Иста сънуваше и знаеше, че сънува.

Пресичаше павиран вътрешен двор в някакъв замък, по обяд късно напролет или през ранно лято. Алея под каменни арки обикаляше двора, прекрасните алабастрови колони бяха покрити с фина резба на лози и цветя в рокнарийски стил. Слънцето напичаше, сенките бяха като черни запетайки в краката й. Тя се качи… не, издигна се нагоре по каменните стълби в края, които водеха към дървена галерия над алеята с колоните, и тръгна по нея. В другия й край имаше стая — тя влезе с лекота в нея, без да отваря резбованата врата, която сякаш се отля и затвори като вода около кожата й.

Стаята беше сумрачна и хладна, но снопове светлина се процеждаха през решетката на прозоречния капак върху тъканите килими и събуждаха за кратко смълчаните цветове. В стаята имаше легло; в леглото — човек. Иста се понесе натам като някакъв призрак.

Мъж, заспал или мъртъв, много блед и неподвижен. Дългото му тънко тяло беше облечено в роба от небоядисан лен, загърната на гърдите и стегната на кръста с ленен колан. Отляво на гърдите му бавно се разрастваше петно тъмночервена кръв.

Въпреки жилестата дължина на снагата на мъжа, в костите на лицето му имаше някакво изящество — широко чело, изваяна челюст, брадичката — леко заострена. Никакви белези и петънца не разваляха кожата, само тънки бръчици пресичаха челото му, ограждаха устните, разтваряха ветрила край очите. Тъмната му права коса бе сресана назад, откривайки високо чело, започнало да олисява, и се спускаше по възглавницата до раменете му като река от нощ, в която тук-там блещукаха лунните лъчи на посребрели кичури. Веждите му бяха извити и издължени; носът — прав; устните — разтворени.

Призрачните ръце на Иста развързаха колана и разтвориха робата. Космите по гърдите му бяха редки, сгъстяваха се към чатала. Птицата, която гнездеше там, беше хубава и Иста се усмихна. Ала раната от лявата страна на гърдите му зееше като малка тъмна уста. Закърви пред очите й.

Тя натисна с две ръце да запуши тъмния срез, но червената течност изби между белите й пръсти, избликна с неочаквана сила, плисна се по гърдите му и плъзна в алена вълна по чаршафите. Очите му се отвориха като крило на птица, той я видя и ахна.

Иста се събуди, изправи се рязко в леглото и затисна с ръка устата си да потуши напиращия вик. Очакваше да усети вкуса на кръв, гореща и гадно солена, и се смая, когато не стана така. Тялото й плуваше в пот. Сърцето й препускаше, дъхът не й стигаше, сякаш бе тичала.

Стаята беше тъмна и хладна, но през процепите на капака се процеждаше лунна светлина. На ниското легло Лис промърмори нещо и се обърна на другата страна.

И този сън беше от онези. От истинските сънища. Не можеше да ги сбъркаш.

Иста стисна в шепи косата си, отвори широко уста и изкрещя без звук. Прошепна:

— Проклет да си. Който и от вас да беше този път. Проклет да си, и петимата ви проклинам. Махай се от главата ми. Махай се от главата ми!

Лис измърка като коте и избъбри сънено:

— Милейди? Добре ли сте? — Надигна се на лакът и примигна.

Иста преглътна в опит да възвърне самообладанието си и се изкашля през стегнато гърло.

— Сънувах нещо. Заспивай, Лис.

Лис изхъмка послушно и се обърна на другата страна. Иста се отпусна в кревата и притисна пухения юрган към себе си въпреки мокрото си от пот тяло.

Пак ли започваше?

„Не. Не. Няма да го позволя“. Изхлипа, преглътна и едва успя да сдържи риданията. След няколко минути дишането й се успокои.

Кой беше онзи мъж? Не го познаваше, никога не го беше виждала, в това беше сигурна. Щеше да го познае веднага обаче, ако го видеше някога — изящната форма на лицето му беше прогорена като дамга в паметта й. Както и… както и останалото от него. Враг ли беше? Приятел? Предупреждение? Шалионец, ибриец, рокнариец? От благородно потекло или от обикновено? Какво означаваше онзи зловещ кръвоизлив? Нищо добро, в това поне беше сигурна.

