Фойкс се ухили за миг.

— За да не може никой да ги изнесе, според мен. — Показа й книгата в ръката си. — Има още романи в мерена реч като този. Мога да ви намеря някой.

Лис, която се оглеждаше с изумление при вида на повече струпани на едно място книги, отколкото най-вероятно беше виждала през целия си живот, го погледна обнадеждено. Иста поклати глава.

— По-късно може би.

Ди Кабон пъхна глава през вратата и каза:

— А, милейди. Добре. Търсех ви. — Вмъкна тежката си снага в стаята. Не го беше виждала, откакто бяха пристигнали, едва сега си даде сметка Иста, дори и на вечерната молитва го нямаше. Изглеждаше уморен, лицето му сивееше, очите му бяха подпухнали. Да не би да беше стоял до късно над някое наложено му проучване? — Моля ви… настоятелно ви моля за частна среща, ако може.

Лис вдигна поглед — беше се загледала някъде над рамото на Фойкс.

— Да ви оставя ли, царина?

— Не. Когато господарката иска да разговаря насаме с господин, който не е от семейството, придворната й дама трябва да се отдалечи така, че да не ги чува, но да ги вижда и да е достатъчно близо, в случай че я повикат.

— Аха. — Лис кимна в знак, че е разбрала. Нямаше да се наложи да повтаря урока. Лис може и да не беше образована, но, боговете й бяха свидетели, беше истинско облекчение най-после да има до себе си човек, който е с всичкия си.

— Бих могъл да й почета, в тази стая или в съседната — веднага си предложи услугите Фойкс.

— Ъъ… — Ди Кабон махна към една маса със столове в съседната стая — виждаха се през отворената врата. Иста кимна и мина пред него. Фойкс и Лис се настаниха един до друг на уютната седалка под прозореца.

Изглежда, пак щяха да обсъждат плана на поклонението, подозираше Иста, и да съчиняват досадни писма, с които да уведомят ди Ферей за маршрута си. Ди Кабон й задържа стола, после заобиколи масата и седна срещу нея. Иста чуваше тихия глас на Фойкс в съседната стая. Не долавяше отделните думи, но ритъмът им беше типичен за романите в стихове.

Свещеният опря ръце на масата пред себе си, известно време ги гледа втренчено, после вдигна очи към лицето й. И попита с равен тон:

— Милейди, ще ми кажете ли истинската цел на това поклонение?

При този директен въпрос веждите на Иста литнаха нагоре. Реши да отвърне по същия начин — откровеността беше рядко явление в присъствие на една царина и трябваше да бъде насърчавано.

— За да избягам от надзирателите си. И от себе си.

— Значи нямате и не сте имали намерение да се молите за внук?

Иста изкриви лице в гримаса.

— И заради всичките богове на Шалион не бих обидила Изел и малката си внучка Исара по този начин. Още помня как преди деветнайсет години ме коряха и засрамваха, задето съм родила дъщеря на Иас. Същото изключително момиче, което сега е най-голямата надежда на Шалион от цели четири поколения! — Тя овладя гневния си тон, който явно беше стреснал свещения. — Ако се появи и внук, когато му дойде времето, аз, разбира се, ще съм много щастлива. Но не ще моля боговете за каквато и да било услуга.

Той я изслуша внимателно и бавно кимна.

— Да. Бях започнал да подозирам нещо такова.

— Не е особено благочестиво, признавам, да използвам така едно поклонение и да се възползвам неправомерно от ескорта, отпуснат ми от ордена на Дъщерята. Макар че едва ли съм първата, която си прави екскурзия за сметка на боговете. Ще имам грижата кесията ми да възмезди щедро храма.

— Това не ме интересува. — Ди Кабон размаха ръце, сякаш да измете от разговора тези финансови съображения. — Милейди. Чел съм. Говорил съм с по-образовани от мен люде. Мислил съм. Освен това съм… но това е без значение сега. — Той си пое дълбоко дъх. — Съзнавате ли, царина… давате ли си сметка… вижте, сдобих се с основание да смятам, че може би ви е дадена изключителна духовна дарба. — Погледът му беше толкова проницателен, че сякаш ровеше из душата й.

Сдобил се бил с основание — и откъде? Какви изопачени, предавани на ухо истории беше чул? Иста се облегна назад — просто се облегна, не се отдръпна отвратено, да.

