— Това означава ли, че ритуалите на Храма биха му помогнали да открие пътя си към своя бог? — Смущаваща представа беше това: щеше ли Арис да отиде на собственото си погребение и чинно да легне в ковчега?

Ди Кабон изкриви лице в гримаса.

— Три месеца ми се струват твърде голямо закъснение. Изборът е изпитанието за всички, попаднали в капана на времето; и този избор е последният, който времето ни налага. Ако неговият момент да вземе решение все още не е отминал, поради някакъв телесен навик, ще го разберете ли с помощта на вътрешното си зрение?

— Да — тихо каза Иста. — Възможно е. Но аз искам друг отговор. Този не ми харесва. Хранех надежди за онази целувка, но тя се провали.

Той се почеса озадачено по носа.

— Казахте, че богът е разговарял с вас. Какво ви каза?

— Че съм изпратена тук в отговор на нечии молитви, сред тях и тези на Илвин най-вероятно. Копелето ме предизвика, в името на собствения ми забравен от боговете мъртъв син, да не отвръщам лице. — Тя се смръщи гневно при спомена за това и ди Кабон се отмести леко встрани. — Попитах го, след като са ми отнели Теидез, какво биха могли да ми предложат боговете в замяна. Работа, отговори ми той. Ласкателствата му бяха накичени с дразнещи комплименти, които биха осигурили на обикновен ухажор най-краткия път до най-близката кална локва, сподирян от ритниците на слугите ми. Целувката, която положи на челото ми, гореше като дамга. Целувката в устата — тук тя се поколеба, после продължи упорито — ме възбуди, като да бях влюбена глупачка, каквато със сигурност не съм.

Ди Кабон се измести още малко встрани, като се усмихваше хем нервно, хем успокоително и махаше хем в съгласие, хем възмутено, докато ръцете му не заприличаха на плавници.

— Така е, така е, царина. Никой не би си и помислил обратното.

Тя го изгледа страшно, после продължи:

— После изчезна и те остави теб да му сърбаш попарата. Образно казано. Ако това е предсказание, то не предвещава нищо добро за теб, просветени.

Той направи бързешката свещения знак.

— Така е, така е. Хм. Щом първата целувка е била духовен дар, такава трябва да е била и втората. Да, това го разбирам съвсем ясно.

— Да, само че той не го каза изрично. Копеле. Една от малките му шегички, изглежда.

Ди Кабон вдигна поглед, сякаш се опитваше да прецени дали това е молитва, или възклицание, отсъди правилно и си пое дъх, подреждайки мислите си.

— Така. Само че всъщност го е казал. Казал е „работа“. Ако звучи като шега, то не ще да е била от смешните. — Добави по-предпазливо: — Изглежда, пак са ви направили светица, искате или не.

— О, аз все още мога да се отметна. — Тя свъси чело. — Всички сме такива, между другото. Хибриди, направени от материя и дух. Достъп на боговете към света на материята, която другояче е недостъпна за тях. Врати. Той чука на моята врата и моли да го пусна. Пуска ми език като любовник, имитирайки с горната част онова, което желае долната. Милиони пъти е по-сложен и от най-сложния любовник, а иска да се открия пред него и да се предам, сякаш е такъв. И ако искаш да знаеш, изборът му на метафори ме изпълва с презрение!

Ди Кабон пак заразмахва трескаво ръце. Прииска й се да го ухапе.

— Вие сте непревземаема крепост, така е!

Иста заглуши напиращото в гърлото й ръмжене и се засрами, че е позволила яростта, която изпитваше към бога на ди Кабон, да се излее върху скромната му глава.

— Ако не знаеш другата половина на загадката, защо си тук тогава?

— Царина, не знам! — Той се поколеба. — Утрото е по-мъдро от вечерта, казват хората. — Сви се под гневния й поглед и опита отново: — Обещавам да помисля.

— Направи го.

В другия край на двора Фойкс и Лис вече седяха по-близо един до друг. Фойкс бе хванал ръката на момичето, което не бързаше да си я прибере, и говореше нещо сериозно, забил поглед надолу. Тя го слушаше, по преценка на Иста, с твърде доверчиво изражение. Иста се изправи рязко и я повика при себе си. Наложи се да извика два пъти, докато й привлече вниманието. Лис скочи смутено, но усмивката остана да витае на лицето й като парфюм във въздуха.

