— Арис, ела тук — каза Илвин. — Погледни. — Брат му застана до него при западния парапет. — Петимата богове са ни свидетели, че познаваме този терен като петте си пръста. Царина Иста казва, че Джоен разполага само с осемнайсет магьосници в глутницата си. Дванайсет са в предната част на лагера, ето тук… — ръката му описа широка дъга, — още шестима са в големите шатри, които са значително по-добре охранявани, предполагам. Един голям кръг би ги затворил всичките, ако се действа достатъчно бързо. Колко магьосници мислиш, че можеш да умъртвиш със стомана?

Арис вдигна вежди.

— До колкото успея да се приближа, предполагам. Но не мисля, че просто ще си стоят там и ще ме чакат. Веднага щом се сетят да повалят конете ни, ще трябва да продължим пеша.

— Ами ако нападнем в тъмното? Каза, че през нощта виждаш по-добре от другите хора.

— Хм. — Арис впи поглед в горичката.

— Царина Иста. — Илвин се обърна настоятелно към нея — къде беше отишло онова „сладка Иста“ между другото? — Какво ще стане, когато бъде убит окаишен магьосник?

Иста смръщи чело. Въпросът определено беше реторичен.

— Виждали сте го с очите си. Демонът, заедно с онази част от душата на гостоприемника, която е успял да изяде, прескача в нов гостоприемник. Тялото умира. Що се отнася до участта на останалите части от душата на нещастника — не знам.

— И още нещо — каза Илвин, в чийто глас се промъкваше нескрито вълнение. — Каишката е скъсана. Или поне демонът на Катилара се откъсна от контрола на Джоен след смъртта на Умерю. И нещо повече — от този миг освободилият се демон се превръща във враг на Джоен, решен да избяга колкото се може по-далеч от нея. Колко демона ще се откъснат от Джоен — и ще прескочат напосоки в неподготвени гостоприемници или дори ще се обърнат срещу нея, — преди тя да се оттегли безредно поради липса на алтернатива?

— Стига да няма други в резерва, които да впрегне като свежи коне — каза Арис.

— Не — бавно каза Иста, — не мисля, че би могла. Всичките трябва да са там, оплетени в мрежата й, иначе биха се пръснали — далеч един от друг, ако не далеч от нея. Ако може да се вярва на Умерю, на майка й са й трябвали три години, за да създаде този екип, да развие на достатъчна висота уменията, специално подбрани и откраднати, на всеки магьосник-роб. Без нова визита до каквато там задна вратичка в ада може да отключи нейният демон, не мисля, че би могла да ги замени. А дори и тогава ще се сдобие само с глутница безформени, безмозъчни, неуки стихийни създания. Знаем също, че част от тях й се изплъзват — процесът няма как да е добре контролиран, когато си има работа със същността на самия хаос. Макар че… демонът на Катилара се бои да не го заловят отново и ако това не е някаква параноя от страна на Умерю спрямо майка й, означава, че повторното залавяне е възможно. Не знам колко бързо може да го осъществи Джоен.

— Когато освободените демони са няколко и се пръскат във всички посоки, би трябвало да е по-трудно, според мен — каза Илвин.

Арис опря лакът на каменната стена и погледна брат си.

— Битка, това си си наумил. Лов на магьосници.

— Аха.

— Няма начин. Със сигурност ще ме ранят и раните ще трябва да понесе Кати.

— Намерението ми бе царината да те прехвърли към мен. Докато трае нападението.

Иста ахна възмутено.

— Осъзнаваш ли какво значи това? Раните на Арис ще ги получиш ти.

— Да, но… — Илвин преглътна. — Но пък така Арис би издържал доста по-дълго, отколкото биха очаквали враговете му. Може лечители или жени от прислугата да бдят до мен и да спират кървенето от раните. Да ни печелят време.

Арис се намръщи.

— И после… какво? Миг преди да издъхнеш, царината ще прекъсне връзката? И всичките ми рани моментално ще се върнат при мен?

Иста се опита да овладее гласа си:

— И да те оставим в капана на разкъсано тяло, което не може нито да умре, нито да бъде изцелено?

— В интерес на истината, тялото ми е загубило голяма част от сетивността си… Може би няма да попадна в капан. Може би — горящите му очи се впиха в Иста и внезапната светлина в тях я прониза до костите, — може би ще се освободя.

