— О, не! — възкликна Иста. — Нещо сериозно ли е? Дали да не изпратим за лечител от храма? — Виняска беше много по-малък град от Валенда; дали орденът на Майката беше достатъчно голям тук, за да има лекар с нужната подготовка?

Фойкс потърка устните си, които упорито се мъчеха да се извият в усмивка.

— Ъъъ, мисля да не прибързваме, милейди. Може просто да е ял нещо развалено вчера. Или е заради… ъъъ, виното.

— Не беше пиян, когато го видях за последен път — с известно съмнение отвърна Иста.

— Мм, това е било по-рано. След това той зачезна със свои колеги от местния храм и, ами… Донесоха го доста късно. Не че човек би могъл да постави сигурна диагноза през затворена врата, но пъшкането и другите звуци, които издава, ми приличат на винена болест. Ужасно познато звучи, навява ми спомени. Милостиво неясни спомени, но все пак…

Лис се изкиска въпреки старанието си да не го прави.

Иста я погледна смръщено, после каза:

— Добре. Кажи на хората да върнат конете в конюшните. Ще идем в храма за сутрешната служба и после ще решим дали да поемем отново на път. В края на краищата за никъде не бързаме.

— Слушам, милейди. — Фойкс кимна отсечено и си тръгна.

Ранната служба продължи цял час, макар на Иста да й се стори претупана и съкратена — местният свещен също не изглеждаше много добре, беше блед и посърнал. След службата тримата с Фойкс и Лис се помотаха из града. Извън стените група хора смъкваха и нагъваха панаирджийските шатри. Тръгнаха покрай брега на реката към отсечката, където се беше провело вчерашното надбягване, и Фойкс заприказва Лис — разпитваше я подробно за ездата й, задаваше въпроси за другите коне и ездачи, въобще неща, които Иста така и не беше забелязала. Лис обясни, че зрелищната преднина, която беше взела към края на пробега, не се дължала изцяло на нейните умения — просто другите коне били вече на края на силите си. Иста със задоволство забеляза, че петте мили разходка не я бяха уморили толкова, колкото същото разстояние, когато беше избягала от замъка във Валенда — не смяташе, че това се дължи само на по-удобните дрехи и обувки, които носеше сега.

Просветен ди Кабон излезе от стаята си около обяд; лицето му имаше цвета и вида на превтасало тесто. Иста го погледна, отмени пътните планове за деня и го прати обратно в леглото. Той се помъкна натам, като й благодареше пространно и трогателно под нос. За нея пък беше облекчение, че не го е повалила треска. Диагнозата на Фойкс за винена болест се потвърди, когато свещеният се появи отново на вечеря, засрамен, и хапна само чай и препечен хляб, като отказа с отвращение предложената му чаша разредено вино.

На следващата сутрин ди Кабон изглеждаше напълно възстановен, макар че ограничи утринната си проповед до книжлето с образци. Поеха на път, докато въздухът още беше хладен, прекосиха каменистата река през брода и поеха нагоре по хълмистия път на север.

Пътуваха през сухото подножие на планините и дърветата бяха малко — групички борове и дъбове с храсталаци между тях, сиви скали, стърчащи над жълтеникави бурени. Почвата беше твърде бедна за земеделие освен там, където се полагаха допълнителни грижи — по някоя наторявана нива и терасирана градина като кръпки върху общия пуст фон, — и скоро рядко населената околност на Виняска отстъпи пред безлюдна гола земя. Пътят се спускаше и изкачваше, малките долини си приличаха досущ една на друга. Понякога стари мостове или канали, доста занемарени, пресичаха потоците, сурващи се от далечните височини вляво, но в повечето случаи конете и товарните мулета трябваше сами да намират пътя си през каменистите бродове. Рано следобед спряха да хапнат край един такъв поток. Водата беше единственото богатство на тази земя — бистра, чиста и студена.

Тази вечер щяха да спрат за нощувка на едно прочуто свещено място високо сред хълмовете, село, където се беше родила известна лечителка от ордена на Майката, чиито чудеса бяха извършени далеч оттук. В противен случай, размишляваше Иста, докато се точеха по пътя, за тях едва ли би чул някой. Скокливите златисти скални катерици, които току подаваха главици и бъбреха негостоприемно, вперили очички в натрапниците, едва ли биха ги записали и разпространили, за да привличат години по-късно пътници от близо и далеч. След това маршрутът им щеше да се спусне към по-леките пътища в равнините. И да свърне отново на юг към Баошия и дома?

