„Работа“, бе казал Копелето.

Не „помотване“.

Но каква работа? Изцеряване? Съблазнителна мисъл. Но ако бе така, то явно не с обикновена целувка можеше да се постигне. Може би просто беше пропуснала нещо при първия си опит, нещо очевидно. Или трудно доловимо. Или дълбокомислено. „Или неприлично?“ Макар че едва ли би събрала смелост да опита отново. За миг й се прииска богът да беше по-конкретен, после отхвърли това желание като зле формулирано.

Но при едно толкова катастрофално положение би ли могла дори тя да го влоши още повече? Възможно ли бе да са я пратили тук на същия принцип като младите лечители, които упражняват знанията си и изпробват нови отвари върху безнадеждните случаи? Така че да не бъдат винени за своите провали, които и без това са в повечето случаи непредотвратими? „А умиращи в Порифорс има“. Малко практика, това ли бе тукашната обвита в тайнственост домашна трагедия? Двама братя, ялова съпруга, един замък… може пък да й беше по силите. Не беше като бъдещето на едно царство или съдбините на целия свят. Не като първия път, когато боговете я бяха призовали да им служи.

„Но защо пращате мен в отговор на една молитва, когато знаете много добре, че не мога да направя нищо без вас?“

Не беше много трудно да проследи логиката на това до единственото възможно заключение.

„Освен ако не се открия за вас, вие не бихте могли да повдигнете и отронено листо. Освен ако не се влеете в мен, не бих могла да направя… какво?“

Дали тайната порта, през която щурмуваш обсадилия те враг, е изход или бариера не зависи от материала на направата й, а от това къде е разположена. Свободната воля на вратата, в техния случай. Всички врати се отварят и в двете посоки. Не би могла да открехне себе си и да надзърне навън и в същото време да се надява, че ще удържи крепостта.

„Но не виждам какво…“

Зае се да кълне методично боговете, в цели пет куплета, ожесточена пародия на старата вечерна молитва, която знаеше от детството си, и затисна главата си с възглавницата. „Това не е предизвикателство. Това е шикалкавене“.

И да се беше намесил някой бог в сънищата й, Иста не го помнеше, когато очите й се отвориха посред нощ. Но независимо от фантасмагориите, които измъчваха мислите й, тялото й си имаше своите обикновени нужди, сред които пълния мехур. Въздъхна, измъкна се от леглото и отиде при прозореца да отвори тежкия дървен капак, за да пусне малко светлина в стаята. Изглежда, наближаваше полунощ, ако се съдеше по безформеното сребристо сияние на луната. Пълнолунието отдавна бе отминало, но въпреки това хладната нощ изглеждаше ясна. Тя бръкна под леглото да извади нощното гърне.

След като приключи, пусна капака му, който се затвори с дрънчене, намръщи се на неочаквано силния в плътната тишина звук и сбута гърнето обратно под леглото. Върна се при прозореца с намерението да залости капака.

Тих звук от нечии пантофки прозвуча в двора отдолу, после пантофките изтопуркаха бързешком по стълбите. Иста затаи дъх и надзърна през металните спирали на решетката. Пак беше Кати, цялата в мека, лъщяща коприна, обливаща тялото й като вода под лунния светлик. Как не настиваше това проклето момиче?

Маршезата отвори тихо вратата на лорд Илвин и се вмъкна в стаята му.

Иста стоеше неподвижно на прозореца, взираше се в мрака и стискаше до болка студеното ковано желязо.

„Добре. Печелиш. Повече не мога да търпя“.

Като скърцаше със зъби, Иста разрови дрехите си, които висяха на редичката забити в стената закачалки, смъкна черната копринена роба и я нахлузи върху светлата си нощница. Не искаше да събуди Лис, като се спъне в тъмната предна стая на път към вратата. Отваряше ли се въобще прозорецът? Съмняваше се, че ще успее да измъкне от каменния жлеб желязната пръчка, застопоряваща решетката, но за нейна изненада тя поддаде шумно още при първото дръпване. Решетката се отваряше навън. Иста седна на перваза и преметна краката си навън.

