Явно беше свършил. Баща му, какъвто чудесен разказвач беше, би могъл да весели цяла вечер сътрапезниците си с много по-слабо насърчение от нейното.

Той се огледа, примижавайки срещу острата северна светлина, и добави:

— Обичам тази земя. Мога да позная всяка миля тук дори в тъмното.

Тя проследи погледа му към хоризонта. Планините се бяха смалили съвсем в далечината, теренът тук бе открит, леко хълмист, затиснат от ярко небе. Беше достатъчно топло за маслинови горички, лъскав сребристозелен дар от боговете, пръснати тук-там по полегатите склонове. Няколко укрепени селца приличаха на играчки в далечината. Времето беше мирно и волски впрягове оряха нивите край тях. Високо водно колело скърцаше под напора на малка река — гласът му бе смекчен от разстоянието — и вадеше вода за градините и лозята, сгушили се като бродерия в по-ниските и плодородни места. По височините сивите кости на земята пробиваха тънката почва и се припичаха на слънцето като старец, седнал да почине на градския площад.

„Мисля, че пропусна да споменеш някои по-трудни моменти в разказа си“. Но последните му думи имаха тежестта и плътността на истина, която е прекалено голяма, за да бъде отречена. Как го постигаше това — едновременно да сменя маските си като актьор от пантомима, прикривайки всяка своя мисъл, и в същото време да оставя сърцето си на масата, небрежно, необмислено, достъпно за всички погледи.

Един съгледвач се приближи в галоп и поздрави почтително. Арис свърна коня си встрани, за да поговори с него, после примижа срещу слънцето и се намръщи.

— Царина, трябва да се погрижа за някои неща. С нетърпение чакам отново да се порадвам на компанията ви. — Кимна сериозно да се извини, че я оставя, и последва съгледвача.

Ферда зае предишното си място; усмихваше се с почтително, макар любопитството му да прозираше. След няколко минути част от товарните мулета и слугите бяха препратени бързо напред, ескортирани от половин дузина войници. След още няколко мили пътят зави към дълга плитка долина, потънала в зеленото и сребристото на дървета и лозя. Укрепено селце се гушеше на брега на малка река. В маслиновата горичка близо до потока слугите разпъваха две шатри, палеха огън и приготвяха храна.

Лорд Арис, Иста, хората на Ферда и десетина войници свърнаха към горичката. Останалите продължиха напред.

Иста се усмихна с благодарност, когато Ферда й помогна да се смъкне от гърба на белия кон. Един млад войник притича да отведе животното, а друг покани Иста, облегнала се на ръката на Ферда, под сянката на стара маслина, където да си почине, докато обядът стане готов. Бяха й приготвили импровизиран стол от седла и нагънати одеяла, достатъчно мек дори за нейните уморени нозе. Със собствените си ръце лорд Арис й донесе голяма чаша разредено вино, после самият той изгълта друга такава чаша, пак с повече вода, отколкото вино в нея.

Изтри устата си и подаде чашата на един мотаещ се наблизо слуга.

— Царина, трябва да си почина малко. Хората ми ще се погрижат да получите всичко, от което имате нужда. Другата шатра е за вас, ако решите да се оттеглите.

— О. Благодаря. Тази приятна сянка ми е достатъчна засега. — И двете шатри бяха от скромния войнишки вид, който лесно се разпъва и прибира. По-голямата командирска шатра на Арис явно бе продължила с обоза.

Той се поклони, тръгна към шатрата си и изчезна вътре. Нищо чудно, че гледаше да се възползва от кратката почивка сега, ако, както Иста подозираше, е бил на крак две нощи подред. Слугата му го последва вътре, но само след няколко минути излезе и седна с кръстосани крака пред спуснатото й покривало.

Лечителката, която временно бе поела функциите на нейна камериерка, я попита от какво има нужда и понеже нуждите й не бяха много, скоро жената седна до Иста под сянката. Иста поведе ленив разговор и остави жената да приказва за местния селски живот. Слугините й донесоха обяда, наблюдаваха я притеснено как се храни и се отпуснаха едва когато тя се усмихна и им благодари.