Лейди Катилара, в отчаян опит да поддържа ролята са на домакиня пред новите си гости, организира вечеря в стаята, където бе забавлявала Иста заедно с придворните си дами втората вечер след пристигането й. Арис отново беше извън замъка. От офицерите му присъстваха само малцина, а дори и те по-скоро се възползваха от възможността да хапнат набързо, отколкото да се правят на кавалери. Катилара бе настанила Фойкс колкото се може по-далеч от себе си на високата маса, като се имаше предвид, че сега, като капитан на ескорта, му се падаше място от едната страна на Иста. Въпреки разстоянието за Иста не остана скрито тайното напрежение между двамата по време на цялата вечеря. Напрежение, което не вещаеше нищо добро.

Макар и изнервен, просветен ди Кабон прочете молитвите с достойна за възхищение дискретност, без да уточнява излишно молбата си за божия благословия. Разговорите, които бяха подети, докато прислугата сервираше ястията, вървяха трудно и на пресекулки. Свещеният се спаси от необходимостта да участва в тях, като се отдаде на усърдно дъвчене. Което не му пречеше да слуша внимателно обаче, както одобрително забеляза Иста.

Един от висшите офицери на Арис седеше отдясно на Иста. Беше учтив, рангът й явно не го изпълваше с излишно страхопочитание, но мислите му, изглежда, бяха заети с друго. След няколко лишени от въображение реплики за храната и виното той внезапно й каза:

— Господарят каза, че е много болен. Вие знаете ли за това?

— Да. Знам. Говорихме.

— Вярно, забелязал бях, че е блед и че не се храни добре, нито спи достатъчно, но не очаквах… ако е толкова болен, не трябва ли да почива? — Погледна към Катилара, сякаш обмисляше потенциален съюз срещу неразумния си командир, за негово добро.

— Почивката няма да облекчи страданието му — каза Иста.

— Боя се, че толкова езда в това горещо време ще влоши състоянието му.

— Не виждам как би могла.

Катилара, вляво от Иста, я изгледа гневно.

— Не знаех, че сте лечителка, царина… — Офицерът не довърши изречението си, сякаш я подканяше да обясни.

— Не съм. Уви.

— Точно обратното — с негодувание измърмори Катилара.

Офицерът примигна смутено, но накрая, изглежда, схвана, че е по-добре да зареже тази тема, която очевидно бе твърде неприятна за маршезата.

— Разбойници от княжествата рядко се появяват толкова близо до Порифорс, царина, уверявам ви. Но тази сутрин добре ги сдъвкахме и не вярвам да опитат отново.

— На мен не ми се сториха обикновени разбойници — каза Иста. — По-скоро част от войска, ако се съди по табардите им, макар че и истинските разбойници едва ли биха се поколебали да използват подобна дегизировка, предполагам. Дали Сордсо Пияницата внезапно е развил военни амбиции, или някой друг от двора му е решил да изпробва защитата ви, как мислите?

— Никога не бих си го помислил за Сордсо, но е вярно, или поне така се говори, че след трагичната смърт на сестра му Умерю той много се бил променил. Ще трябва да му измислим друг прякор, ако продължава в същия дух.

— О?

Окуражен по този начин, офицерът охотно подхвана клюки за друг двор, което явно бе по-безопасно, отколкото да обсъжда събитията в своя.

— Казват, че внезапно се загрижил за армията си, като никога преди. И че се е отказал от пиенето. И че изгонил всичките си предишни приятелчета. Освен това съвсем неочаквано се бил оженил, за наследница на Бораснен. И си взел две официални метреси, които рокнарийците наричат съпруги, за да спестят на децата им клеймото на незаконородени. Не знам защо се е разбързал така — за никого не е тайна, че съветниците му от години го притискат да се ожени. Направо нов човек. Да не споменавам невижданата му досега енергичност, макар че новите съпруги вероятно ще се погрижат за това. Колкото до нас, ние горещо се надяваме тази неочаквана активност от негова страна да не продължи дълго. Поезията му никак не беше лоша, жалко ще е, ако го загубим като поет. — Той се усмихна за миг.