Ферда се намръщи.

— Шест допълнителни мили във всяка посока. Повече, ако пак объркаме пътя. — Точно такъв кръстопът им беше коствал едночасово отклонение по-рано същия ден. — Половин ден езда е това. Носим достатъчно храна и фураж за една нощ — можем да подновим запасите си, когато завием на изток. — Поколеба се и каза по-предпазливо: — Тоест, ако сте склонна да изтърпите неудобствата от нощувка на открито, царина. Поне времето, изглежда, ще се запази добро.

Иста се умълча. Планът не й харесваше, но още по-малко й харесваше намекът, че би сложила удобството си над спешната нужда на свой верен офицер. Да раздели групата и да прати най-бързите ездачи напред с Фойкс? Тази идея също не й харесваше.

— Аз… за мен е без значение — каза тя.

— Ще можеш ли да яздиш, как мислиш? — попита Ферда брат си.

Фойкс седеше със смръщени вежди и вглъбен израз, като човек с болки в стомаха.

— Ъ? О, да, разбира се. Задникът ме боли, но това няма нищо общо с… с другото нещо. — Помълча още миг, после добави: — Освен непряко.

Ферда рече с глас на военен, стигнал до окончателно решение:

— Тогава ще яздим бързо, за да изминем колкото се може повече път преди да се мръкне.

Членовете на малобройния съвет около плоския камък закимаха одобрително. Иста стисна устни.

Качиха Фойкс върху неспокойния му кон — двама мъже трябваше да задържат животното, което продължи да пръхти и да се дърпа и се успокои едва след като потеглиха. Ди Кабон и Ферда яздеха от двете страни на Фойкс. Да го защитят. Твърде късно.

Иста гледаше гърбовете им. Усещането й за присъствието на демона, толкова ярко за миг, сега се беше притъпило. Материята ли го прибулваше, или той нарочно се криеше в новото си леговище от плът? Или нещо у нея й пречеше да го усети? Толкова дълго беше потискала чувствителността си, че да я впрегне отново на работа бе като да протегнеш изсъхнал мускул. Болеше.

Лорд ди Казарил твърдеше, че светът на духа и светът на материята съществували един до друг, като двете страни на монета или на стена; че боговете не били далеч в някакво друго пространство, а тук, в тяхното, непрекъснато, просто от другата страна на някакъв особен ъгъл на възприятията. Присъствие, проникващо и невидимо като слънчевата светлина по кожата, сякаш стоиш гол и със завързани очи под светлината на невъобразимо пладне.

С демоните беше същото, само че те бяха по-скоро като крадци, които се вмъкват през прозореца. Какво обитаваше пространството на Фойкс сега? Ако двамата братя се приближаха зад нея, щеше ли да познае кой кой е, без да се обръща?

Затвори очи, за да изпита възприятията си. Скърцането на седлото й, мудното движение на другите животни, лекото изтракване на копито, ударило камък; миризмата на коня й, на собствената й пот, на хладния боров лъх… нищо повече, поне сега.

А после се запита какво ли вижда демонът, когато погледне към нея.

Направиха лагера си край поредния бистър поток, когато се стъмни толкова, че едва успяха да съберат дърва за огньовете. А събраха много — Иста подозираше, че не е единствената, която се опасява от дивите животни. Мъжете вдигнаха за двете с Лис нещо като колиба от по-дебели клони, застлана с отрязани набързо ръкойки жълтеникава трева. Не й изглеждаше обещаваща защита срещу мечки.

Фойкс заяви, че не желае да го третират като инвалид, и настоя да се включи в събирането на дърва. Иста го наблюдаваше дискретно, а както забеляза, същото правеше и ди Кабон. Фойкс вдигна един голям повален дънер, който се оказа загнил, покрит с лазещи гадинки от долната страна. Младият мъж впери поглед в находката си със странен израз.

— Просветени — тихо каза той.

— Да, Фойкс?

— Ще се превърна ли в мечка? Или в умопобъркан, който се мисли за мечка?

— Не. В нито едно от двете — твърдо рече ди Кабон. Дали правдиво обаче, навярно и самият той нямаше представа, реши Иста. — Това ще отшуми.

Думите на ди Кабон бяха предназначени да успокоят младежа, но явно не успяваха да успокоят свещения. Защото ако мечешката природа на демона отслабнеше, то щеше да е по една-единствена причина — заради нарастващата му прилика с Фойкс, нали така?

