Явно подейства, защото очите на Катилара се отвориха внезапно, пронизвайки присъстващите с острота, чужда на маршезата. Сякаш се промени самата форма на лицето й, когато мускулите под кожата се напрегнаха по различен начин.

— Глупаци! — изсъска дрезгаво тя. — Казахме ви да бягате, но вече е късно! Тя ви застигна. Сега всички ще ни захвърлят обратно, да оплакваме напразно съдбата си!

Гласът й бе задъхан и накъсан, защото движението на дробовете не съответстваше с речта на устните.

— Тя? — повтори Иста. — Княгиня Джоен?

Демонът се опита да кимне, откри, че не може, и вместо това притвори за миг клепачите на Катилара в знак на потвърждение. Илвин тихо издърпа един стол от другата страна на леглото, седна и се наведе напред, подпрял лакътя си на едното коляно, очите му бяха напрегнати. Лис потръпна и отиде да седне на една ракла до стената.

— Видях Джоен на пътя — каза Иста. — От черна яма в корема й извираха дузина или повече пипала от светлина. Магьосник ли има в края на всяко от пипалата?

— Да — прошепна демонът. — Точно така ни впрегна тя и ни подчини на волята си. Всичките ни подчини на волята си. Как болеше само!

— Едно от светлинните пипала се беше впило в княз Сордсо. Твърдиш, че тази жена е вселила демон в собствения си син?

Най-неочаквано демонът се изсмя горчиво. Формата на Катилариното лице сякаш отново се промени.

— Най-после! — извика демонът на рокнарийски. — Той, естествено, трябваше да е последният. Винаги е предпочитала синовете си. Ние, дъщерите й, бяхме безполезни разочарования и нищо повече. Златния генерал не можеше да се прероди в нас, нали разбирате. В най-добрия случай бяхме средство за размяна, в най-лошия — слугини, които да й вършат черната работа… или живо месо за демоните й…

— Това е гласът на Умерю — с мрачно изумление прошепна Илвин. — Не когато дойде при нас в Порифорс, а от времето, когато я зърнах в Хамавик.

— Откъде е събрала Джоен всичките тези стихийни създания? — попита Иста.

Демонът премина отново на ибрийски:

— Открадна ги от ада, разбира се.

— Как? — попита ди Кабон. Надвесил се беше над рамото на Фойкс в долния край на леглото, очите му бяха широко отворени.

Демонът вдигна веждите на Кати, което явно трябваше да мине за вдигане на рамене.

— Старият демон й свърши тази работа. Измъкнаха ни от ада, всичките безмозъчни и объркани, приковаха ни към каишките й, храниха ни и ни обучаваха…

— Как ви хранеха? — попита Илвин, гласът му бе натежал от лоши предчувствия.

— С души. Точно по този начин успява да се справи с толкова много от нас — пуска ни на паша, за да се храним и с други души освен с нейната. Отначало с душите на животни, слуги, роби, затворници. После, когато схвана тънкостите, ни пускаше при други, избрани специално заради познанията или талантите им. Поставяше ни в телата им, докато изядем нещата, които тя искаше да знаем, после ни измъкваше оттам. Докато не научихме достатъчно да яхнем най-добрите й роби-магьосници. Достатъчно, за да съжителстваме с княгиня дори! Стига да бе от презираните княгини.

— А Горам? — нетърпеливо попита Илвин. — Конярят ми Горам също ли е бил един от тях? Храна за демони?

— Той ли? О, да. Ако не се лъжем, той беше шалионски конемайстор. Ние обаче не сме яли от него. На нас тя ни даде сипка най-напред, после онова малкото слугинче. После шалионския учен, частния учител. Него ни позволи да го изядем целия, защото и без това щяха да го екзекутират, задето бил последовател на Копелето. А после джоконската куртизанка. Тя се спогоди неочаквано добре с учителя, понеже и двамата много си падаха по мъжете. Джоен я презираше заради уменията, които искаше да й открадне, така че я остави да си тръгне жива и побъркана и да посрещне участта си на улицата.

