— По онова време Джоен била изправена пред неразрешима дилема. Поделяла си регентството с двамата си най-близки врагове, генерала на Джокона и брата на покойния й съпруг. Сордсо бил вечно нацупено пиянде, което ги мразело всичките. Генералът и чичото крояли планове да тикнат Сордсо в някоя тъмница и да поставят чичо му на джоконския трон.

— Ах — неутешимо рече Илвин. — Тогава исках аз да ударим Джокона. Колко подходящ би бил моментът, точно когато се е подготвяла държавна измяна в двора им… е, както и да е.

— Джоен не можела да си намери място — продължи демонът. — Вярвала — била се убедила сама, — че старият демон й е наследство от великия й баща, дадено й тайно, за да се събуди в труден момент като този и да спаси внука му от предатели. Така че го запазила в тайна и започнала да се учи от него. Старият демон се зарадвал на старателната си ученичка и я научил на всичко, като смятал, че скоро ще е в състояние да обърне нещата и да поеме контрола. Само че подценил желязната сила на волята й, закалена с четири десетилетия сподавян гняв. Вместо да я надвие, все повече се превръщал в неин роб.

— Да — прошепна Иста. — Разбирам какво имаш предвид.

— Другите двама регенти първи привлекли вниманието й. Не й било трудно, понеже били в най-близкото й обкръжение. Чичото, ами, той умрял тихо. Генералът бил обработен по по-специален начин и скоро се превърнал в най-горещия й поддръжник.

— Джоен е квадрианка, макар и да е съгрешила според техните вярвания — каза ди Кабон; лицето му бе сгърчено от усилието да подреди мислите си. — Но един лош квадрианец не е същото като добър квинтарианец. Никоя теологическа система не дава информация как да управляваш което и да било стихийно създание, без да изложиш на огромна опасност душата си, да не говорим за цяла войска от такива създания.

— Така е, наистина — прошепна Иста.

Демонът в Кати продължи:

— Окаишените демони скоро станаха за нея нещо повече от средство да спаси Сордсо — превърнаха се в източник на наслада. Най-после, най-после тя можеше да налага волята си и да си осигурява безропотно послушание. Членовете на семейството й бяха не последните, а първите, които станаха жертва на това обвързване. Всички, с изключение на Сордсо.

Гласът и езикът на демона се промениха отново:

— Мен ме взе, когато отказах да ме омъжат за един квинтариански незаконороден лорд, и очите й грееха победоносно, когато го направи. Всички, всички трябваше да правят каквото тя каже, винаги, до най-малката подробност. Освен Сордсо, златното й синче. О, мед ми капе на сърцето, дори сега, в тази жива смърт, като знам, че най-накрая е взела и него. — Устните на Кати… на Умерю… се изтеглиха назад в жестока усмивка. — Предупредих го да не я предизвиква. Чу ли ме той обаче? Не, разбира се. Ха!

— Катилара каза, че са те пратили да превземеш Порифорс отвътре — обърне се Иста към демона. — Затова, предполагам, е прибегнала до познанията на куртизанката…

Изражението на Илвин от другата страна на леглото беше изтъкано от догадки и несигурност, сложна смесица от спомени, съжаление и ужас. Иста се зачуди дали тези наполовина изядени души щяха един ден да се слеят в едно, или винаги щяха да си останат разделени.

— Илвин или Арис трябваше да привържеш към себе си? — попита Иста. — Или и двамата?

Усмивката върху устните на Умерю се смекчи.

— Лорд Илвин. Отначало ни се стори доста хубав. Но после видяхме Арис… Защо да се задоволяваме с втория по качество, с втория по ранг и да се главоболим с онзи сложен заговор за узурпация и бунт, който трябваше да последва, когато съвсем лесно и приятно можехме да завземем Порифорс от върха надолу? — Демонът добави на ибрийски: — Лорд Арис, да. — И: — Арис. Да. Мм. — После, с въздишка на неизвестно кой от двата езика: — Ахх.