„Каквото и да искаш от мен, не мога да го направя. Доказвала съм го и преди. Махай се. Махай се“.

Дълго лежа разтреперана. Лунната светлина бе изсветляла в сивото на мъгла преди зазоряване, когато най-после заспа отново.

Събуди се не от шумовете на измъкващата се от постелята Лис, а от шумовете на вмъкващата се обратно в постелята Лис. Сконфузено установи, че камериерката й я е оставила да проспи утринната молитва, което беше недопустимо и за обикновен гост, какво остава за поклонник, колкото и да е фалшив той.

— Изглеждахте толкова уморена — оправда се Лис, когато Иста я сгълча. — Май не спахте добре нощес.

„Наистина“. Трябваше да признае, че допълнителната почивка й се бе отразила добре. Един покланящ се доземи дякон й донесе табла със закуска, което също беше необичайно внимание към поклонник, който е бил толкова муден, че е пропуснал първите молитви за деня.

След като се облече и косата й бе прибрана в малко по-сложна плитка от обикновено — без да прилича твърде много на конска плетеница, надяваше се тя, — Иста излезе с Лис да се разтъпчат из старата господарска къща. Накрая спряха в огрения от слънцето вътрешен двор. Седнаха на една пейка до стената и зазяпаха хората от училището, които бързаха по задачите си — ученици, учители и слуги. Иста реши, че харесва още нещо у Лис — момичето не беше от бъбривите. Можеше да разговаря достатъчно приятно, когато я заговореха, но през останалото време си мълчеше, очевидно без да страда от това.

Иста усети по тила си хладно дихание откъм стената, на която се беше облегнала — някой от тукашните призраци. Той се усука около нея като котка, която търси в чий скут да се сгуши, и тя едва не вдигна ръка да го изкъшка, но после усещането се стопи. Някой тъжен дух, неприет от боговете, отблъснал ги сам или изгубил се по някакъв начин. Новите призраци запазваха за известно време формата, която са имали приживе, често бяха гневни, резки и склонни към насилие, но постепенно всички стигаха до това избледняло, безформено, бавно забвение. За такава стара сграда духовете тук изглеждаха малко и омиротворени. В крепостите — като Зангре — обикновено беше най-зле. Иста се беше примирила с тази си латентна чувствителност, стига разни изгубени души да не се материализираха пред вътрешния й взор. Да види такъв дух би означавало, че някой от боговете е бил прекалено близо, че второто й зрение е получило пробойна — и всичко, което вървеше с това.

Замисли се за двора от съня си. Мястото не й беше познато, в това беше сигурна. Също толкова сигурна беше, че мястото съществува в действителност. За да го избегне… да го избегне със сигурност, трябваше само да допълзи обратно във Валенда и да остане там, докато плътта не изгние по костите й.

„Не. Няма да се върна“.

Мисълта за това прогони относителния й вътрешен мир и тя стана и тръгна из училището. Лис ситнеше послушно по петите й. Дяконите и свещените, с които се разминаваше по балконите и коридорите, спираха да се поклонят и усмихнат, по което тя заключи, че недискретността на ди Кабон вече е станала всеобщо достояние. Да се преструва на сера ди Айело беше приемливо; петдесетина напълно непознати да се преструват усърдно заедно с нея определено дразнеше.

Надзърнаха в редица малки стаи, претъпкани с книги, плътно подредени на рафтове и натрупани по масите — въжделената библиотека на ди Кабон. За изненада на Иста, Фойкс ди Гура се беше свил на скамейката при един прозорец, забил нос в дебела книга. Вдигна очи, примигна, изправи се и се поклони леко.

— Милейди. Лис.

— Не знаех, че обичаш да четеш теологическа литература, Фойкс.

— О, чета всичко. Но тук няма само теология. Има стотици други неща, някои много стари. Тук никога нищо не изхвърлят. Има една заключена стая, където държат книги за магьосничество и демони, и, ъъ, неприличните книги. Приковани.

Иста вдигна вежди.

— За да не могат да се отварят ли?