— Боя се, че това не е така.

— Според мен се подценявате. Сериозно се подценявате. Такова нещо, признавам, се среща рядко при жена с вашия ранг, но вече разбрах, че вие сте изключително необикновена жена. Вярвам обаче, че с молитви, наставления, медитация и упражнения може да достигнете степен на духовна чувствителност, на осъществено призвание, за каквито, ами, за каквито повечето от нас, облечените в цветовете на нашия бог, можем само да мечтаем. Такъв дар не може да се отхвърли с лека ръка.

„С лека ръка не може, вярно. Само с огромно усилие“. Откъде, в името на петимата богове, го беше споходила тази внезапна заблуда? Напрегнатото лице на ди Кабон, даде си сметка тя, гореше с ентусиазма на човек, погълнат от натрапчива мисъл за велико откритие. Дали не си се представяше като нейния горд духовен наставник? Никакви неясни обяснения от нейна страна не биха го отклонили от убеждението му, че е призван да й държи ръката по пътя към някаква благословена от боговете цел. Можеше да го спре единствено цялата истина. Стомахът й се сви. „Не“!

„Да“. В края на краищата, веднъж вече бе направила пълно признание пред друг докоснат от боговете мъж. Може би тези неща ставаха по-лесни с практиката.

— Грешите. Разберете, просветени. Вече съм минала по този път, до самия му горчив край. Някога бях светица.

Беше негов ред да се отдръпне — от изумление. Преглътна шумно.

— Били сте съд на боговете? — Лицето му се сгърчи ужасено. — Това обяснява… нещо. Не, не обяснява. — Той стисна в шепи косата си за миг, после явно се смили над нея и я пусна, без да й нанесе поражения. — Царина, не разбирам. Как се е стигнало до това да ви докоснат боговете? Кога е станало това чудо?

— Много отдавна. — Иста въздъхна. — Дълго време тази история беше държавна тайна. Престъпление срещу държавата. Вече май не е така. Дали след време ще се превърне в мълва, в легенда, или ще избледнее в забвение, не знам. Във всеки случай, не бива да я споделяте с никого, дори и с по-високопоставените си колеги в ордена. Или, ако сметнете, че се налага по някаква причина, първо се посъветвайте с канцлер ди Казарил. Той знае цялата истина.

— Казват, че е много мъдър човек — рече ди Кабон с широко отворени очи.

— Като никога мълвата е права. — Тя замълча, подреждайки мислите си, спомените, думите. — На колко години бяхте, когато първият придворен на царин Иас, лорд Арвол ди Лютез, беше екзекутиран за държавна измяна?

Ди Лютез. Приятелчето на Иас от детството, братът по оръжие, най-близкият му довереник през мрачните, трудни трийсет и пет години на управлението му. Могъщ, интелигентен, храбър, богат, красив, умел в светските дела… сякаш нямаха край даровете, с които боговете — или царинът — бяха отрупали великолепния лорд ди Лютез. Иста се беше омъжила за Иас на осемнайсет. По това време Иас и дясната му ръка ди Лютез наближаваха петдесетте. Ди Лютез беше уредил брака им, втори за застаряващия царин, защото вече се бяха появили опасения за единствения оцелял син и наследник на Иас, Орико.

— Ами, бил съм дете. — Поколеба се, после се изкашля да си прочисти гърлото. — Макар да съм чувал приказки за това, по-късно. Говореше се, че… — Той изведнъж млъкна.

— Говорело се е, че ди Лютез ме е съблазнил и че царинът го е убил със собствените си ръце, нали? — хладно довърши тя.

— Хм, да, милейди. Беше ли… не е било…

— Да. Не беше така.

Той си отдъхна с прикрито облекчение. Тя изкриви устни.

— Не към мен бяха насочени чувствата му, а към Иас. Ди Лютез трябваше да бъде посветен към вашия орден, според мен, а не да е свещен генерал на Сина.

Освен на незаконните деца на пътуващите артисти и на други отхвърлени от обществото нещастници орденът на Копелето беше убежище и на онези, които не бяха в състояние да се пригодят към плодоносните отношения между мъжете и жените, за които имаха грижата великите Четирима, а им е било писано да търсят собствения си пол. При това отстояние във времето, пространството и греха за нея беше почти забавно да наблюдава лицето на ди Кабон, докато той разгадава тактичното й обяснение.