Литмир - Электронная Библиотека

— Добри ми посветени, би ли ни оставил за малко. — С разочарован вид, той дръпна юздите си и изостана. Двамата с Арис останаха да яздят един до друг, перленобелият кон и въглищносивият, приятна картина за окото, която им осигуряваше известно усамотение, без да излиза от рамките на добрия тон. На Иста изведнъж й домъчня за Лис и се зачуди къде ли е момичето сега. Каквото и да правеше в момента девойката, правеше го компетентно, без съмнение.

Арис я погледна с леко притворени очи, сякаш се мъчеше да разгадае някаква мистерия.

— Трябваше да се сетя веднага. Усетих някаква тежест в присъствието ви още в мига, когато ви видях. От друга страна обаче, не изглеждахте така, както смятах, че би трябвало да изглежда светлата Иста.

Ако това беше началото на някакъв елегантен флирт, то тя бе твърде уморена, за да се включи в играта. А ако беше нещо друго… беше прекалено уморена. Най-накрая успя да попита:

— Как си ме представяхте?

Той махна неопределено с ръка.

— По-висока. Очите по-наситено сини. Косата по-светла — меднозлатиста, както ви описваха дворцовите поети.

— На дворцовите поети им се плаща да лъжат като разпрани, но да, косата ми беше по-светла на младини. Очите са си същите. Освен че сега май виждат по-ясно.

— Не си представях очи с цвета на зимен дъжд, нито коса с оттенъка на зимни полета. Чудех се дали дългата ви скръб не ви е довела до този тъжен сезон.

— Не, винаги съм си била безцветна — сопна му се Иста. Той не се засмя. Което би помогнало. — Признавам, възрастта се отрази добре единствено на ума ми. — „А дори и той е под подозрение“.

— Царина… ако не ви е невъзможно… можете ли да ми кажете нещо за баща ми?

„Уви, както подозирах, този интерес не е бил само заради плачущите ми очи с цвят на зимен дъжд“.

— Какво още да кажа, което хората не знаят? Арвол ди Лютез беше добър във всичко, с което се захванеше. С меча, с коня, музиката, поезията, управлението на страната… Ако брилянтните му способности имаха някакъв недостатък, то той беше в самата им многостранност, която му спестяваше усилието да се съсредоточи в една посока, и това… — Не довърши мисълта си на глас. Многото велики начинания на ди Лютез, даде си сметка тя от разстоянието на изминалите години, не можеха да се похвалят и с наполовина толкова успешни резултати. Уханни и обещаващи като цвят, зелени и натрапени като плод… „Да. Трябваше да го разбера още тогава. Или, ако момичешката ми преценка е била погрешна, къде бяха боговете, които нямат подобно извинение?“ — Той беше радост за всяко око, което се спреше на него. — „Освен за моето“.

Той сведе поглед към юздата на коня си.

— Не безцветна — каза след миг. — Виждал съм и по-красиви жени, но не мога да откъсна поглед от вас… Не мога да го обясня.

Един опитен царедворец, реши тя, никога не би допуснал грешката да признае съществуването на жени, по-красиви от настоящата му слушателка, и би прибягнал до множество поетични фрази, за да обясни чувствата си. Което значеше, че празното флиртуване можеше да се зачеркне с усмивка. Думите на Арис бяха много по-притесняващи, ако ги вземеше човек на сериозно.

Той продължи:

— Започвам да разбирам защо баща ми е рискувал живота си за вашата любов.

С известно съжаление Иста се възпря да не изкрещи.

— Лорд Арис. Спрете.

Той я погледна стреснато, после разбра, че тя не е имала предвид да спре коня си.

— Царина?

— Виждам, че романтичната мълва е стигнала и до Карибастос. Но не се налага да обяснявам такъв един провал в безпогрешния му вкус, защото Арвол ди Лютез никога не е бил влюбен в мен.

Дълбоко смутен, той мълча известно време, обмисляйки думите й. Най-накрая каза предпазливо:

— Предполагам… че нямате причина, сега, да премълчавате истината.

— Никога не съм лъгала по този въпрос. Бъбривите жестоки езици на клеветата не бяха мои. Аз през повечето време си мълчах. — И това я оневиняваше, така ли? Не.

