Наведе се по-близо. Тя беше толкова замаяна, че не се отдръпна. Незнайно как дългата му ръка се бе плъзнала около изтръпналите й рамене. Той я придърпа към себе си. Беше много висок — ако не извиеше глава назад, щеше да забие нос в гръдната му кост. Погледна нагоре.

Устните му имаха вкус на сажди, на солена пот и на най-дългия ден в живота й. Е, и на конско месо, но поне беше прясно конско месо. Тъмните му очи заискриха изпод притворените клепачи, когато ръцете й откриха пътя си около тялото му и го притиснаха към нейното. С какви думи се беше сопнала на ди Кабон — „имитирайки горе онова, което е желано долу“…?

След няколко минути — твърде много или твърде малко — той вдигна отново глава и я отдалечи леко от себе си, сякаш за да я погледне и да я види хубаво. В леката му усмивка вече нямаше и следа от ирония, макар не и от задоволство. Тя примигна и отстъпи назад.

Лис, седнала с кръстосани крака до парапета в другия край на платформата, ги гледаше зяпнала. Двамата войници дори не се преструваха, че наблюдават джоконците. Прикованото внимание, с което ги следяха, бе като на хора, които наблюдават страховит подвиг, който не биха желали да повторят, като гълтането на огън или изкачване по обсадна стълба под вражески огън.

— Времето — прошепна Илвин. — Можеш или да го вземеш, или не. Не стои да ни чака.

— Така е — промълви Иста.

Трябваше да признае поне едно на умелото му ухажване — каменните плочи вече не й се струваха толкова привлекателно разрешение на дилемата й. Точно това беше и намерението му, естествено.

Тъмновиолетов плисък светлина се стрелна пред вътрешното й зрение и тя обърна глава да го проследи. Някъде отдолу се изви гневен вик. Иста въздъхна, прекалено уморена да преследва загадката.

— Дори не искам да погледна.

Илвин също бе обърнал глава по посока на вика. Ако се съдеше по липсата на по-нататъшна реакция от негова страна, и той споделяше преситата й от ужаси. Само че той пак се обърна към нея, присви очи и отбеляза:

— Погледна натам преди да се чуе нещо.

— Да. Виждам атаките на магьосниците като светлинни изблици с вътрешното си зрение. Като малки светкавици, които прелитат от източника към целта, или като горящи стрели. Не мога да кажа предварително какъв ще е ефектът им обаче, всичките ми изглеждат повече или по-малко еднакви.

— Можеш ли да различиш магьосниците от обикновените хора само като ги погледнеш? Аз не мога.

— О, да. Демоните и на Катилара, и на Фойкс ги виждам като форми от светлина и сянка вътре в границите на собствените им души, които, понеже и двамата са живи, са привързани към телата им. Демонът на Фойкс все още запазва формата си на мечка. Измъчената душа на Арис го следва, сякаш се мъчи да не изостава от тялото.

— От какво разстояние можеш да определиш дали един човек е магьосник?

Тя сви рамене.

— Докъдето виждат очите ми, предполагам. Не, по-далече от това, защото вътрешното ми око съзира формите на духа и през материята, ако внимавам и се съсредоточа, още по-добре ако затворя очи, за да намаля вмешателството на материалните обекти. Шатри, стени, тела, всички те са прозрачни за боговете и за божественото зрение.

— А какво могат да виждат магьосниците?

— Не съм сигурна. Изглежда, Фойкс не виждаше повече от обикновените хора, преди да споделя дарбата си с него, само че неговият демон е неопитен.

— Хм. — Той помълча замислено. — Ела тук. — Хвана я за ръка и я дръпна към западната страна на кулата, откъдето се виждаше ореховата горичка. — Дали не би могла да определиш къде точно се намират магьосниците на Джоен? В лагера й, оттук?

Иста примигна.

— Не знам. Бих могла да опитам.

Основите на дърветата вече тънеха в сиви сенки, макар че върховете на короните им още се багреха в златно под окъснелите лъчи на залязващото слънце. Лагерните огньове намигаха през листата, виждаха се и бледите очертания на множество палатки. Лекият вятър донасяше до кулата гласове, но не достатъчно ясно, за да се различат думите. От другата страна на горичката големите зелени шатри, крещящо окичени с разноцветни флагове, започваха да греят като фенери от лампите, запалени вътре.

