Фойкс се размърда притеснено и каза:

— Царина, лорд Арис би се противопоставил на това!

— Определено — студено каза Иста. — Никой друг тук няма да ти предложи този избор, Катилара.

— Не можем да го направим зад гърба му! — каза Фойкс.

— На мен е възложено да извърша този ритуал. Сега това е женска работа, Фойкс. Мълчи. Катилара… — Иста си пое дъх, — ти си вдовица и такава ще си останеш, но каква ще е скръбта, която ще носиш през остатъка от живота си, зависи от избора, който ще направиш тази нощ.

— И с какво ще ми помогне това? — сопна й се Катилара. Сълзи капеха от очите й. — Без Арис всичко е само пепел.

— Не съм казала, че ще ти помогне. Казах, че ще е различно. Можеш да приемеш определената ти роля или да се свреш в някой ъгъл и да чакаш. Ако не приемеш ролята си и той се провали, никога няма да знаеш дали не си могла да наклониш везните в другата посока. Ако я приемеш и той въпреки това падне… то поне ще знаеш. Арис би те предпазил от този избор, така както баща защитава любимото си дете. В това Арис греши. Аз ти давам възможност да избираш като жена, сега, в този последен момент. Той иска да ти спести болката тази нощ. Аз се вглеждам в нощите ти през следващите двайсет години. Никой не би могъл да отсече кое е правилно и кое не в тази ситуация. Но времето да поправим грешките си изтича като водата на Порифорс.

— Мислиш, че той ще умре в тази битка — каза прегракнало Катилара.

— Той е мъртъв от три месеца. Борих се не против смъртта му, а срещу проклятието на самотната му участ. Загубих. В живота си съм гледала двама богове в очите и това ме прогори до степен да не се страхувам почти от нищо в света на материята. Но от това ме е страх, заради него. Тази нощ той стои на ръба на истинската смърт, смърт, която трае вечно и няма кой да го издърпа от ръба на тази бездна. Дори и боговете не могат да го спасят, ако падне сега.

— Изборът, който ми предлагаш, не е никакъв избор. И в двата случая го дебне смърт.

— Не — дебне го различна смърт. Ти получи от него повече от всяка друга жива жена. Сега колелото се завърта. Бъди сигурна, че някой ден ще се завърти и за теб. В това всички сме равни. Той тръгва пръв, но не е първият по рода си. Нито ще е сам, защото ще го придружава многоброен ескорт от джоконци, сигурна съм.

— Така ще е, доколкото зависи от мен — изръмжа Фойкс.

— Да. Да не мислиш, че нито един от тях не е обичан толкова силно, колкото Арис? Имаш шанс да пуснеш Арис да си иде в покой, с ясен ум, съсредоточен като меча, който е негов символ. Не ще ти позволя да го изпратиш в това изтормозен и объркан, разсеян и наскърбен.

— Защо да го давам на смъртта — или на боговете, или на теб, или на когото и да било? — изръмжа Катилара. — Той е мой. Целият ми живот е негов.

— Тогава наистина ще си празна и ектяща, когато той си отиде.

— Това нещастие не е мое дело! Ако хората бяха правили нещата, както аз исках, всичко това можеше да бъде предотвратено. Всички са срещу мен…

От храната на подноса нямаше и помен. Иста докосна с въздишка стегата на Катилара и още веднъж отвори широко канала. Катилара се отпусна с ругатни назад. Потокът душеплам от сърцето й беше бавен и сърдит, но щеше да свърши работа за следващите няколко часа.

— Щеше ми се да й дам възможност да се сбогува — тъжно рече Иста. — Думите на лорд Илвин за отложените целувки и неизречените думи не ми излизат от ума.

Фойкс каза с нещо като ужас:

— Нейните думи е по-добре да не стигат до ушите на лорд Арис в момента, ако питате мен.

— И аз така прецених. Богове пет, защо ме изпратихте в този двор? Върви, Фойкс, почини си, колкото можеш. Това е най-неотложното ти задължение в момента.

— Да, царина. — Той погледна към Лис. — Ще дойдеш ли да ни изпратиш? Когато тръгнем?

— Да — прошепна Лис.

Фойкс понечи да каже нещо, откри, че гърлото по някаква причина не му съдейства, кимна признателно и излезе с лек поклон.

