Грозен спомен прогори вътрешното й зрение, спомен за стройния сънуван мъж и червената кръв, която бликаше на мощни тласъци между пръстите й. Тя дръпна ръка като опарена.

„И преди съм виждала тази рана“. Усещаше как собственият й пулс препуска, тупти във врата и лицето й, оглушава ушите й. Главата й беше като натъпкана с памук.

Беше съвсем същата рана, можеше да се закълне в това, съвсем същата до последната подробност. Само че мъжът не беше същият.

„Богове, богове, богове, какво значи това?“

Устните му се разтвориха пред смаяния й поглед. Голата му гръд се повдигна в дълго дихание. Започвайки откъм ръбовете, раната бавно се смали и затвори, тъмният прорез избледня и се сви. Изглади се. Само за миг се превърна в едва видим розов белег, заобиколен от засъхваща алена ивица. Арис издиша с лек стон и се размърда.

Иста скочи на крака, дясната й длан още лепнеше, когато я сви в юмрук. Без да смее да си поеме дъх, тя изскочи от шатрата, заметна трескаво платнището на входа и застина премигваща под следобедното слънце. Кръвта се бе отцедила от лицето й, или така поне го чувстваше тя. Сенчестата горичка се въртеше пред очите й. Заобиколи бързешком към задната част на шатрата и спря там, между нея и дебелия дънер на старата маслина, колкото да си поеме дъх. Чу походното легло да изскърцва, долови някакво движение от другата страна на непрозрачните платени стени, после и въздишка. Отвори дясната си ръка и впери поглед в червеното размазано петно на дланта си.

„Не разбирам“.

След минута-две й се стори, че вече ще може да върви, без да се спъва, и да контролира в достатъчна степен лицето си. Върна се при импровизирания си стол и седна тежко. Лечителката се размърда и се надигна.

— Царина? О, време ли е вече да продължим?

— Май да — каза Иста. Гласът й, със задоволство отбеляза тя, звучеше нормално, без трепет или излишна пискливост. — Лорд Арис е станал вече… доколкото виждам.

Той отметна платнището и пристъпи навън, като приведе глава под ниския отвор. Беше си нахлузил ботушите. Изправи се, завързвайки последната връзка на туниката си. Туниката, която нито беше прободена, нито имаше петна от кръв. Протегна се, почеса брадата си и се усмихна доволно, точно като човек, който става от освежителна следобедна дрямка. Само дето не беше обядвал въобще…

Слугата му дотича и му помогна да нахлузи през главата си табарда — късата дреха без ръкави, която войниците носеха над ризниците си — и презраменния колан с меча. После изнесе и светлосиво ленено наметало със сложна златна бродерия по краищата и нагласи диплите му така, че да се полюляват подобаващо около прасците на Арис. Самият той се разпореди лениво и хората му се втурнаха да подготвят кавалкадата им за път.

Лечителката стана да събере нещата на Иста и да ги отнесе при товарните мулета. Ферда мина покрай нея на път към коневръза и Иста тихо го повика.

Без да го гледа в очите и със съзнателно безизразен глас му каза:

— Ферда. Погледни дланта на дясната ми ръка и ми кажи какво виждаш.

Той се наведе леко над ръката й, после изправи светкавично гръб.

— Кръв! Милейди, да не сте се наранили? Веднага ще доведа лечителката…

— Благодаря ти, нищо ми няма. Просто исках да разбера… дали и ти виждаш каквото виждам аз. — Изтри ръка в одеялата и му протегна другата си ръка, за да й помогне да стане. След миг добави: — Разчитам да си мълчиш за това.

Устните му се стиснаха озадачено, но той само вдигна ръка за поздрав и продължи към коневръза.

Втората част на ездата се оказа много по-кратка, отколкото Иста беше очаквала, някакви си пет-шест мили, отвъд следващото възвишение и покрай сравнително широкото речно легло от другата му страна. Пътят сменяше посоката си на няколко места, за да избегне най-стръмните части на склона, после продължаваше покрай реката. Арис се движеше напред-назад покрай колоната, накрая изостана, за да се изравни с Иста и Ферда.

— Вижте, ей там. — И посочи напред. — Замък Порифорс.