Иста си пое дълбоко дъх, готова да настрои ума си. Протегна възприятията си и затвори очи. Ако успееше да усети Джоен или Сордсо оттук, дали и те щяха да я усетят? И ако Джоен я усетеше… Пое си още веднъж дъх, прогони плашещата мисъл и решително разгъна отново душата си.

Повече от петстотин бледи душевни светлинки се движеха като светулки между дърветата — джоконските войници и хората от обоза, всеки зает с нормалните си задачи. Една група души светеше с по-силна, много по-неспокойна, безредна светлина. Да, ето ги и нишките, пипалата, трептящи във въздуха от тези пръснати венчелистчета към средището, което ги поглъщаше като тъмна, вряща яма. Пред очите й една линия се кръстоса с друга, когато притежателите им се придвижиха в пространството, пресякоха се като две нишки нематериална прежда, без да се завържат или оплетат.

— Да, виждам ги — каза тя на Илвин. — Част от тях са близо до Джоен, други са пръснати из целия лагер. — Устните й се движеха, докато броеше наум. — Шестима са при централната шатра, дванайсет са развърнати близо до челната страна на горичката, която е най-близо до Порифорс. Общо осемнайсет.

Надникна през мигли, завъртя се към реката и втория джоконски лагер край града и отново затвори очи. После се завъртя пак, към бивака на третата колона, който бе разположен по билото на изток от замъка — отрязваше пътя към Оби и охраняваше долината по горното течение на реката.

— Всички магьосници, изглежда, са в главния лагер, при Джоен. Не виждам нишки, които да водят към другите два лагера. Да, разбира се. Едва ли би искала някой от подопечните й да се отдалечава прекалено. Предпочита да ги държи под око.

Завърши кръга и отвори очи.

— Повечето магьосници са в палатките си. Един стои под едно дърво и гледа насам. — Не можеше да види тялото му през листака, но знаеше кое е дървото.

— Хм — обади се Илвин, загледан над рамото й. — Фойкс ще може ли да ги различи? Кой е магьосник и кой — не?

— О, да. Имам предвид сега да, вече може. И той като мен видя магьосническата светлина, когато чашите се счупиха, както и после, на стената, когато започнаха масираните атаки. — Погледна притеснено през рамо към напрегнатото, затворено лице на Илвин. Очите му тежаха от съсредоточение, от някаква мисъл, която, изглежда, не му беше много приятна. — За какво мислиш?

— Мисля си… че по твоите думи Арис е неуязвим за магия, но магьосниците, изглежда, не са неуязвими за стомана. Както го доказа Катилара за сметка на бедната Умерю. Ако Арис някак успее да се приближи до тях, само до тях, без да го видят другите хиляда и петстотин джоконци около Порифорс… — Пое си шумно дъх и се обърна. — Лис!

Тя скочи на крака.

— Лорд Илвин?

— Иди да намериш брат ми и му кажи да дойде при нас. Доведи и Фойкс, ако успееш да го намериш.

Тя кимна, леко втрещена, и хукна към стълбите на кулата. Илвин се взираше в лагера на княз Сордсо и княгиня Джоен, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност. Иста се облегна неспокойна до него и заоглежда профила му, внезапно станал далечен и чужд.

Той сведе поглед към нея и й се усмихна извинително.

— Хрумна ми нещо и не ми дава мира. Сигурно ти изглеждам крайно разсеян.

Не така би го описала тя, но все пак му кимна усмихната да го успокои.

Скоро по стълбата изтрополиха стъпки. Арис се появи в златистия здрач, следван от Лис и Фойкс. Сега видът му не беше по-мъртвешки от този на всички останали в Порифорс, но поне му бяха спестени линиите от засъхнала мръсна пот по лицето. Изправените рамене на Фойкс прикриваха дълбока умора. Целия следобед несръчно се бе опитвал да разваля магии из замъка, с нищожен успех. Ди Кабон бе обявил усилията му за принципно безсмислени, поради най-различни теологически причини, които никой не искаше да чуе, но в същото време сам го бе помолил за помощ, изправен пред влошаващото се състояние на болните.