме ощипахте? — попита Лис, когато вратата се затвори.

— За да не кажеш нещо.

— Е, за това и аз се сетих. Но защо?

— Маршезата не остана много доволна от самоволните действия на коняря. Исках да му спестя наказанието или поне острите думи.

— О. — Лис се намръщи, размишляваше над казаното. — Съжалявам, че му позволих да ви занимава с това. Стори ми се безопасен, когато разговаряхме в конюшните. Хареса ми как се погрижи за коня ми. Не съм си и представяла, че може да ви помоли за нещо толкова глупаво. — След миг добави: — Беше много мило от ваша страна, че не му се подиграхте и не отхвърлихте молбата му с презрение.

„Любезността няма нищо общо с това“.

— Определено се беше постарал много, за да направи предложението си възможно най-привлекателно.

При хапливия тон на Иста веселото пламъче се върна в очите на Лис.

— Спор няма. И все пак… това го направи някак още по-тъжно.

На Иста не й оставаше друго, освен да кимне в знак на съгласие.

Иста с облекчение се върна към простичката, лишена от излишна помпозност помощ на Лис в подготовката за лягане. Момичето й пожела бодро лека нощ и отиде да си легне в предната стая, където да й е подръка, ако има нужда от нещо. По молба на господарката си остави свещта да гори. Иста се облегна на възглавниците и се замисли за откритията, които беше донесъл изминалият ден.

Пръстите й барабаняха по завивката. Чувстваше се толкова неспокойна, колкото когато бе обикаляла безспир бойниците на замъка във Валенда, докато краката й не се покриеха с мехури, подметките на пантофките й не се отлепяха и придворните й дами не се примолеха да ги пощади. Онова обаче бе опиат за мисълта, а не стимул.

Колкото и случайна да изглеждаше поредицата събития, довела я в Порифорс, Копелето бе казало, че не се е озовала тук случайно. Боговете са пестеливи, беше й казал веднъж лорд ди Казарил, и се възползвали от всички възможности, където и както им се представят. Не се беше престорил, че това е добродетел — самият той бе оглозган от боговете. Иста се усмихна мрачно в съгласие.

Как въобще отговаряха те на молитвите? Защото молитвите са безбройни, а чудесата — редки. Боговете, изглежда, възлагаха работата си другиму. Защото колкото и всемогъщ да е един бог, всеки път той разполагаше само с размера на една душа, през която да се протегне към света на материята — бил той размер колкото врата, прозорец, пукнатина, цепнатина, дупчица…

Демоните, макар на теория многобройни, не притежаваха и в най-малка степен безкрайната дълбина на онези Очи, но и те изглеждаха ограничени по същия начин. Само дето те можеха да прояждат краищата на своите живи отверстия към света на материята и така с времето да ги разширяват.

Така че кого трябваше да порицае тя, задето е измолил идването й тук? Или може би не се е молил точно за нея, а просто за помощ, и нейното участие в цялата история беше просто гадна шега от страна на Копелето. Беше извадила лорд Илвин от списъка на потенциалните виновници заради безсъзнателното му състояние, но ако Горам казваше истината, той имаше периоди на… ако не на ясен ум, то поне на свяст, в края на краищата. А и самият Горам бе отправил смирена молитва към нея, ако не с думи, то с делото на ръцете си. Не биваше да забравя и онази мълчалива молитва, чийто символ бе бялата роза върху празната чиния на лорд Илвин. Болката и копнежът на лейди Катилара за детенце бяха съвсем ясни, а колкото до съпруга й… и той криеше своите тайни.

Безнадеждна глупост бе да пратиш една бивша умопомрачена на средна възраст по пътищата на Шалион и да я доведеш тук — за какво? Провалила се светица, провалила се магьосница, провалила се царина, съпруга, майка, дъщеря, провалила се… е, любовница едва ли, защото така и не се беше изпробвала в тази роля. Това не се броеше дори за провал в нейната йерархия на скръбта. Отначало, когато бе научила за връзката на лорд Арис с ди Лютез, беше решила, че това е възмездието, пратено й от боговете за онова старо, изстинало убийство, за греха, който бе изповядала пред ди Кабон в Касилхас. Побояла се бе, че са решили повторно да я натикат в месомелачката на онази мухлясала вина. „Донесете вода на давещата се!“

Но сега… по всичко личеше, че е станала за смях в самосъжалението си. Не тя, а друг бе в центъра на божественото внимание. Устните й потрепнаха от горчив смях. А тя, тя беше просто… какво? Изкушена да се набърка?

Изкушена — със сигурност. Копелето определено беше подготвил почвата с неприличната си целувка. Нахалният му език бе пратил съобщение със сложен и незнаен шифър, но тази му част тя бе приела ясно, с тяло и ум.

Какъв смисъл имаше да събужда тези заспали апетити тук и сега? А и въобще? В малката, незначителна Валенда така и не й бяха поднесли блюда, които да предизвикат слюноотделянето й, дори ако проклятието не я беше парализирало и от кръста надолу така, както и нагоре. Едва ли можеше да й се вмени вина, че е предала женската си природа и не се е влюбила там. Опита се да си представи ди Ферей или някой друг от господата в обкръжението на провинкарата като обект на желание и изсумтя. „Толкова по-добре“. Във всеки случай една скромна дама винаги държеше очите си сведени. Това правило го беше научила още на единайсет години.