Босите й стъпала вдигаха по-малко шум по дъските на галерията от пантофките на Кати. Откъм тъмната стая в отсрещния край не бе припламнал оранжевият светлик на свещи и Иста не се изненада, когато видя, че капаците на Илвиновия прозорец също са отворени да пропуснат лунната светлина. Но от нейната позиция, в крайчеца на сложно преплетените метални пръчки, които охраняваха отвора, Кати се виждаше само като тъмен движещ се силует сред по-тъмни сенки… прошумоляване, шумно поет дъх, изскърцването на някоя дъска, по-тихо от цвъртене на мишка.

Онова място върху челото на Иста болеше като от изгорено.

„Нищо не виждам. Искам да видя“.

Откъм стаята долетя шумолене на плат.

Иста преглътна — или по-скоро се опита да преглътне. И се помоли, по своя си начин — превърна гнева си в молитва, така както други твърдят, че превръщат в молитва песента си или труда на ръцете си. Стига да идвал от сърцето, обещаваха свещените, боговете щели да я чуят. Сърцето на Иста преливаше от гняв.

„Не вярвах на зрението си, и вътрешното, и външното. Не съм дете, нито девица, нито скромна съпруга, която се бои да не обиди някого. Никой няма власт над очите ми сега, никой освен мен. Ако досега не съм набрала куража да понеса всяка гледка на света, добра или зла, красива или грозна, то кога ще го набера? Много е късно за невинност. Единствената ми надежда е много по-болезненото утешение на мъдростта. Която израства само от знанието.

Дайте ми истинските ми очи. Искам да видя. Трябва да знам.

Господарю Копеле. Прокълнато да е името Ти.

Отвори очите ми“.

Болката на челото й избухна, после се отми.

Първо видя два стари призрака, които се мотаеха из въздуха — не любопитно, защото толкова избледнели и изстинали духове като тях не можеха да удържат плътно чувство като любопитството, а привлечени като молци от пламък. После видя ръката на Кати, помитаща раздразнено въздуха да ги прогони, така както човек прогонва нахални мухи.

„Тя също ги вижда“.

Иста остави значението на този факт за по-късно, защото зрението й започна да се изпълва с онзи млечен огън, който помнеше от съня си. Илвин бе източникът му, припламващо сияние по цялата дължина на тялото му, като разляно олио, запалено с недогоряла главня. Кати бе много по-тъмна, по-солидна, но постепенно очертанията на лицето й, на тялото и ръцете й придобиха материална форма. Стоеше от другата страна на леглото и въжето от бял огън се нижеше през бясно мърдащите й пръсти. Иста завъртя лекичко глава, колкото да го проследи — през вратата, през двора. Без съмнение подобното на бавна вълна движение бе насочено навън, а не навътре, към безжизнената фигура в леглото.

Илвин отново бе облечен с практичната роба от небоядисан лен, макар косата му още да бе сплетена грижливо. Кати се наведе, развърза с едно движение колана и отметна двете половини на предницата, от раменете до глезените. Мъжът бе гол отдолу, с изключение на превръзката около гърдите под сърцето, скрития кладенец, откъдето бликаше белият огън.

Лицето на Кати беше неподвижно, хладно, почти без изражение. Тя посегна да докосне превръзката. Бялата светлина се уви като непредена вълна около тъмните й пръсти.

Едно нещо Иста знаеше със сигурност — Катилара не беше порта на никой бог. Божествената светлина, във всичките й отсенки, вътрешното зрение не можеше да сбърка. А Иста знаеше само за един друг източник на подобно магьосничество.

„Така, къде обаче е демонът?“ Досега Иста не бе усещала зловещото му присъствие — раздразнението беше основното чувство, което я изпълваше в компанията на Катилара. Достатъчно силно ли бе то, за да маскира по-основателното безпокойство? Не съвсем, прецени Иста — дори да бе сбъркала упоритото, неясно напрежение около маршезата с най-обикновена завист от своя страна. „Само отчасти съм го сбъркала“, поправи се мрачно тя, решила да бъде честна със себе си докрай. После мобилизира вътрешното си зрение, разшири го, за да поеме цялата жива светлина, която се плискаше на унили, хаотични вълни из стаята.