— И фураж, ако обичате, мила ми царина! — извика през рамо Лис.

— Всичко ще е в съответствие със смелата ти езда, за която ще се узнае и в самия Кардегос още от следващото ми писмо — обеща Иста.

— Стига да е бързо, може да е всякакво друго!

Лис се задържа дълго в конюшнята, но най-после се появи в новите покои на Иста. Придворните дами на Катилара, дъщери на местни дребни благородници, които едва не се бяха сбили за честта да обслужват вдовстващата царина, явно не бяха толкова впечатлени от перспективата да обслужват Лис. Но все пак Лис си получи банята, под зоркия поглед на Иста, като току си открадваше по някоя хапка от подноса с хляб, маслини, сирене и сушени плодове, прокарвайки ги с чаша след чаша топъл билков чай. Потните й дрехи бяха пратени по една слугиня в пералното.

Старите тоалети на Катилара паснаха на Лисината височина и възраст много по-добре, отколкото на Иста, макар да й бяха малко твърде изрязани в деколтето. Лис се засмя с удоволствие и страхопочитание, развявайки демонстративно един дълъг изящен ръкав, и Иста се усмихна на радостта й.

Поне един човек се радваше непресторено на пристигането й — лечителката най-после имаше на кого да предаде грижите за нараняванията на Иста и да се върне при храма и семейството си. Лис още не беше изсушила докрай косата си, а лечителката вече бе изрецитирала указанията си, предала й бе запаса си от превръзки и мехлеми, събрала си беше нещата, получила бе подходяща плата от Иста за труда си и си бе тръгнала.

Вечеряха в една по-малка стая встрани от двора с фонтана във форма на звезда, почти изцяло в женска компания под предводителството на лейди Катилара. Този път нямаше ритуално празен стол.

— Лорд Арис няма ли да хапне тази вечер? — попита Иста, докато се настаняваше на стола отдясно на маршезата. „И храни ли се въобще?“ — Тази негова треска не ви ли притеснява?

— Не толкова, колкото военните му задължения — сподели с въздишка лейди Катилара. — Тръгна с неколцина от хората си на обход по северната граница. Стомахът ми ще е свит на топка, докато се върне. Толкова ме е страх за него винаги когато потегля, макар, разбира се, да се усмихвам и да се стремя той да не разбере за чувствата ми. Ако нещо се случи с него, сигурно ще полудея. Оо… — Тя прикри гафа си с глътка вино и вдигна чаша към Иста в наздравица. — Но вие можете да ме разберете, сигурна съм. Ще ми се да можех да го държа непрекъснато до себе си.

— Но не са ли неговите изключителни военни умения част от неговата… — „безспорно ужасяваща“ — привлекателност? Вържете го до себе си като спънат кон и рискувате, в опита си да го предпазите, да убиете именно онова, на което се възхищавате.

— О, не — сериозно каза лейди Катилара. „Отхвърля, но не отговаря на възражението“, забеляза Иста. — Обаче го карам да ми пише всеки ден, когато го няма. Ако забрави, много ще му се разсърдя… — устните й се извиха нагоре и в очите й проблесна смях, — за цял час най-малко! Но той не забравя. Както и да е, довечера трябва да се върне. Ще го чакам на северната кула, оттам се вижда пътят, и когато видя коня му, сърцето ми вече няма да се стяга и вместо това ще забие хиляда пъти в минута. — Лицето й омекна в очакване.

Иста ядно отхапа голяма хапка хляб.

Поне храната беше превъзходна. Лейди Катилара или главният й готвач поне не се опитваха да имитират разточителството, или още по-лошо, собствената си представа за разточителството на прословутите дворцови банкети в Кардегос, а сервираха обикновена вкусна храна. Тази вечер, изглежда, бяха наблегнали на десертите, което не пречеше на Иста, а Лис явно докарваше до въодушевление, като се имаше предвид колко излапа. Лис повечето си мълчеше в тази нова за нея компания, която, изглежда, й вдъхваше ненужно според Иста страхопочитание. Иста би предпочела да чуе разказа на Лис, а не местните клюки, с които запълваха времето.

