Осветеният от факли преден двор беше препълнен с мъже и коне. Повечето саксии бяха счупени, изпопадали от стените или килнати силно на една страна, сухата им пръст бе пръсната по земята. Растенията с месести и сочни листа бяха изпотъпкани, по-нежните цветове бяха увехнали и безжизнени като попарени. Двете дървета, чиито клони лазеха по решетката на отсрещната стена, ронеха сухи листа в бездиханната нощна жега — листата се сипеха едно след друго върху покривка от гниещи венчелистчета.

Фойкс пръв забеляза появата й — главата му се обърна и устата му провисна. Без съмнение тя се движеше в облак от божествена светлина, наситена сега, толкова скоро след общението. „И нося товар, който съм длъжна да доставя по предназначение“. Погледът й се плъзна по двора, откри Арис и Илвин, но вниманието й временно бе отклонено от коня, който и двамата оглеждаха. От разстояние.

Беше висок кестеняв жребец, едва удържан от трима изпотени коняри. Кожена превръзка покриваше очите му под юздата, закривената й метална част бе натикана дълбоко между зъбите му. Единият коняр държеше здраво специалната юзда, с която бе стегната горната му устна. Ушите му бяха прилепнали назад към главата, животното цвилеше гневно, показваше дългите си жълти зъби и риташе яростно. Илвин стоеше на значително разстояние от него и го гледаше тревожно.

Иста се приближи до него и каза:

— Лорд Илвин, знаеш ли, че този жребец е обладан от стихиен демон?

— Току-що Фойкс ми каза, царина. Това обяснява много за състоянието му.

Иста се взря с полупритворени очи в гърчещата се лилава сянка вътре в животното.

— Изглежда малко, безформено и глупаво създание.

— Това обяснява още повече, Копелето ми е свидетел. Щях да дам прокълнат кон на Арис. Неговият е окуцял, също като половината ни останали коне — епидемия от бързо развиващо се възпаление на краката — и се надявам Арис скоро да предаде благодарностите ни на който там джоконски магьосник се е сетил за тази беля.

— Този кон от добрите ви бойни животни ли е?

— Не, но никой няма да съжалява, ако Арис го умори от езда. Всъщност, струва ми се, че конярите се надяват да го направи. Петимата богове са ми свидетели, че аз се опитах, но без успех.

— Хм — каза Иста. Тръгна напред и двамата коняри, които държаха главата на жребеца, извикаха предупредително. Тя присви очи, посегна и положи ръката си с белега от капналата сълза на челото му. Миниатюрна шестолъчна звезда грейна върху кожата й, снежнобяла за външното й зрение и ослепителна искра за вътрешното. — Махнете превръзката от очите му.

Конярят погледна отчаяно към Илвин, който му кимна в знак, че разрешава, но все пак изтегли меча си от ножницата и зачака нащрек.

Очите на коня бяха тъмнокафяви, цикламени в средата. Очите на повечето коне бяха такива, напомни си Иста, но обикновено не грееха толкова силно. Очите се спряха на нея и се подбелиха трескаво. Тя отвърна на погледа. Животното внезапно застина, съвсем неподвижно. Иста се изправи на пръсти, хвана едното му ухо и прошепна в него:

— Слушай лорд Арис. Или ще те накарам да съжаляваш, че не съм те изкормила, не съм те удушила с червата ти и не съм нахранила с теб боговете.

— Договете — поправи я притесненият коняр, който стискаше юздата, привързана за горната челюст на животното.

— И тях също — каза Иста. — Махни юздата и се дръпни.

— Ама, милейди…

— Няма страшно.

Конярят отстъпи назад. Треперещото животно вирна уши, както подобава на послушен кон, проточи врат и опря плахо муцуна в тялото на Иста. Побутна я лекичко, като остави следа от червеникави конски косми по черната й копринена роба, после застана съвсем неподвижен.

— Често ли правиш такива неща? — попита я Илвин и с изключителна предпазливост посегна да потупа експериментално коня по врата.

— Не — въздъхна Иста. — Днес ми е ден за изпробване на нови умения.

