Не беше светлина — беше мрак, сенки. Току под гръдната кост на Катилара — стегнат тъмновиолетов възел, вгледан навътре в себе си. Крие ли се? Ако бе така, то без успех, като котка в торба, която е забравила да прибере и опашката си.

Но кой беше обладаващият и кой обладаният? Терминът „магьосник“ се използваше да обозначи, доста неясно, и двете духовни състояния — колкото и да твърдяха свещените, че двете са ясно различими теологически, почти не съществуваше практически метод, чрез който да ги различи външният наблюдател.

„Аз обаче, изглежда, мога да преценя. Но пък аз гледам от другата страна“. Катилара бе яхнала демона, а не обратното. Нейната воля бе по-силната, нейната душа обитаваше красивото тяло. Засега.

Катилара прокара пръст по тялото на лорд Илвин, от ямката на гърлото до пъпа и нататък. Пламъкът в дирята му набра сила, отклони се надолу, сякаш потичайки по ново русло.

Тя се отпусна на леглото, наведе се над Илвин и почна методично да гали тялото му, от раменете надолу, от глезените нагоре, съсредоточаваше извора на светлината на ново място, над слабините му. Милувките й станаха по-обстойни. Сивкавите клепачи не трепнаха и за миг, но други части от тялото на Илвин започнаха да реагират на това фокусирано внимание. Поне на едно ниво той беше жив, ако не на съзнателното, то на плътското. Очевидно.

„Да не би да са любовници или какво?“ Иста свъси вежди. Въпреки неоспоримото умение, това бе най-лишеното от любов докосване, което бе виждала някога. Целта му бе да стимулира, не да даде, нито да получи удовлетворение. Ако нейните ръце имаха привилегията да се плъзгат по тази бледа като слонова кост кожа над изящните мускули и по по-тъмната кадифена плът на най-чувствителното място, нямаше да са груби, резки, настръхнали от напрежение. Нейните длани щяха да са отворени, щяха да пият от насладата. Тоест… ако въобще някога събереше смелостта да докосне някого. Страстта тук бе гняв, а не сласт. „Господарю Копеле, Твоите благословии се пилеят напразно в това легло“.

Кати шептеше:

— Да. Точно така. Хайде. — Пръстите й работеха делово. — Не е честно. Не е честно. Твоето семе е гъсто, а това на господаря ми е станало на вода. За какво ти е на теб? На теб нищо не ти трябва. — Ръцете й се забавиха. Очите й проблеснаха и гласът й се сниши още повече. — Можем да яхнем него, знаеш. Никой няма да разбере. Важното е да зачена. Детето пак ще е поне наполовина на Арис. Направи го сега, докато още има време. — Беше ли потрепнал онзи тъмен възел под гръдната й кост?

Кратко мълчание, после гласът й изсъска:

— Искам само най-доброто! И без това никога не ме е харесвал. Всичките му глупави шеги, които не можех да разбера. За мен няма друг мъж освен Арис. Никога няма да има друг мъж за мен освен Арис. Сега и завинаги.

Възелът сякаш отново се сви навътре. „Да“, обърна се мислено Иста към него. „Ти не си бременността, към която тя се стреми, това ти го гарантирам“.

Ръцете на Катилара се отвориха и застинаха като рамка около напрегнатата до болка плът и нишката бял огън, извираща от върха й.

— Така. Това би трябвало да свърши работа за доста време. — Смъкна се от леглото, което изскърца, и заметна предниците на робата на Илвин. Вдигна много внимателно чаршафа и зави с него гърдите му. Ръката й се плъзна току над бялата линия, без да я докосва, докато се изнизваше покрай долния край на леглото. Иста бързо клекна и скри лицето и косата си под широкия черен ръкав. Вратата се отвори и затвори с леко изскърцване, изтрака мандало. Бързи стъпки, на пръсти, към стълбата.

Иста надникна над парапета. Кати изприпка по плочите долу, коприните се вееха след нея, докато тичаше към линията светлина. Светлина, която не хвърляше нито сянка, нито отражение. После и двете, Кати и светлината, изчезнаха под аркадата.

„Що за магьосничество е това, Катилара?“ Иста поклати озадачено глава.

„Ще нахраня тогава зажаднелите си очи. Може би когато се напият достатъчно, ще ме научат на… нещо.