— Добре — въздъхна Фойкс. Лицето му се разкриви. — Защото тези ми изглеждат вкусни. — Ритна дънера обратно с повече сила от необходимото и тръгна да търси нещо по-сухо.

Ди Кабон се завъртя край Иста.

— Милейди…

Богове пет, жалният му тон беше точно като този на Фойкс отпреди миг. Едва в последния момент Иста успя да промени успокоителното „Да, ди Кабон?“ в едно по-остро „Какво?“, иначе току-виж решил, че му се подиграва.

— За сънищата ви. За онези, докоснатите от богинята, които са ви спохождали навремето.

„Не достатъчно отдавна“.

— Какво по-точно?

— Ами… как разбирате кои сънища са истински? Как различавате доброто пророчество от, да речем, фалшивите послания?

— Нищо добро няма в едно пророчество. Знам само, че не можеш да ги сбъркаш. Сякаш се по-реални и от най-живия спомен. — Гласът й надебеля от внезапно подозрение. — Защо питаш?

Той забарабани неспокойно с пръсти по дебелото си бедро.

— Помислих си, че може да ме научите.

— Какво, да наставлявам наставника? — Опита се да го обърне на шега, макар че стомахът й се сви. — Храмът едва ли би одобрил.

— Не съм съгласен, милейди. Кой чирак не би потърсил съвет от майстор, ако му се предостави такава възможност? Ако го натоварят със задача, която надхвърля уменията му?

Тя присви очи. Богове пет, какви ли сънища е сънувал? За строен мъж, който лежи в сън като смърт, на легло в тъмна стая… дори не би намекнала за това тайно видение.

— Какво си сънувал?

— Сънувах вас.

— Е, и? Хората често сънуват свои познати.

— Да, само че това беше преди. Само веднъж, преди да ви срещна на пътя край Валенда.

— Може би… бил ли си в Кардегос като дете, или някъде другаде, където сме били двамата с Иас? Баща ти или друг някой може да те е качил на раменете си, за да видиш царската процесия.

Той поклати глава.

— Сер ди Ферей с вас ли е бил тогава? Носели ли сте виолетово и черно, яздели ли сте кон, воден от коняр по прашен път? Били ли сте на четиридесет, тъжна и бледа? Едва ли, царина. — Той отклони поглед за миг. — Демонът в пора също ви позна. Какво видя той, което аз не видях?

— Нямам представа. Попитахте ли го, преди да го отпратите?

Той поклати глава.

— Не знаех достатъчно, за да го попитам. Тогава. Другите сънища дойдоха по-късно, по-силни.

— Какви сънища, просветени? — Беше почти шепот.

— Сънувах онази вечеря в замъка във Валенда. Сънувах ни нас, на път, в почти същата компания. Понякога Лис, Ферда и Фойкс бяха с нас, друг път — не. — Сведе поглед, после пак вдигна очи и призна: — Свещените от храма във Валенда не са ме пращали да ви бъда наставник. Пратиха ме само да предам извиненията на просветена Товиа и да ви кажа, че ще дойде при вас веднага щом се върне. Вмъкнах се непочтено в поклонението ви, царина. Мислех, че го правя по волята на боговете.

Тя отвори уста, но успя само да издиша. Направи необходимото гласът й да прозвучи неутрално, а зад гърба й ръцете й сграбчиха младото дръвче, на което се беше облегнала — може би така щяха да спрат да треперят.

— Продължавай.

— Молих се. Нарочно ви заведох в Касилхас, за да мога да се посъветвам с по-висшестоящи мои колеги. После вие… разговаряхте с мен. Сънищата престанаха. Колегите ме посъветваха да направя всичко по силите си, за да ви бъда добър духовен наставник, след като съм стигнал толкова далеч, и, милейди, аз се постарах.

Тя вдигна ръка и разпери пръсти да уталожи тревогите му, макар че дали можеше да види жеста й в гаснещата светлина, не знаеше. Излизаше, че онази странна негова убеденост в духовните й дарби, изразена в Касилхас, е имала и друг източник освен старите слухове. Между редките дървета светлината на огньовете се издигна над две плитки дупки, изкопани в песъчливия бряг на потока; жизнерадостните пламъци припукваха, сякаш напук на сбиращия се мрак. Огньовете изглеждаха… малки в подножието на високата планина. Зъбите на Копелето, така се наричаше тя, защото във високите проходи тези зъби наистина хапеха непредпазливите пътници.