Селцето беше много малко, за да си има собствен храм, но когато научиха, че до фонтана на селския площад има светилище на Дъщерята, след като се нахраниха, Ферда и хората му отидоха там да благодарят на богинята за избавлението си. Иста ги остави да отидат, макар че самата тя не изпитваше нужда да търси боговете на някакво специално място — те сами я намираха навсякъде, по всяко време, без разлика. Ако имаше място, където със сигурност да ги няма, виж, това би било добра цел на едно поклонение. Иста се унесе в прегръдката на тихия светъл следобед. Лечителката се сви на одеялата до стола й и заспа. Похъркваше като истинска дама — тихичко, като котка, която преде.

Иста си нагласи едно одеяло и се облегна на дървото. Възлестият ствол сигурно беше поне на петстотин години. И селото ли беше тук от толкова отдавна? Сигурно. Шалионци, ибрийци, незнаен брой рокнарийски князе, пак шалионци… господарите му бяха минавали над него като вълни над брега, а то си оставаше и продължаваше напред. За пръв път от дни Иста чувстваше, че тялото й започва наистина да се отпуска в утешителната прегръдка на този мирен час, в приемствеността на столетията. Позволи си да затвори очи, само за малко.

Мислите й станаха безформени и се повлякоха лениво по ръба на сънища. Нещо за това как тича из замъка във Валенда, или беше Зангре, и спори за дрехи, които не си пасват. Летящи птици. Стая в замък, осветена от свещи.

Лицето на Арис, сгърчено от потрес. Устата му се отваря безмълвно, ръцете му се протягат, той полита напред. Дрезгав звук изстъргва през гърлото му, нещо средно между рев и вик, който се издига в пронизителен скръбен вой.

Иста изскочи от съня, въздухът свистеше в стегнатите й като в менгеме гърди, викът сякаш още звънтеше в ушите й. Изправи гръб и се огледа, сърцето й препускаше. Лечителката спеше спокойно. Неколцина мъже седяха на сянка в другия край на горичката, близо до коневръза, и играеха на карти. Други спяха. Изглежда, никой друг не бе чул потресаващия звук; никой не обръщаше глава към шатрата на Арис. Слугата се беше махнал от поста си пред входа й.

„Беше сън… нали?“ Само че беше твърде плътен, твърде ясен, изпъкваше на фона на предхождащите го съновидения като камък в поток. Иста пак се облегна назад, но предишното спокойствие не се върна. Сякаш каиши стягаха гърдите й и й спираха въздуха.

Много тихо се изправи. Никой не я гледаше. Плъзна се през няколкото огрени от слънцето метра до сянката на съседното дърво. Спря нерешително пред закрития с платнище вход на шатрата. Ако беше заспал, как би обяснила, че го е събудила? А ако беше буден и, да речем, се обличаше, как би извинила натрапничеството си?

„Трябва да разбера“.

Повдигна предпазливо платнището и влезе; очите й се приспособяваха към сенките. Светлата материя на шатрата, достатъчно тънка, за да прозират през нея тънките потрепващи сенки на маслиновите листа върху покрива, сякаш бе попила светлината, която се процеждаше и през петдесетината миниатюрни отвори, направени за тази цел.

— Лорд Арис? Лорд Арис, аз… — Шепотът й пресекна.

Туниката и ботушите му бяха на едно одеяло вдясно. Арис лежеше по гръб на ниско походно легло вляво, завит само с тънък ленен чаршаф, главата му беше откъм вратата. Тъничка плитка в сиво и черно бе вързана на голо над лакътя му, в знак за някаква тайна молитва към Бащата на зимата.

Клепачите му бяха затворени, сиви. Не помръдваше. Плътта му беше бледа и прозрачна като восък. На чаршафа отляво на гърдите му гореше яркочервено петно.

Иста се задави, останала без въздух, и по-добре, защото иначе щеше да изпищи. „Богове пет, убит ли е?“ Но как? Никой не бе влизал в шатрата му, след като слугата бе излязъл. Той ли беше предал така жестоко господаря си? Бил е рокнарийски шпионин? Тя дръпна с трепереща ръка чаршафа.

Раната отляво на гърдите му зееше като малка тъмна уста. От нея бавно се процеждаше кръв. Сигурно бе нанесена с кама, под ъгъл нагоре, към сърцето. „Жив ли е още?“ Тя притисна длан към тази уста и усети лепкавата й целувка, докато чакаше, затаила дъх, да усети някакво туптене и изпърхване в знак, че сърцето му още бие. Не можеше да прецени. Имаше ли смелост да притисне ухо към гърдите му?