Само че краткото време в безгрижната компания на Лис определено беше запалило интереса на двамата братя, и нищо чудно. Момичето беше красиво и умно, младите мъже — здрави и пълни с енергия… като цяло Иста реши, че има основателна причина да не се намесва, иначе рискуваше да замени един проблем с друг, много по-голям.

Все пак рискува да попита:

— Е, какво мислиш за двамата ди Гура?

— Ферда беше поносим отначало, но напоследък е станал превзет като стара мома.

— Има сериозно отношение към отговорностите си, бих казала аз.

Лис вдигна рамене.

— Колкото до Фойкс, ами, не е лош, предполагам.

Би ли се зарадвал Фойкс на една толкова вяла оценка? Едва ли. Иста си позволи да намекне:

— Надявам се никой от мъжете в охраната ми да не ти е натрапвал вниманието си. Ако иска да опази честта на господарката си, една камериерка трябва да се държи на съответната висота.

— Не, изглежда, всички са взели много на сериозно клетвите си пред богинята. — Лис изсумтя. — Или пък Ферда ги е избрал превзети като себе си. — Весела усмивка вдлъбна трапчинка на едната й буза. — Добрият ни свещен обаче не си губи времето. Предложи ми още първата вечер в Палма.

Иста примигна изненадано, после предпазливо каза:

— Хм… Не бива да забравяме, че не всички в ордена на Копелето имат съответните, хм, предпочитания. — Замисли се как да постави следващия си въпрос. — Не е нужно да търпиш обиди, без значение какъв ранг или занятие има мъжът. Всъщност, като моя повереница, би било редно да правиш точно обратното. Съвсем нормално е да ми се оплачеш, ако възникне такъв проблем.

Лис тръсна глава.

— Предполагам, че е трябвало да се почувствам обидена, но той успя някак да го обърне на шега. Прие спокойно отказа ми и отиде да си изпробва късмета при слугинята.

— Не съм получила оплаквания!

Лис се ухили.

— Сигурно не е имала от какво да се оплаче. Кискаше се, когато по-късно ги видях да излизат от стаята й. Чак се зачудих какво ли съм изпуснала.

Иста се опита да даде добър пример, като не се засмее, и не успя.

— О, богове.

Лис й се усмихна широко и пак се загледа завистливо в танцуващите. След време на Иста й омръзна да гледа нещастната й физиономия и й каза да слезе долу и да се поразкърши. Лис явно много се зарадва на неочакваното позволение и под стреснатия поглед на господарката си се преметна през парапета на балкона, увисна за миг на едната си ръка, скочи долу и хукна да се хване на хорото.

Странно беше да седи сама. Спечели си няколко неприлични, но не и обидни подвиквания от мъже, минаващи по улицата под балкона, на които не обърна внимание, понеже не знаеше как другояче да реагира. На свой ред мъжете продължиха по пътя си, подхвърляйки далеч по-груби думи по повод високомерието й. По-рано вечерта Лис беше отвръщала с лекота на подобни закачки и пийналите им обожатели си заминаваха с весели подвиквания. „Това не е моят свят“. А някога го беше управлявала, на теория поне, от забулените висини на далечен Кардегос.

Ферда ди Гура излезе на съседния балкон, видя, че Иста е сама, изгледа заплашително един потенциален ухажор, който тъкмо бе отворил уста да й запее серенада, и я смъмри, макар и най-любезно, задето е отпратила придружителката си. После се махна от балкона и само след миг излезе от странноприемницата — през вратата — и се мушна в множеството да доведе Лис. Когато ги видя отново, и двамата бяха стиснали юмруци. Но каквито и гневни реплики да си бяха разменили, когато се приближиха достатъчно, за да ги чува Иста, мълчаха като риби.

Иста реши, че е време да си лягат. Шумното празненството продължи още няколко часа, но не попречи на съня й.

