— На същото мнение съм, просветени. — Сърцето й тупкаше като лудо.

Ферда извика на хората си:

— Продължавайте напред!

И пришпори коня си начело на групата надолу по пътя. Товарните мулета не можеха да поддържат скоростта на конете и забавяха хората, които отговаряха за тях. Послушното муле на ди Кабон в началото се справяше добре, но при всяка стъпка пръхтеше под клатушкащата се тежест на просветения. Същото правеше и ди Кабон. Когато стигнаха до билото на следващото възвишение, половин миля по-нататък, видяха, че джоконската колона е пратила двайсетина ездачи напред — галопираха с ясното намерение да настигнат групата на Иста.

Вече беше въпрос на надбягване, а те не бяха в необходимата форма. Можеха да изоставят товарните мулета, но какво щяха да правят с добичето на свещения? Ноздрите на нещастното животно бяха разширени и червени, бялата му козина започваше да се покрива с пяна по врата, хълбоците и между задните крака и колкото и да го смушкваше и да викаше ди Кабон, то постоянно забавяше крачка. Ди Кабон се тресеше отгоре му като желе; от яркочервено лицето му ставаше бледозелено и обратното. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне от физическото усилие и от ужас.

Ако това беше вражески набег, на каквото приличаше — и как, в името на петимата богове, колоната се беше появила южно от тях, без никой да разбере — Иста можеше да предложи откуп за себе си и за рицарите от ордена на Дъщерята. Но един свещен на петия бог би бил третиран като развратен еретик — наистина щяха да започнат от палците му. После щяха да му отрежат езика, след това гениталиите. Сетне, в зависимост от времето, с което разполагаха, и от изобретателността им, го чакаше смърт, каквато квадрианските войници му измислеха, във всички случаи ужасна — обесване, набиване на кол или нещо още по-лошо. Три нощи го беше сънувал, по собствените му думи, всяка нощ различно. Иста се запита каква ли смърт би била по-гротескна от набиването на кол.

Земята наоколо не предлагаше прикритие. Дърветата бяха ниски, а дори и някое от тях да растеше близо до пътя, Иста не беше сигурна, че ще успеят да качат на него пухтящия свещен. Белите му роби, колкото и да бяха мръсни, щяха да греят като фар през листата. Щяха да се виждат от половин миля през шубраците, също като мулето му. После обаче превалиха друго възвишение, временно се скриха от погледа на преследвачите си и в падината от другата му страна се плискаше…

Тя пришпори коня си напред към Ферда и извика:

— Свещеният… не бива да го хванат!

Ферда погледна назад към групата ездачи и кимна в знак на съгласие. После попита със съмнение:

— Да си сменим конете?

— Няма да свърши работа — извика тя и посочи напред. — Да го скрием в канала!

Дръпна юздите и забави коня си. Другите профучаха покрай нея. Най-накрая я настигна и капналото муле на ди Кабон. Фойкс и Лис се върнаха при тях.

— Ди Кабон! — извика тя. — В някой от сънищата ти измъкваха ли те от канал?

— Не, милейди! — изпелтечи той. Тресеше се на седлото.

— Тогава ще те скрием ей там и рокнарийците ще минат над теб. — Фойкс… Фойкс също го грозеше зловеща опасност, ако квадрианците го заловяха и научеха някак, че е обладан от демон. Като нищо можеха да решат, че е магьосник, и да го изгорят жив. — Сънува ли Фойкс да е с теб?

— Не!

— Фойкс! Можеш ли да останеш с него… да му помогнеш? Снишете се и не се показвайте, каквото и да става!

Фойкс погледна към пътя и прикритието, което тя имаше предвид, и явно веднага разбра плана.

— Да, царина!

Спряха рязко над канала. Тук потокът не го изпълваше догоре, но въпреки това скривалището щеше да е тясно, мокро и неудобно, особено за тресящото се туловище на ди Кабон. Фойкс скочи на земята, хвърли юздите на Пежар и улови задъхания свещен, който тъкмо се смъкваше от мулето си.

— Увий се с това да скриеш бялата роба. — Фойкс му хвърли сивия си плащ и го избута встрани от пътя. Друг войник задърпа решително мулето на ди Кабон — освободено от тежкия си товар, то препусна в бърз тръс. Само тръс обаче нямаше да свърши работа, помисли си Иста.