Тя не искаше да се връща. Но и колко дълго можеше да продължи така — да влачи тези млади хора по пътищата? Скоро щяха да ги призоват по-тежки задачи, защото лордовете на Шалион се готвеха за есенната военна кампания на север. „Е, нека тогава всички отложим задълженията си с още малко“. Времето беше хубаво, сезонът — подходящ; топлият следобед дъхаше на планинска мащерка и градински чай. Миризмата на кръв, пот и желязо така или иначе щеше скоро да ги връхлети.

Пътят се разшири, свърна покрай горист хълм, после се заспуска надолу. Ферда и ди Кабон яздеха напред, следваха ги един от младите войници и Фойкс. Лис яздеше малко зад Иста, останалите се точеха назад.

Най-напред Иста го усети като вълна от чувство — яростна, неясна заплаха; болка и отчаяние; ужасяващ задух. След миг конят й спря рязко, хълбоците му затрепериха. Животното вирна глава и изцвили.

Мечката нападна откъм сянката на дърветата. Главата й беше снишена, широките плещи бяха изгърбени, бронзовата козина бе нагъната като водни вълни под ко̀сата следобедна светлина. Движеше се невероятно бързо за толкова голямо, тежко животно. Ръмженето й разцепи въздуха като трион.

Животните се подплашиха. Младият войник пред Иста, Пежар, се люшна наляво, когато паникьосаният му кон се дръпна надясно, и се изхлузи от седлото. Иста не го видя как пада, защото собственият й кон се изправи с ужасено цвилене на задните си крака. Със закъснение тя се опита да скъси юздите, да сграбчи гривата. Лъкът на седлото я удари силно в корема, самото седло се изплъзна изпод нея, а после земята изведнъж я удари и й изкара въздуха. Тя се превъртя, замаяно се изправи, хвърли се да улови провисналата юзда и не успя.

Конете подскачаха, а ядосаните ездачи дърпаха ожесточено юздите с надежда да си върнат контрола над животните. Конят на Пежар, останал без ездач, вече препускаше обратно по пътя, а конят на Иста подскачаше и хвърляше къчове след него. Самият Пежар лежеше по гръб на земята и се взираше ужасено в мечката, надвиснала над него. От устата й се точеха лиги. Бясно ли беше животното, за да ги нападне така? Планинските мечки обикновено избягваха хората, а и това не беше майка, защитаваща малките си, а голям мъжкар.

„Това не е мечка“. Или… не само мечка. Задъхана, омаяна, Иста залитна. Въпреки първоначалното впечатление за ужасяваща енергия, мечката никак не изглеждаше добре. По-отблизо се виждаше, че козината й е крастава и окапала на места, а въпреки едрото тяло по костите почти нямаше плът. Краката на мечока трепереха. Той се вгледа в Иста, сякаш сам омаян от нея толкова, колкото тя от него.

Стори й се, че мечешката му природа е сякаш изядена отвътре навън. Очите, които я гледаха втренчено, блестяха червени, с интелигентност, нетипична за животински мозък. „Обладал го е демон. И почти го е изял“.

„И сега паразитът си търси нов гостоприемник“.

— Как смееш — изсъска Иста. Дори и една обикновена мечка не заслужаваше това. „Нямаш работа тук, демоне. Върви си при своя прокълнат господар“. Погледите им се счепкаха; тя пристъпи още малко напред и мечката отстъпи от пребледнялото момче. Още една стъпка. Още една. Мечката-демон сведе глава почти до земята, очите й бяха широко отворени и обточени с бяло; душеше нервно и отстъпваше страхливо.

— Царина, идвам! — С рев Фойкс се появи в периферното зрение на Иста, късият му плащ се развяваше, мечът му се спускаше в широка дъга. Зъбите му лъщяха в свирепа гримаса, челюстите му бяха стиснати от усилието на удара.

— Фойкс, не! — изкрещя Иста, но твърде късно.