А ако не, пак ще съм си откраднала троха“.

Пантите бяха добре смазани и тежката резбована врата се отвори лесно. От прага се чуваше тихо похъркване откъм съседната стая, от другата страна на вътрешна врата. Горам или някой друг от прислугата, който спи наблизо, в случай че се случи чудо и Илвин се събуди. Като внимаваше да не докосне живата линия от светлина, Иста се промъкна покрай раклата и бързо мина по килима до леглото. Застана от другата му страна, не тази, до която бе стояла Кати. Смъкна предпазливо чаршафа, разтвори робата, както бе направила Кати, и огледа болния.

Като игнорира за миг очевидното, тя се опита да вникне в неспокойната светлина, да разчете някакъв модел или послание в нея. Най-яркият светлик се бе събрал над слабините му, временно, но възелчета светлина трептяха над пъпа, устните, челото и сърцето. При устните и челото светлината беше най-слаба. Иста бе сигурна, че сега Илвин е по-слаб, отколкото го бе видяла в първия си сън, бузите му бяха по-хлътнали, ребрата… тогава не бе видяла ребрата му, но сега определено можеше да ги преброи. Очертанията на тазовите кости изпъкваха под кожата. Тя плъзна пръст по тях и спря.

Той помръдна, едва доловимо — слаби, но явни страстни потрепвания… или ехото от подобни движения може би, пробягали през трептящата бяла линия като вълна, която се връща от далечен бряг? Изнизаха се минути, в които Иста можеше да преброи туптенията на сърцето си. Можеше да преброи неговите. Забързаха се. За пръв път устните му помръднаха, но от тях излезе само тих стон.

Внезапно напрежение в мускулите, силно потрепване, ярък изблик светлина и после всичко свърши. Студеният огън се ливна хаотично над тялото му, после намери стария си център над превръзката точно под сърцето и запулсира по познатия й вече начин. Изпомпвайки… какво?

Плътта му придоби стария си, смущаващо мъртвешки вид.

— Такаа — прошепна Иста. — И това ако не е… интересно.

Мъдростта и дори знанието все още й бягаха. Е, някои аспекти на току-що видяното бяха повече от ясни. Други… не бяха.

Тя загърна внимателно предниците на робата му, завърза колана. Зави го с чаршафа като преди. Огледа трептящата линия светлина. Спомни си как я беше сънувала.

„Смея ли?“

Определено нямаше да постигне нищо с гледане. Вдигна ръка над линията. Спря.

„Горам, на теб трябва да благодаря за това“.

Приседна на леглото и се наведе. Допря устни до устните на Илвин, после задълбочи целувката. Затвори ръка.

Светлината изригна.

Очите му се отвориха; той пое в гърдите си дъха й. Иста се подпря на една ръка до главата му и се взря надолу в очите, тъмни, каквито ги помнеше от виденията си. Ръката му се раздвижи, плъзна се към тила й и се зарови в косата й.

— О. Това вече е по-приятен сън. — Глас здрачен като стар мед, мек акцент с нотки на севернорокнарийски — много по-богат, отколкото го беше запомнила от съня. На свой ред той я целуна, предпазливо в началото, сетне по-уверено — не толкова повярвал, колкото замаяно отхвърлил нуждата да повярва.

Тя отвори ръка. Светлината се поднови, вдигна се на спирала от него и се стрелна по пътя си навън. С болезнена въздишка той пак потъна в несвяст, клепачите му не успяха да се затворят докрай. Проблясъкът под ресниците му изглеждаше още по-неестествен заради неподвижността на очите му. Тя нежно ги затвори вместо него.

Нямаше никаква представа какво е направила току-що, но светлинната линия се беше стопила по цялата си дължина, или поне докъдето Иста можеше да я види. Беше ли угаснала и в другия си край? И ако беше така… дали някой друг не беше припаднал на свой ред? Арис? В обятията на Кати?

Навремето, от незнание, трескаво нетърпение и ужас, Иста бе помогнала да се случи голямо нещастие. Нощта, когато Арвол ди Лютез беше умрял в тъмниците на Зангре, бе нажежена от магьосничество също като тази. Прорязана от немилостиви видения, също като тази.

Ала началото, дадено от Иста тогава — не беше като това…