Когато най-после избягаха от дамите и се върнаха в квадратния каменен двор, Иста й го каза и я сгълча за стеснителността й.

— Честно да ви кажа — призна Лис, — май всичко е заради роклята. Чувствах се като абсолютна дръвничка до онези благородни момичета. Не знам как се оправят с тези модни дрехи. Самата аз непрекъснато имам чувството, че ще се спъна и ще отпоря нещо.

— Ами нека тогава се поразходим под колоните, така че аз да си раздвижа мускулите, както заръча лечителката, а ти да се поупражняваш с тези коприни. И да ми разкажеш още неща за приключението си.

Лис скъси стъпките си почти като дама, така че да върви в крачка с накуцващата Иста в хладните сенки на алеята под колоните. Иста я засипа с въпроси относно всяка страна на пътуването й. Не че се интересуваше от цвета, недостатъците, преимуществата и капризите на всеки кон, който Лис бе яздила през последните няколко дни, но гласът на момичето бе толкова приятен и добре дошъл, че съдържанието на думите едва ли имаше значение. Иста установи, че самата тя няма кой знае какво да разкаже, най-малко за качествата на джоконските коне, които бе възприемала единствено като наказание. Нито имаше желание да си спомня зелените мухи, които се събираха на рояци, привлечени от локвите съсирваща се кръв.

На минаване покрай една колона Лис протегна ръка и прокара пръсти по вдлъбнатите изображения.

— Прилича на каменен брокат. Порифорс е много по-красив, отколкото очаквах. Лорд Арис ди Лютез наистина ли е такъв велик боец, какъвто го изкарва маршезата?

— В интерес на истината, да. Уби четирима от джоконците, които се опитаха да ме отвлекат. Двама се измъкнаха. — Тях не ги беше забравила. Сега си даваше сметка, че дори се радва, дето офицерът-преводач бе успял да избяга. Бяха говорили, лице в лице, твърде често и не би могла да мисли за него като за един от многото, като за неясно петно сред многобройните загинали безлики войници. Женска слабост, навярно, като това да откажеш да ядеш от месото на животно, което ти е било любимец.

— Вярно ли е, че с марша сте яздили на един кон?

— Да — кратко отговори Иста.

Очите на Лис се присвиха въодушевено.

— Страхотно! Жалко, че е женен, а? Наистина ли е толкова красив, колкото, изглежда, го смята жена му?

— Не бих могла да кажа — изръмжа Иста. Накрая призна неохотно: — Привлекателен е.

— Колко хубаво все пак, да имате такъв лорд в краката си. Радвам се, че в крайна сметка се озовахте тук.

Вместо първоначалното „Не ми е бил точно в краката“ Иста каза:

— Не смятам да стоя дълго.

Лис вдигна вежди.

— Лечителката на Майката каза, че засега не сте в състояние да издържите дълга езда.

— По-скоро, че не е препоръчително. Или приятна перспектива. Но ако се наложи… — Иста проследи възхитения поглед, с който Лис обхождаше двора, заслонен от косата светлина на късния ден, и се опита да измисли причина за неспокойствието си, която да не включва лоши сънища. Рационална, разумна причина, като за жена с непомрачен разсъдък. Потърка раздразнено челото си.

— Тук сме твърде близо до Джокона. Не знам какви договори за взаимопомощ съществуват понастоящем между Джокона и Бораснен, но за никого не е тайна, че дъщеря ми си е наумила да превземе Виспинг. Планираното за есента няма да е поредният пограничен сблъсък. А и тази пролет тук се е случило нещо ужасно, което по никакъв начин не е подобрило отношенията ни с княза на Джокона. — Иста не погледна към ъгловата стая.

— Говорите за тукашния конемайстор, който бил ранен от онзи джоконски благородник, нали? Горам ми каза за това, докато разчесвахме онова дебело жълто добиче. Голям чудак е… според мен не е много умен… но си разбира от занаята. — После добави: — О, царина, куцате по-зле и от втория ми кон. Седнете да си починете малко. — Лис тръгна към една скамейка на сянка в другия край на двора, същата, където се бяха настанили дамите на Катилара предната вечер, и с упорито изражение изчака Иста да седне.