— Но после сънищата започнаха отново, преди няколко нощи. Нови сънища. Или по-скоро един нов сън, който се повтори три пъти. Път, който много прилича на този. През околност, която много прилича на тази. — Белият му ръкав се развя в сенките. — Застига ме колона мъже, рокнарийски войници, квадриански еретици. Свалят ме от мулето ми. После… — Той млъкна.

— Не всички пророчески сънища се сбъдват. А и да се сбъднат, не винаги се сбъдват буквално — предпазливо рече Иста. Ди Кабон наистина изглеждаше разстроен, много разстроен.

— Да, така е. — Почти се разтрепери от желание да й разкаже. — Защото всяка нощ ме убиваха по различен жесток начин. — Гласът му се забави: явно бе обзет от съмнения. — Обаче винаги започваха от палците.

А двете с Лис се бяха смели на винената му болест… сънищата ли беше давил във виното? От това нямаше полза. Лично го беше изпробвала, преди много години в двора на Иас.

— Трябваше да ми кажеш! Отдавна!

— Вижте, тук не може да има рокнарийци. Трябва да пресекат две провинции, за да стигнат до това място. Цялата страна щеше да е на крак. — Говореше така, сякаш се опитва да изтласка мрака със силата на разума. — Този сън сигурно се отнася до някакво по-далечно бъдеще.

„Не можеш да изтласкаш мрака със силата на разума. Трябва да използваш огън“. Откъде се беше пръкнала тази мисъл?

— Или пък въобще не се отнася за бъдещето. Някои сънища са само предупреждения. Ако се съобразиш с тях, заплахата те подминава.

Гласът му прозвуча обезсилен и тих в тъмнината:

— Боя се, че разочаровах боговете и това е моето наказание.

— Не — студено рече Иста. — Боговете са по-безмилостни. Ако са те използвали за някакви свои дела, ти вече нямаш никаква стойност за тях — като засъхнала и счупена четка, която художникът изхвърля и сменя с нова. — Иста се поколеба. — Щом още те тласкат нанякъде, значи искат нещо от теб. Нещо, което още не са получили.

— О — рече той, все така тихо.

Иста стисна силно дървото. Искаше й се да крачи. Можеха ли да се махнат от пътя? Обратният път до Виняска беше по-дълъг, отколкото ако продължат напред. Можеха ли да тръгнат покрай потока, надолу към равнините? Представи си водопади, бодливи храсталаци, скални стени, които не можеха да преодолеят нито конете, нито мулетата. Биха я помислили за луда, ако ги накара да тръгнат по този маршрут. Потрепери.

— За рокнарийците си прав обаче — каза тя. — Отделни съгледвачи или малки предрешени групи биха могли да проникнат незабелязано толкова далеч на юг. Но не и достатъчно голяма сила, която да надвие добре въоръжения ни ескорт. Дори и Фойкс е годен да се бие.

— Така е — съгласи се той.

Иста прехапа долната си устна и се огледа, за да е сигурна, че не може да ги чуе.

— Ами Фойкс, просветени? За миг видях… сякаш съзрях духа на мечката. Беше по-излинял и гноясал от тялото й, гърчеше се в агонията на разложението. И Фойкс ли…

— Опасността, която го грози, е реална, но не е непосредствена. — Гласът на ди Кабон прозвуча значително по-уверено сега, когато разговорът се бе върнал към теми, които познаваше добре, и облеченото му в бяло туловище се поизпъчи. — Онова, с което той се сдоби по злощастна случайност, някои греховни, късогледи или отчаяни хора търсят сами. Да уловят демон и да го хранят бавно със самите себе си в замяна на помощта му — така хората се превръщат в магьосници. За известно време. За доста дълго време при някои, ако са умни и предпазливи.

— И накрая кой получава надмощие?

Той се прокашля.

— Почти винаги демонът. Рано или късно. Но с този недорасъл стихиен демон отначало Фойкс би имал надмощие, стига да опита. Не смятам да обсъждам това с него, за да не му хрумнат разни идеи, и ви умолявам вие също да сте предпазлива, царина. Колкото повече… колкото повече се обвържат, толкова по-трудно ще е да ги разделим.