Друго укрепено село, много по-голямо от предишното, се гушеше до реката в подножието на висока скална стена. На хребета й, с просторен изглед към цялата долина, надвисваше нестроен ред от крепостни стени, само тук-там разчупени от кръгли кули. Еднообразните стени, надупчени от отвори за стрелба с лък и увенчани с бойници, бяха изградени от обработен камък, бледозлатист на воднистата светлина. Сложни, изрязани в контрастиращ снежнобял камък плетеници се виеха по протежение на стените — знак, че замъкът е дело на най-добрите рокнарийски каменоделци отпреди няколко поколения, когато Порифорс е бил построен, за да брани Джокона от Шалион и Ибра.

По вдигнатото лице на Арис за миг пробяга странно изражение, сякаш той се опиваше от гледката, едновременно нетърпеливо и напрегнато, копнеещо и неохотно. И само за частица от мига, колкото да мигнеш с очи, по лицето му се разля безмерна умора. После обаче той се обърна към Иста с открита усмивка.

— Хайде, царина! Почти стигнахме.

По-голямата част от товарните мулета се отделиха при селото, както и повечето от войниците. Арис поведе останалите си войници и тези на Ферда покрай крепостните стени на селото и нагоре по един по-тесен път, който се виеше по възвишението. Можеха да се движат само в колона по един между зелени шубраци, впили се шеметно в скалите с корени като пръсти. Конете се напрягаха да изнесат ездачите си по последната отсечка на шеметно стръмния склон. Радостни викове екнаха отгоре и скалите ги подеха. Ако бяха нападатели, по главите им щяха да се посипят стрели и камъни вместо поздравления за добре дошли.

Кавалкадата заобиколи стените и се отправи към подвижния мост, спуснат над дълбока естествена пукнатина в скалата, която добавяше още десетина метра към височината на крепостната стена. Арис, който сега яздеше начело на групата, замаха енергично и извика с пълни гърди, после пришпори коня си през арката сред барабанен тропот на копита.

Иста го последва с по-разумен ход и изведнъж се озова сякаш в друг свят, в някаква полудяла градина. Правоъгълният двор от другата страна на портата беше обточен с големи саксии, в които се кипреха покрити с цвят растения и сочнозелени храсти. Една открита стена беше покрита с друго войнство от саксии, поставени в пръстени от ковано желязо, забити в зидарията — истинска експлозия от цветове, цикламено, бяло, червено, синьо, крещящорозово, сред повлекла от зелен бръшлян, плъзнал по строгата бледност на камъка. Друга стена, с прикрепена към нея дървена решетка, се кипреше с кайсия, чиито клони се бяха увили нашироко около решетката, преплитайки се с клоните на също толкова стар бадем, и двете дървета бяха покрити с цвят. В дъното на двора една аркада от каменни колони поддържаше на раменете си балкон. Изящно изваяно каменно стълбище се спускаше като бял алабастров водопад към двора.

Висока млада жена — лицето й грееше от радост — литна надолу по стъпалата. Черната й коса бе сплетена назад от слепоочията и ограждаше като рамка изваяните й като от слонова кост черти с нежна руменина по страните, но отзад се спускаше на свободни вълни по раменете. Светъл лен красеше стройната й снага, а бледозелената копринена роба с широки, позлатени по краищата ръкави, се вееше около нея, издувайки се като платно под напора на бързите й стъпки. Арис скочи от коня си и едва успя да хвърли юздите на един коняр, преди момичето да се метне въодушевено на врата му.

— Милорд, милорд! Слава на петимата богове, върнахте се жив и здрав!

Младото войниче се бе появило до главата на Истиния кон и чакаше да й помогне със слизането, но сега обърна глава към господаря си и младата жена с явна, макар и весела завист в очите.

— Каква невероятно красива девойка — каза Иста. — Нямах представа, че лорд Арис има дъщеря.

Той успя да откъсне поглед от милата сцена и побърза да прихване стремето й.

— О, дъщерята на господаря не живее тук, царина…

Тя тъкмо се бе смъкнала от коня и отново стоеше на собствените си крака, когато Арис се приближи до нея; младата жена бе увиснала на ръката му.