Късно през нощта отвори сънуващите си очи и откри, че отново се е озовала във вътрешния двор на мистериозния замък. Този път беше тъмно — дали и там не беше същата нощ? Луната — в последна четвърт като тази над Виняска — хвърляше болнава, мътна светлина. Ала сенките не бяха тъмни като в рог, защото странно сияние висеше във въздуха, като въже от бял огън. То се нижеше през двора и нагоре по стълбите и изчезваше под същата тежка врата в дъното на галерията. Сънуващата Иста не смееше да го докосне, макар въжето да привличаше погледа й като магнит. Последва го, нагоре по стълбите като предишния път, по дъските на галерията. През вратата.

В стаята беше по-тъмно, отколкото на двора, капаците на прозорците бяха затворени, луната не проникваше вътре и все пак имаше някаква светлина; въжето от огън, изглежда, извираше от сърцето на мъжа, прострян на леглото. Бледите пламъци трептяха около цялото му тяло, сякаш то гореше, извираха от гърдите му и се стичаха надолу… и тогава Иста се запита дали въжето е въже, или е проводник. И къде отвеждаше огъня този проводник. Погледна назад към линията от светлина и понечи да я хване, да се остави въжето да я изтегли до крайната си спирка, така както истинско въже може да изтегли давещ се от водата.

Ръката й се протегна, стисна; линията се прекъсна, пръсна се под пръстите й, плисна се на малки ярки вълни.

Мъжът в леглото се събуди, простена, надигна се. Видя я. Протегна горяща ръка.

— Вие! — прошепна той. — Милейди! Помогнете ми, в божието име…

„Кой от всичките богове?“, неволно си помисли Иста под натиска на странно изкривена истерия. Не смееше да хване тази ужасяваща горяща ръка, нищо че беше протегната към нея. „Кой си ти?“

Широко отворените му очи я изпиваха.

— Тя говори! — изрече дрезгаво той. — Милейди, умолявам ви, не си отивайте…

Очите й се отвориха рязко в здрача на малката стаичка във Виняска.

Кажи-речи единственият звук беше бавното, равномерно дишане на Лис, която спеше на ниското легло на колелца в другия край на стаята. Празненството явно беше приключило и последните пияни гуляйджии си бяха тръгнали към къщи или спяха безпаметно из входовете някъде по пътя натам.

Иста смъкна мълчаливо крака от кревата и отиде при залостените капаци на балкона. Дръпна резето и тихо излезе навън. Единствената светлина идваше от два стенни фенера, които едва-едва мъждукаха край затворената порта на храма от другата страна на площада. Иста вдигна поглед към чезнещата луна. Беше същата като онази в съня й. Мястото и мъжът бяха също толкова реални, колкото и самата тя, където и да се намираха. Дали и непознатият я беше сънувал тази нощ, така както тя го беше сънувала? Какво бяха видели онези напрегнати тъмни очи, че да протегне към нея ръка с такова отчаяние? Беше ли толкова объркан от нея, колкото тя от него?

Гласът му имаше богат тембър, макар и изтънял от болка, страх или изтощение. Но я бе заговорил на ибрийски, който се говореше в Ибра, Шалион и Бражар, а не на рокнарийски или дартакийски — макар и със северношалионски акцент, в който се долавяше рокнарийска интонация.

„Не мога да ти помогна. Който и да си, не мога да ти помогна. Моли се на своя бог, ако търсиш спасение. Макар че лично аз не ти го препоръчвам“.

Иста избяга от лунната светлина, залости капаците и се сгуши в кревата си, тихичко, за да не събуди Лис. Затисна главата си с пухената възглавница. Така не виждаше нищо освен онова, което не искаше да види и което гореше пред вътрешния й взор. Когато се събудеше на заранта, всички събития от предишния ден щяха да изглеждат като избледнял сън в сравнение с този. Тя стисна юмруци под чаршафите и зачака светлината.

Докато малко след зазоряване на следващия ден Лис сплиташе косата й, на вратата се почука и гласът на Фойкс ди Гура се чу откъм галерията, която обточваше вътрешния двор на странноприемницата:

— Милейди? Лис?

Лис отиде да отвори. Фойкс, облечен за път, й кимна, после се поклони на Иста, която се приближи зад Лис.

— Добро утро, милейди. Просветен ди Кабон ви изпраща най-смирените си извинения, но не ще може да води молитвите тази сутрин. Много е болен.