По някое време и Иста се оттегли в стаите си да полегне за малкото оставащи часове. Копнееше за дълбок сън без сънища, боеше се от съновидения, но в крайна сметка успя само да придреме, като често се стряскаше от шумовете на агония, които се процеждаха през решетката на прозореца откъм замъка, който, изглежда, се разпадаше наоколо им. Най-накрая Лис, с изопнато лице, осветено от полудогоряла свещ в медна поставка, чието стъкло лежеше счупено някъде, дойде да я събуди. Иста вече се беше облякла. Траурната й дреха бе мръсна и опърпана, но черната роба пасваше на настроението й и на сенките в този предутринен час.

Лис я последва, вдигнала слабата светлинка, и двете излязоха на галерията. Иста направи три крачки по празното стълбище и спря. Дъхът й секна.

Висок сериозен мъж стоеше две стъпала под нея, така че лицето му беше на едно ниво с нейното, точно както бе стояла тя, сякаш преди половин живот, и бе целунала мъртвия Арис, предизвиквайки съдбата. Лицето и силуетът му бяха с неясни очертания — стори й се, че прилича малко на Арис, малко на Арвол и повече на собствения й покоен баща, макар че ди Баошия беше по-нисък и по-набит. На Иас обаче не приличаше.

Беше облечен като порифорски офицер, с ризница и табард в сиво и златно, само че ризницата грееше, а табардът беше безукорен и колосан, бродираният му кант пламтеше като огън. Косата и брадата му бяха изцяло сиви, подрязани късо като на Арис, чисти и спретнати. Трептящата светлинка на свещта не се отразяваше в повдигнатото му лице, нито в безкрайната дълбина на очите му — вместо с отразена, те светеха със собствена, изобилна светлина.

Иста преглътна и вирна брадичка. Заповяда на коленете си да не се подгъват.

— Не очаквах Теб тук.

Бащата на зимата я удостои с мрачно кимване.

— Всички богове присъстват на всички бойни полета. Кой родител не би стоял тревожно на вратата, вперил поглед в пътя, когато чака детето му да се върне от дълго и опасно пътуване? Самата ти си стояла на тази врата, понякога си била възнаградена за очакването, друг път си чакала напразно. Умножи тази тревога по хиляда хиляди и сърцето ти ще се свие за мен, сладка Иста. Защото моето дете с голяма душа закъснява много и е изгубило пътя.

От дълбокия резонанс на гласа му гърдите й сякаш вибрираха, а костите й звънтяха. Едва успяваше да си поема дъх. Сълзи замъглиха зрението й и закапаха от немигащите й очи.

— Знам го, Господарю — прошепна тя.

— Викам го, а той не ме чува. Не вижда светлинката в прозореца ми, защото е отделен от мен, сляп, глух, препъващ се, и няма кой да го хване за ръка и да го води. Ала ти можеш да го докоснеш в неговия мрак. А аз мога да докосна теб, в твоя. Поеми тази нишка да го изведеш от лабиринта, където аз не мога да отида.

Наведе се напред и я целуна по челото. Устните му пареха като студен метал. Тя посегна несмело и докосна брадата му, както бе посегнала към Арис в онзи ден, усети я да гъделичка меко дланта й. Когато той сведе глава, една сълза падна като снежинка върху опакото на ръката й, стопи се и изчезна.

— Какво съм сега — духовен водач от Твое име? — попита замаяна тя.

— Не, ти си моя врата. — Усмихна й се загадъчно, като бяла резка в нощта, прекосила светкавично сетивата й и трескавият й ум окончателно загуби равновесието си. — Ще го чакам там още малко. — Отстъпи назад… и на стълбите вече нямаше никого.

Иста стоеше потресена. Мястото върху опакото на ръката й, където бе паднала сълзата, студенееше като лед.

— Царина? — повика я Лис, крайно предпазливо, застанала зад нея. — С кого говорите?

— Ти не видя ли един мъж?

— Ъъ… не!

— Съжалявам.

Лис вдигна свещта още малко.

— Плачете.

— Да. Знам. Няма нищо. Хайде да вървим. Може би ще е по-добре да ме прихванеш за ръката, докато слизаме по стълбите.

Каменният двор, арковидният проход, дворът с фонтана и притихналия коневръз и портата в предния двор се изнизаха като неясни петна. Лис я държеше за ръката през цялото време и въсеше вежди, едва удържайки треперенето й.