Ди Кабон и Илвин изглеждаха потресени до дъното на душата си. Лицето на Фойкс бе лишено от всякакво изражение. Ди Кабон каза:

— Искаш да кажеш, че княгиня Джоен по някакъв начин изважда демоните, без това да убие гостоприемниците им? Отделя ги от душата на жертвата също като светицата в Раума?

Устните на демона се извиха в неприятна усмивка.

— Точно обратното. При Джоен целта бе свързването, не отделянето. Когато се нахранехме достатъчно, тя ни издърпваше, разкъсвайки душите. Взимаше каквото й беше необходимо, а останалото зарязваше като отпадък. Процес еднакво болезнен и за двете страни, уверявам ви, макар че на нея й беше полезен, понеже ни държеше замаяни и раболепни.

Иста не знаеше на какво се дължи тази внезапна откровеност на демона, но реши да го притисне за още информация, докато трае това му разговорливо настроение.

— Старият демон — повтори тя. — Какво имаш предвид?

— А. Наследството на Джоен — каза демонът. Сега, изглежда, говореше, реши Иста, с гласа на учения — прецизен и суховат, ибрийският му беше с чистия акцент на централен Шалион и по нищо не приличаше на меката северняшка реч на Катилара. Стилът им на изразяване също беше различен. — Да ви разкажем ли цялата история? Враговете на нашия враг не са ни приятели. Но пък защо не? Ние знаем какво ни чака, защо и вие да не разберете? Глупаци. — Последното беше изречено със странно безразличен тон.

Демонът изчака тялото да му осигури нова доза въздух и продължи:

— По времето на Златния генерал, в дните на най-голямата му слава, от Архипелага се стичали хора, които търсели да се издигнат в двора му или да се прославят на бойното поле. Сред тях бил и един много, много стар магьосник, който отдавна практикувал демонската магия сред квадрианците на островите, без да предизвика подозрението им. Демонът му бил още по-стар, на десетки животи. Хаосът и безредието на предстоящата война ги привлекли като парфюм. Това било голяма грешка, защото Рокнарийския лъв бил любимец на самия Баща и притежавал много божествени дарби, сред които и вътрешното зрение. Старият магьосник бил разкрит, обвинен, осъден и изгорен на клада. С помощта на натрупаното умение древният демон изскочил от умиращия си гостоприемник и предпазните мерки, взети от квадрианските свещени, не могли да го спрат. Не могъл обаче да скочи достатъчно далеч, на безопасно разстояние, затова си избрал за свой нов гостоприемник човек, когото Златния генерал не би изгорил — неговата тригодишна дъщеря Джоен.

— Княгиня Джоен е била магьосница през всичките тези години? — изумено извика ди Кабон.

— Не съвсем. — Демонът се усмихна горчиво с устните на Катилара. — Златния генерал полудял от гняв и безсилие. Обърнал се с молитва към своя бог и Той му дарил още един талант. Бащата го научил как да капсулира демона, как да го приспи вътре в малкото момиченце. Намерението на Лъва било, когато Шалион падне, тайно да залови и доведе някой светец на Копелето, ако успее да открие такъв, който да прогони демона от дъщеря му с помощта на забранените квинтариански ритуали. И заминал на война. Само че великата саможертва на царин Фонса причинила смъртта на Рокнарийския лъв, преди той да е осъществил замисъла си и да се е върнал. Княжествата разтрогнали съюза помежду си и последвали години на нови погранични войни с квинтарианските царства. А запечатаният демон чакал смъртта на гостоприемника си, която да го пусне обратно в света на хората. Чакал петдесет години. После, преди около три години, нещо се случило. Капсулата се разкъсала и освободила демона вътре в Джоен. Но княгинята не била вече плахото дете, което той си бил избрал. Озовал се срещу една закоравяла, решителна, огорчена, неуязвима жена.

— Как? — попита ди Кабон.

— Да — каза Илвин. — Защо капсулата е издържала цели петдесет години, а после изведнъж се е разкъсала? Освен ако не е била създадена така…

— Аз знам как — каза Иста, чиито мисли горяха от студено задоволство. — Смятам, че бих могла да назова точния ден и час, когато е станало. Ще ви кажа след малко. А сега млъкнете и го оставете да говори. Какво стана после?

Очите на демона се присвиха и я изгледаха с нещо като уважение.