— Изглежда, са го решили единодушно — сухо измърмори Илвин. — Слугинчето, княгинята, куртизанката, а сигурно и ученият. Потекли са им лигите още щом са го зърнали. Чудя се дали и онази птичка не е била женска? Ако е била, сигурно би кацнала на пръста му. Ето как заговорът на Джоен е отишъл на вятъра, разтурен от магия много по-древна от демонската. — Челото му се сбърчи отчасти от ирония, отчасти от болка. — За мой късмет. — Остана само болката. За миг дълбокото изтощение изплува съвсем близо до повърхността, сякаш тежестта на целия свят привеждаше гърба му. После тъмните му очи просветнаха и той изправи рамене. — Та как се е измъкнал от затвора си онзи стар демон? Казахте, че знаете, царина.

— Поне се досещам. Заради времето, когато е станало — нима не го виждате? Преди три години, в Деня на Дъщерята, смъртното проклятие на Златния генерал бе вдигнато от Шалион — всичките му разсипани, извратени божествени дарове бяха пометени и прибрани от боговете посредством избрания от тях светец. Прибраха си всичко през онзи ден — навярно и силата, поддържала капсулата цяла.

Илвин срещна погледа на ди Кабон. Свещеният кимна замислено.

Иста каза бавно:

— Чудя се дали ако с Арвол и Иас бяхме успели да развалим проклятието преди двайсет години, Джоен щеше да се сдобие с демона си още тогава? И кой от двамата щеше да поеме контрола?

Ди Кабон впери очи в Катилара с изражение на върховно научно любопитство.

— Аз пък се чудя дали действията на същия този умел рокнарийски магьосник не са били отговорни за епидемията от стихийни създания, заляла Шалион по времето на Фонса… — После се отърси от тези ненавременни теоретически хипотези, вероятно застигнат от мисълта, че епидемията, пред която са изправени сега, поставя проблеми от много по-практическо и непосредствено естество.

„Защо създанието ни казва всичко това?“, запита се Иста. За да вдъхне страх и хаос сред малката им компания? Да ги зарази със собственото си отчаяние? Плъзна поглед към Фойкс, надежден като скала, към ди Кабон, дълбоко замислен, към Илвин, съсредоточен като стрела, намерила целта си. Ако това беше планът му, не се получаваше. Може би демонът просто си беше откраднал вече достатъчно човечност, за да изпитва наслаждение от възможността да се оплаче пред внимателна публика. Може би, загубил всяка надежда за бягство, в някакъв последен напън и въпреки отшелническата си природа, той търсеше съюзници.

Вратата се отвори и Иста се обърна стреснато. Влезе лорд Арис и й кимна почтително. Пак си беше сложил ризница, с облекчение забеляза тя. Е, нямаше да се запари от тежките доспехи. Следваха го слугини с подноси, изключително приятна гледка, и Горам, значително по-бодър отпреди, който носеше дрехи и бойно снаряжение за Илвин.

Хората на Иста се заеха без излишни церемонии със съдържанието на подносите. Арис се приближи до леглото и погледна жена си с празно лице. Демонът го погледна на свой ред, но не каза нищо. Иста се надяваше копнежът в очите да не е на Катилара. После се зачуди дали и собствените й очи не са изглеждали така, когато бе спирала погледа си върху него.

— Будна ли е? — Арис махна объркано с ръка. — Тогава как аз…

— Катилара спи — каза му Иста. — Дадохме на демона й достъп до устата й, за да може да говори. Което той и направи.

— Какво става навън, Арис? — настоятелно попита Илвин. Успяваше едновременно да преглъща хапки месо и хляб, да пие студен чай на огромни глътки и да съдейства на Горам, който се опитваше да го облече.

— Според съгледвачите — около хиляда и петстотин джоконски войници. По петстотин във всяка колона. Според двамата, които успяха да се промъкнат през блокадата. Сега, когато обръчът около Порифорс се затвори, не се и надявам другите десетина да се върнат. Никога не съм губил толкова много съгледвачи.

— Обсадни машини? — попита Илвин с пълна уста, докато пъхаше крак в единия си ботуш, който държеше коленичилият Горам. Ботушите на изчезналия слуга бяха захвърлени настрани. Ботушите на мъртвия слуга? Засега никой не можеше да каже.

— Няма данни за такива. Карат обоз, но нищо повече.

— Хм.

Арис погледна Иста. Тя не знаеше какво изражение се е настанило на лицето й, но той се опита да я успокои: