— Аз… разбирам какво имате предвид. Тук? Да кажем, утре?

— Ако може да се уреди. Не знам дали Кати ще се навие, без Арис да я убеди.

— Ще трябва да я накараме — каза Иста.

— Тази част по принуда я оставям на вас.

С известно облекчение, ако правилно бе доловила Иста.

— Въпросът е дали в лицето на тези двамата Джокона е загубила всичките си магьосници, или има и други? — каза тя. — Ако всички стихийни създания, открити напоследък в Шалион, са се изгубили или са избягали от един и същи източник, още колко са били заловени целенасочено? И как? Може би тези двамата са били пожертвани, както командир, разполагащ с много хора, би изпратил неколцина с рискована задача, знаейки, че ще понесе загуби, които обаче не ще надвишават постигнатото. Но не и ако разполага с малцина. Освен ако не е на границата на отчаянието… — Потропа с пръсти по страничната облегалка на стола. — Не, не може да е Джоен. Не би въдворила демон в собствената си дъщеря. — Погледна към Горам. — Освен ако е била ужасно невежа по отношение на природата и въздействието им, а в този случай не виждам как би могла да контролира и един магьосник, какво остава за повече.

Илвин й хвърли неразгадаем поглед.

— Вие много обичате дъщеря си, доколкото разбирам.

— Кой не би я обичал? — Усмивката на Иста се смекчи. — Тя е ясната звезда на Шалион. Което надхвърля и най-големите ми надежди и заслуги, защото не бях в състояние да сторя много за нея през всичките онези мрачни години.

— Хм. — Той й се усмихна любопитно. — А казахте, че не сте обичали никого достатъчно, за да се замисляте за надеждата, която ни обещават небесата.

Тя махна лекичко с ръка.

— Мисля, че е възможно боговете да ни дават деца, за да ни покажат какво представлява истинската обич, така че да сме подготвени за Тяхната компания, когато ни дойде времето. Урок за онези от нас, чиито сърца са твърде лениви и инертни, за да се научат по друг начин.

— Инертни? Или просто…

Въжето от бял огън започваше да изтънява; ръката му се отпусна безсилно върху завивката. Горам погледна тревожно недоядената храна на подноса. Илвин се отпусна назад, очите му се затваряха и Иста изскърца със зъби, вбесена от собствената си нерешителност. Имаше нужда от острия ум на Илвин в борбата си срещу загадката, но тялото на Арис им бе не по-малко необходимо днес. Искаше й се да бе зима, така че да открадне още някой и друг час за Илвин. Но беше твърде горещо и маршът щеше да започне да гние, ако енергията на брат му не бъдеше пренасочена още сега.

— Елате пак, сияйна Иста — прошепна едва чуто той. — Доведете Кати…

„Отиде си“. Беше все едно умира пред очите й, всеки ден. Не искаше да свиква с това.

Иста поспря при стълбите към каменния двор.

— Просветени, моля, последвайте ме. Трябва да поговорим.

— А аз, царина? — с надежда попита Лис.

— Ти… свободна си да си починеш, стига да не се отдалечаваш много.

Разбрала намека, Лис се отправи към една пейка в другия край на двора. След миг на колебание Фойкс тръгна след нея — не изглеждаше недоволен от така стеклите се обстоятелства. Сбраха глави веднага щом седнаха.

Иста поведе ди Кабон към пейката под сянката на галерията и му даде знак да седне. Той се отпусна с уморено сумтене. Дните на усилна езда и силни вълнения си бяха казали думата — петносаната му бяла роба висеше като на закачалка, а на колана му бяха пробити няколко нови дупки. Иста добре помнеше огромната коремна обиколка и пищната плът на бога в заетото насън тяло на ди Кабон и, като цяло, изпосталялата снага на свещения я изпълваше по-скоро с лоши предчувствия.

Седна до него и подхвана:

— Каза, че си видял с очите си прогонването на стихийно създание, когато демонът в онзи пор е бил отпратен от света на живите. Как точно стана това? Какво видя?

Той сви тлъстите си рамене.

— Нямаше кой знае какво за гледане. Архисвещеният на Тарион ме заведе в храмовата болница при свещената, която се бе нагърбила с тази задача. Много стара жена, крехка като хартия. Имаше вид, сякаш всеки момент ще напусне белия свят. Светът на материята предлага толкова много наслади — да се умориш от него ми се струва неблагодарно, но тя ми каза, че е погълнала цялата полагаща й се болка и с нетърпение чака да се пресели на по-добър банкет. Искрено се стремеше към своя бог, така, както уморен пътник се стреми към леглото си.

— Един мой познат с мистична нагласа и познания веднъж ми каза, че при крайно необичайни обстоятелства е видял как умиращите души се издигат като цветя в градината на богинята. Само че той беше посветен на Пролетната дама. Предполагам, че всеки бог си има различна метафора — хубави животни за Сина на есента, така съм чувала, силни мъже и красиви жени за Бащата и Майката. За Копелето… какво?

— Приема ни такива, каквито сме. Надявам се.

— Хм.

— Но на първия ви въпрос — продължи ди Кабон, — не, нямаше никакви специални ритуали и дори молитви. Свещената каза, че нямала нужда от тях. Понеже тя беше умиращата, не исках да споря с нея. Попитах я какво е да умираш. Изгледа ме особено изпод вежди и ми се тросна, че когато разберяла със сигурност, щяла да ме уведоми. В този момент архисвещеният ми даде знак да прережа гърлото на пора, което и направих, в един леген. Старата жена въздъхна, после изсумтя, сякаш й бяха задали още някой глупав въпрос като моя, който ние не сме чули. После… спря. Нужен й бе само миг да премине от живота към смъртта, но не можеше да има съмнение. Не беше сън. Остана само празна черупка. И това беше всичко. Като се изключи очистването след това.

— Не е… не ми помагаш особено — въздъхна Иста.

— Това видях. Подозирам, че тя е видяла повече. Но нямам представа какво точно.

— В моя сън — онзи, в който се появи и ти, — богът ме целуна два пъти. Първия път по челото — тя докосна с ръка мястото, — както Майка му го направи веднъж преди години, така че знаех какво означава целувката — дарът на второто зрение, способността да виждам света на духовете директно, така, както го виждат боговете, защото и преди съм го получавала. После обаче той ме целуна още веднъж, по… в… устата. Дълбоко и крайно смущаващо. Просветени, кажи ми какво означаваше онази втора целувка? Трябва да знаеш, нали беше там.

Той преглътна и се изчерви.

— Царина, представа си нямам. Устата наистина е личната теологична точка и символ на Копелето, също като палците на ръцете. Той не ви ли подсказа и по някакъв друг начин, чрез нещо друго освен чрез моето присъствие?

Тя поклати глава.

— На следващия ден Горам, въобразил си, че една царина — пък била тя и само вдовстваща — би могла да развали направеното от една княгиня, ме помоли да целуна господаря му. За един миг на въодушевление реших, че съм разбулила загадката — че това ще е целувка на живота, точно като в детските приказки. Но не се получи. Нито с Илвин, нито с лорд Арис, когато го изпробвах и върху него малко по-късно. Реших да прекратя по-нататъшните практически изпитания на теорията си и толкова по-добре, иначе репутацията ми щеше да пострада тежко. Целувката явно бе нещо друго, друга някаква дарба или тегоба.

Иста си пое дъх.

— Изправена съм пред троен възел. Два от възлите могат да бъдат разхлабени едновременно — ако открия начин да прогоня демона на Катилара, Илвин ще се върне към нормалния живот, а маршезата ще е свободна. Но каква надежда би могло да има за Арис тогава? Видях душата му, просветени. Със сигурност е изгубена, освен ако вътрешните ми очи не са напълно слепи. Достатъчно лошо би било да довършим смъртта му и да го изгубим за неговия бог. Още по-лошо би било да удължим проклятието му и да го обречем на окончателна празнота.

— Аз… хм… знам, че някои души, след особено неочаквана и жестока смърт, са оставали в света на живите няколко дни, а после, с помощта на церемониите и молитвите при погребението, са поемали по пътя си. Промъквали са се през портите на смъртта преди те да са се затворили докрай.