Челото му се набръчка, докато смилаше тази поредна доза нова за него информация.

— Царин Иас не е повярвал на твърденията ви, че сте невинна?

Иста потърка челото си.

— Виждам, че трябва да се върнем малко назад. През всичките тези години в каква истина сте вярвали по отношение на случилото се с баща ви?

Той се намръщи притеснено.

— Вярвах… стигнах до заключението… че баща ми е бил измъчван, за да признае, че ви обича. И когато, за да защити вас или собствената си чест, не е проговорил, хората, които са го разпитвали, са се престарали и той е умрял по време на изтезанията в тъмницата на Зангре. Обвиненията в заговорничене с царина на Бражар са били измислени впоследствие, за да прикрият вината на Иас. Факт, който Иас негласно призна, когато не отне в полза на държавата имотите на ди Лютез, както се прави с имуществото на истинските предатели, а позволи да преминат към наследниците му.

— Умен сте — отбеляза тя. И на три четвърти прав. Губеше му се само тайната причина за всичко случило се. — Ди Лютез бе почти толкова храбър, колкото го описахте току-що. Тази версия не е по-лоша от всички останали и по-добра от повечето.

Той я стрелна с поглед.

— Обидих ви, милейди. Моля да приемете най-искрените ми извинения.

Тя се постара да овладее по-добре гласа си. Отчаяно й се искаше Арис да разбере, че не е била любовница на баща му. И защо? Какво значение имаше след всичките тези години? Представите му за ди Лютез, бащата, който, доколкото тя можеше да прецени, го е пренебрегвал напълно, бяха благородни и романтични — с какво право искаше тя да отнеме единственото наследство на сърцето му?

Изгледа го косо — висок и силен. Е, този въпрос сам си даваше отговор, нали така?

Безсмислено бе да заменя неговата красива лъжа с друга лъжа. Ала да му каже истината, в цялата й тъжна и мрачна сложност, би означавало да сложи безвъзвратно край на собствените си романтични мечти.

Може би, когато го опознаеше по-добре, би се осмелила да му каже всичко. „Кое, че баща му е бил удавен по моя идея? Колко добре трябва да го опозная, за да му кажа това?“

Тя си пое дълбоко дъх.

— Баща ви не беше предател, нито в леглото, нито другаде. Беше един от най-храбрите и благородни мъже, служили някога на Шалион. Нужно бе нечовешко изпитание, за да го пречупи. — Провал, в най-лошия случай. Провалът не е предателство, дори ако отломките, които оставя след себе си, са не по-малко страшни.

— Милейди, обърквате ме.

Самообладанието й изневери. „Като на ди Лютез ли?“

— Това е държавна тайна и Иас почина преди да ме е освободил от клетвата ми за мълчание. Обещах да не казвам на никого. Не мога да ви кажа нищо повече, освен да ви уверя, че няма причина да се срамувате от името на баща си.

— Оо — проточи той, свъсил вежди. — Държавна тайна. Разбирам.

Горкият човек прие думите й, богове мили. Идеше й да запищи. „Богове, защо ме доведохте тук? Не бях ли наказана достатъчно? Това забавлява ли ви?“

Каза с лековатост, каквато не чувстваше:

— Стига сме говорили за мъртвото минало. Разкажете ми за живото настояще. Разкажете ми повече за себе си. — Обрат в разговора, който би трябвало да издържи до края на прехода — тя трябваше само да издава по някой и друг заинтригуван звук, ако Арис беше като повечето благородници, които познаваше.

Той сви рамене.

— Няма много за казване. Роден съм в тази провинция и съм прекарал почти целия си живот тук. Яздя в нейна защита още от момче. Майка ми почина, когато бяхме… когато бях на дванайсет. Отгледа ме верният й… отгледаха ме други роднини и по необходимост се изучих на войнишкия занаят. Порифорс ми е наследство по майчина линия и когато пораснах достатъчно, за да го поема, провинкарът потвърди правата ми. Голямата част от богатството на баща ми премина към първото му семейство, макар че няколко имения тук, в Карибастос, се паднаха на мен по силата на логиката по-скоро — май е имало някакви разправии между изпълнителите на завещанието, но по онова време бях малък и не знам подробности. — Той се умълча.

34
{"b":"283171","o":1}