И добави шепнешком:

— Откъде идват обаче? Какъв прорязък в ада ги рои насам в такива необичайни количества? Моят орден е призван да брани света от тяхната сган, така както войските на Сина и Дъщерята яздят под слънцето с мечове и щитове срещу злини от по-материално естество. Посветените на петия бог крачат сами в мрака, въоръжени единствено със силата на ума. — Гърдите му се надигнаха от безутешна въздишка. — Ще ми се да имах по-добро оръжие, особено сега.

— Да се надяваме, че сънят ще наточи умовете на всинца ни — каза Иста. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Моля се да сте права, царина.

Той я придружи през храсталака до колибата. Иста се въздържа да му пожелае приятни сънища. Или каквито и да било сънища.

На зазоряване Ферда нетърпеливо събуди всички освен брат си. Чак когато закуската беше готова, той клекна до спящия Фойкс и предпазливо го смушка по рамото. Лис, която минаваше покрай Иста, нарамила едно седло, поспря, неспособна да откъсне поглед от тази тревожна нежност, и устните й се свиха измъчено.

Не губиха излишно време със закуската и вдигането на лагера и много скоро отново поеха по каменистия лъкатушещ път. Неравният предпланински терен убиваше скоростта, но Ферда поддържаше равномерна стъпка начело и колоната въпреки всичко поглъщаше милите. Утрото и пътят бавно оставаха зад гърба им.

Групата пътници тънеше в мълчание и се движеше упорито напред; всеки бе потънал в свои си мрачни размисли. Иста не можеше да реши кое я тревожи повече — демонът във Фойкс или сънищата на ди Кабон. Мечешкият демон на Фойкс може и да беше злощастна случайност, ако въобще беше случайност. Сънищата на ди Кабон несъмнено бяха предупреждения, подвеждащи може би, но твърде сериозни, за да ги отминат с лека ръка.

Стискаше ядно зъби при мисълта за поредицата неестествени събития, които се завъртаха около нея. Имаше неприятното чувство, че се е замесила в нещо, което все още не проумява. „Да. В Маради потегляме обратно към дома“.

Мълчаливото решение не й донесе утеха; напрежението остана като опъната до скъсване жица. Като задъхания натиск, който я бе изстрелял през задната порта и надолу по пътя в официалната траурна рокля и по копринени пантофки онази сутрин във Валенда. „Трябва да се движа. Не мога да стоя на едно място“.

„Къде? Защо?“

Хълмовете тук бяха по-сухи дори от земята на юг, въпреки че потоците още бяха пълноводни от пролетното топене на снеговете по високите места. Чепатите борове ставаха все по-малки и бяха все по-нарядко, а дългите сипеи зачестяваха. Когато изкачиха билото на едно голямо възвишение, ди Кабон хвърли поглед назад към пътя, по който бяха дошли. И рязко дръпна юздите на мулето си.

— Какво е това там?

Иста се завъртя на седлото. Малко под хребета на склона зад тях препускаше ездач… не, ездачи. Фойкс извика:

— Ферда? Очите ти са по-силни от моите.

Ферда завъртя коня си и примижа срещу ярката светлина. Слънцето напичаше. Беше малко преди пладне.

— Мъже на коне. — Той се навъси. — Въоръжени… виждам ризници… копия. Всичко е в рокнарийски стил… демони на Копе… богове пет! Това са знамената на княжество Джокона. Виждам белите птици на зелен фон.

На Иста все още й изглеждаха като зеленикави петна, макар че и тя примижаваше. Каза разтревожено:

— Какво правят тук, в тази мирна земя? Да не би да са търговска охрана, предхождаща керван? Или пратеници?

Ферда се изправи на стремената и каза сухо:

— Войници. Всички са войници. — Огледа малката им група и сложи ръка на меча си. — Е, същото важи и за нас.

— Ъъ… Ферда? — каза Фойкс след миг. — Има още.

Иста виждаше как се движат устните му, докато брои наум. В редици от по двама и трима натрапниците продължаваха да превалят хребета на височината. Самата Иста беше преброила повече от трийсет, когато ди Кабон, чието лице беше придобило цвета на сланина, направи свещения знак и погледна към нея. Закашля се и едва тогава успя да изрече нещо членоразделно. Думите сякаш се препъваха в сухите му устни.

— Царина? Мисля, че не бихме искали да се срещнем с тези мъже.