Илвин беше облечен в светли ленени панталони и с надупчената от искри риза, готов за предначертаната му роля. Арис изглеждаше почти като при първата им среща, до такава степен, че Иста затаи дъх. Само дето ризницата и табардът му не бяха опръскани с кръв. Засега. Той тръгна към нея с тъжна усмивка.

— Бих искал да поговорим, преди да тръгна, царина. Две думи само.

— Нека са толкова, колкото искаш.

Той сниши глас.

— Първо, благодаря ви, че ми осигурихте тази по-добра смърт. По-малко срамна, дребна и глупава от първата.

— Нашите хора все още могат да те изненадат в това отношение — измърмори Илвин. В другия край на двора само десетина войници също подготвяха конете си. Пежар беше един от тях. Лицето му гореше от треска, забеляза Иста. Би трябвало да лежи на някой сламеник, а не да се готви за набег. После се запита колко ли от мъжете в Порифорс все още са в състояние да се държат на крака.

Арис разтегли за миг устни в подобие на усмивка и се въздържа да оспори или поправи брат си или да изтегли тази тънка надежда от ръцете му. Обърна се отново към Иста.

— Второ, имам една молба към вас.

— Всичко, което ми е по силите.

Ясните му очи се спряха върху нея с растяща настоятелност, докато тя не се почувства като взета на прицел мишена.

— Ако този ди Лютез съумее да загине добре, то нека смъртта му допълни другото, останало недовършено преди толкова много време. Нека победата ми, малка или голяма, завинаги изличи старата, изстинала грешка. И нека вие се изцелите от отдавнашната рана, нанесена ви от друг ди Лютез.

— О! — промълви Иста. „О!“. Не смееше да позволи слабост на гласа си; все още й предстоеше да изпълни една задача. — Аз също имам послание за теб.

Веждите му се вдигнаха; изглежда, не беше очаквал точно това.

— Вече ден нито един куриер не е преминавал през джоконската блокада. Що за пратеник е дошъл при вас?

— Срещнах Го на стълбите преди малко. Посланието е следното. — Тя преглътна да прочисти гласа си. — Баща ви ви вика в Своя Двор. Не е нужно да си събирате багажа; ще тръгнете облечен в славата си. Той чака нетърпеливо при портите на двореца Си да ви посрещне и ви е определил място на високата маса до Себе си, в компанията на великодушните, почтените, любимите му хора. За това ви казвам истината. Наведете глава.

С широко отворени очи, изумен, той я послуша. Тя притисна устни към челото му. Бледата му кожа не беше нито топла, нито студена, без следа от пот. Устните й оставиха сякаш краткотраен кръг от скреж, който се изпари под натиска на тежкия нощен въздух. Нова линия се появи пред вътрешното й зрение, тънка нишка от сива светлина, между нея и него. „Това е линия на живот“. Знаеше някак, че би могла да се разтегне до края на света, без да се скъса. „О!“

Дълбоко развълнувана, тя довърши ритуала — целуна двете му ръце, после коленичи и докосна с устни ботушите му. Той помръдна леко, сякаш да я спре, но после застина и я остави да довърши започнатото. Сетне хвана ръцете й и й помогна да се изправи. Коленете й бяха като от кашкавал.

— Вече знам, че сме благословени — прошепна благоговейно той.

— Да. Защото се благославяме един друг. Нека сърцето ти е спокойно. Всичко ще мине добре.

Отстъпи, така че Илвин да прегърне брат си. Той го направи, после се отдръпна, като държеше Арис за раменете, и впери пълен с усмихнато недоумение поглед в тези странно екзалтирани очи, които сякаш гледаха от огромно, растящо разстояние. Ала хладните устни се усмихваха радостно. Илвин се обърна и му подложи ръце да се качи на болезнено покорния червен жребец, провери коланите и стремената за последно, после, явно по навик, го шляпна по крака. Отдръпна се встрани.

Иста се огледа през замъглени и парещи очи. Лис стоеше до коня на Фойкс. Младежът поздрави Лис, както го правеха посветените в ордена на Дъщерята — докосна челото си. Тя му отвърна с куриерския поздрав — юмрук върху сърцето. Срещнал погледа на Иста, Фойкс поздрави и нея. Тя му отвърна със знака на петорната благословия.

Десетина мъже от отчайващо малобройната рота на Арис яхнаха конете си по негов знак. Повечето мълчаха.