— За да попаднеш къде — в една изпразнена от всяко съдържание смърт? Не! — каза Иста.

— Определено не! — каза Илвин. — Идеята ми беше за внезапна атака, която да постигне целта си и после да се върнете в Порифорс. Другите ще имат задачата да те пазят и да ти разчистят пътя до магьосниците. И да ти осигурят обратен път.

— Хм. — Арис погледна надолу към сгъстяващия се мрак. — Колко души имаш предвид?

— Сто биха били най-добре, но нямаме толкова. Петдесет може и да стигнат.

— И петдесет нямаме, Илвин, и двайсет нямаме, такива, които да могат да яздят.

Илвин се изправи и отлепи гръб от парапета. Вълнението се отцеди от лицето му.

— Двайсет няма да стигнат.

— За да свършат работата? Или да се върнат?

— Ако не стигат, за да се върнат, значи не стигат и за другото. Не бих могъл да го поискам от никого, щом самият аз няма да тръгна с тях, а съм принуден да остана тук.

— Само в известен смисъл — каза Арис. Изглеждаше все по-притеснително въодушевен. — Тук мрем като мухи. Има и по-лошо — лорд ди Оби ще ни се притече на помощ. Никога не е кръшкал от задълженията си, а сега ще бърза още повече заради дъщеря си. Без предупреждение за демоничните изстъпления на Джоен ще попадне право в капана й.

— Няма начин да пристигне преди другиден, най-рано — каза Илвин.

— Не бих бил толкова сигурен. Ако днешният куриер е попаднал в ръцете на джоконците и не пристигне в Оби, той веднага ще разбере, че нещо не е наред, защото знам, че вестта за засадата, в която попаднаха Фойкс и свещеният, е стигнала до него. Крепостта Оби вече е в бойна готовност. — Арис смръщи още повече чело. — Освен това, колкото повече чакаме, толкова по-слаби ще ставаме.

— Това без съмнение е вярно — призна Илвин.

— И — Арис сниши глас — толкова повече ще отслабвам аз. Хората ни измират сега, без меч да е изваден и стрела да е изстреляна. По мръкнало утре, при това темпо, силите на Сордсо ще влязат необезпокоявани в крепостта, пазена само от трупове, от които едва един е в движение. И аз ще трябва да се изправя срещу същия враг — сам и без подкрепа.

— Всъщност да — промълви потресен Илвин.

— Нима не си стигнал до същото заключение? Изненадан съм. Царина — той се обърна към Иста, — и сега съм откъснат. И да ме освободите от това тяло, положението няма да се промени. Нека стане, докато… докато все още мога да си отида с чест. Докато все още има някаква полза от това.

— Арис, не можеш да искаш това от мен.

— Напротив. Мога. — Гласът му спадна още повече. — И вие не можете да ми откажете.

Иста трепереше, както от предложението му, така и от предчувствията му. Трябваше да признае, че тази самотна участ е единственото логическо продължение на събитията.

— Арис, недей, това е твърде откачено — протестира Илвин.

— Откачен е човек, който чака с нетърпение смъртта си. Аз съм задминал своята. Вече дори не мога да бъда откачен, струва ми се. Ако въобще ще поемаме този риск, трябва да е скоро. Преди да се съмне.

— Тази нощ? — попита Илвин. Дори и той, който бе предложил плана, изглеждаше ужасен от внезапното му изтегляне напред.

— Да, тази нощ. Принудиха ни да преминем в защита и в настоящото ни състояние джоконците не очакват да променим тактиката. Ако някога боговете са ме дарявали със способността да уцеля точния момент на бойното поле, то се случва именно сега, кълна се.

Илвин разтвори устни, но от тях не излезе нито звук.

Арис се усмихна леко и обърна поглед към ореховата горичка, тъмнееща на угасващата светлина. Макар че за него едва ли тъмнееше, напомни си Иста.

— Остава да решим как ще позная магьосниците, без да губя време с обикновени хора.

Фойкс се изкашля и каза:

— Аз мога да ги виждам.

Зад тях, свила се с кръстосани крака до стената, Лис затаи дъх. Арис погледна към Фойкс.