— И внимавайте! — отчаяно извика тя. Двамата вече се навираха в отвора на канала и тя не разбра дали са я чули.

Пак препуснаха напред. Имаше още един, когото грубите войници не трябваше да залавят, помисли си Иста.

— Лис! — извика тя и момичето приближи коня си. Конят на Иста беше потъмнял от покрилата го пот и дишаше шумно; високият дорчо на Лис все още галопираше с лекота.

— Препускай напред…

— Царина, няма да ви оставя…

— Глупаво момиче! Слушай какво ти говоря! Препусни напред и предупреждавай всеки, когото срещнеш, че идват джоконски нашественици. Хората трябва да знаят! Намери помощ и ни я прати!

Лицето на Лис просветна разбиращо.

— Да, царина!

— Препускай като вятъра! Не поглеждай назад!

Лис й отдаде чест като войник, свъси решително вежди и се приведе над врата на коня си. Крачката му се издължи. Изминатите дотук три или четири мили явно бяха обикновена загрявка за него. За няколко секунди дорчото задмина всички и започна да набира преднина.

„Да, лети, момиче. Дори не се налага да надбягаш джоконците, щом можеш да надбягаш нас…“

Когато стигнаха до билото на следващото възвишение, където пътят се отклоняваше да заобиколи голяма издатина в хълма, Иста погледна назад. От свещения и Фойкс нямаше и помен. Първите джоконски конници тъкмо галопираха над канала, без да губят време да погледнат в него, настървени да настигнат плячката си отпред. Стегнатата топка в гърдите й се поотпусна, нищо че едва успяваше да си поема дъх.

Най-накрая трескавият й мозък започна да се замисля и за собственото й положение. Ако я заловяха, трябваше ли да запази прикритието си? Колко ценна би им се сторила една незначителна братовчедка на богатия провинкар на Баошия? Достатъчно високо ли беше общественото положение на сера ди Айело, за да осигури безопасност за нея и за хората й в добавка? Виж, вдовстващата царина на Шалион, майката на самата царина Изел, би била твърде голяма плячка, за да бъде оставена в грубиянските ръце на глутница джоконски войници със съмнителен морал. Хвърли поглед към мрачните, решителни лица на придружителите си. „Не искам тези верни млади мъже да загинат заради мен. Не искам повече никой да умира заради мен“.

Ферда я настигна и посочи назад.

— Царина, трябва да оставим мулетата!

Тя кимна с разбиране, понеже не й стигаше дъх да отвърне с думи. Краката я боляха от усилието да стиска надигащата се бурно гръд на коня.

— Дисагите на ди Кабон… трябва да се отървем от тях… да ги скрием… книгите и документите му ще разкрият кой е и те може да се върнат да го търсят! Моите също — имам писма, подписани с истинското ми име…

Ферда кимна и изостана. Иста се изви настрани и намери опипом връзките, които задържаха дисагите й. За щастие, Лис ги беше вързала както трябва и здравите възли се разплетоха, когато Иста дръпна свободния им край.

Ферда отново я настигна, преметнал пред себе си тежките дисаги на свещения. Тя хвърли поглед през рамо. Отвързаните товарни мулета и бялото животно на ди Кабон изостанаха, после спряха и доволно свърнаха встрани от пътя.

Наближаваха мост над пълноводен поток. Ферда протегна ръка и тя му прехвърли дисагите си. Той спря коня си в средата на моста и с всички сили метна първо едните дисаги, после и другите над ронещата се каменна балюстрада право във водата. Дисагите се блъснаха в камъните, после бавно потънаха. За миг Иста съжали за книгите на свещения и за кесиите с пари — но не и за уличаващата кореспонденция и за другите издайници на истинската й самоличност.

Тази предпазливост им коства част от неумолимо скъсяващото се разстояние, което ги делеше от първите джоконски конници. Иста прехвърли тежестта си върху стремената и подвикна окуражително на уморения си кон, който се бореше с поредното възвишение. Може би отклонението да уловят товарните мулета щеше да забави преследвачите им. „Част от тях“. Врагът, изглежда, разполагаше с достатъчно хора, от които да се лиши за тази цел. Беше видяла началото на колоната им; още не беше видяла края й.