— Какво може да е по-лошо? — Четката се поколеба в ръката на момичето. — Мислите ли, че е поробила Фойкс и неговата мечка? Вече?

— След час ще знам. — Внезапно й хрумна какво може да е по-лошо, ако Лис попаднеше в ръцете на Джоен. Виж това би бил съвършеният небогоугоден съюз на две сърца — да даде Лис за храна на Фойксовата мечка и обичта на Фойкс да го подлуди от ужас и скръб, докато душите им се смесват… После се запита чий ум е по-черен — този на Джоен, за да направи такова нещо, или нейният, задето се е сетила. „Изглежда, и аз не съм свестен човек“.

„Добре“.

— Има и няколко бели панделки. Да ги вплета ли в плитката?

— Да, ако обичаш. — Приятното, познато й подръпване при сплитането продължи с бърз темп зад гърба й. — Ако се появи някаква възможност, дори и най-малката, искам да избягаш. Това е най-неотложното ти задължение към мен в момента — да ми бъдеш куриер. Да отнесеш вестта за всичко, което се случи тук, дори с риск да те сметнат за луда. Лорд ди Казарил ще ти повярва. Трябва да стигнеш до него с цената на всичко.

Зад нея цареше мълчание.

— Кажи: „Обещавам, царина“ — твърдо нареди тя.

Кратко инатливо колебание, после съвсем тихо, като шепот:

— Обещавам, царина.

— Добре. — Лис върза плитката с последната панделка и Иста се изправи. Белите копринени пантофки на лейди Катилара не й ставаха, но Лис се наведе и стегна на глезените й връзките на някакви бели сандали, които щяха да свършат работа.

Лис тръгна пред нея към външната врата, отвори я и й направи път.

Лорд Илвин се беше облегнал на стената отвън, със скръстени ръце. Изглежда, и той беше намерил отнякъде половин чаша вода да се измие, защото макар още да миришеше остро на пот, по ръцете и току-що обръснатото му лице нямаше и следа от кръвта и мръсотията. Беше облечен с цветовете на дворцовия траур, с леките материи на северняшкото лято — черни ботуши, черни ленени панталони, черна туника без ръкави, освежена с тънки кантове в лавандулено и люляков брокатов шарф с черни пискюли на кръста. В обедната жега си бе спестил тежестта на лавандуленото наметало — дрехата лежеше преметната през ръката на Горам, който пристъпяше нервно от крак на крак до господаря си. Беше подредил косата на лорда в стегнатите, изящни плитки, които Иста помнеше от първия път. Прошарената с бяло черна опашка се спускаше по гърба му, вързана с лилава корда. Илвин се изправи, като я видя, и я почете с бледо подобие на дворцов поклон, съкратен навярно заради слабостта след кръвозагубата.

— Какво значи това? — подозрително попита Иста.

— Е, досега не си ми давала основания да се съмнявам в бързата ти мисъл, скъпа царина. На какво ти прилича?

— Няма да идваш с мен.

Той й се усмихна от висотата на ръста си.

— Би се отразило крайно неблагоприятно на порифорската ни чест, ако изпратим в пленничество вдовстващата царина на Шалион-Ибра без един придружител поне.

— И аз все това й повтарям — изсумтя Лис.

— Командването на крепостта падна на твоите плещи — възрази Иста. — Определено не можеш да я изоставиш сега.

— Порифорс е развалина. Не остана какво да се защитава, не ми останаха и здрави хора, които да го защитават, макар че бих предпочел да скрия този факт от Сордсо на първо време. Тазсутрешните преговори за прехвърлянето ви ни купиха няколко ценни часа отсрочка, които не бихме си спечелили с кръв. Така че ако това ще е последната битка на Порифорс, то тя е моя по право. Злощастната логика на ситуацията е такава, че при набега, роден от последната ми лоша идея, не можах да участвам лично и да променя стратегията в крачка. Но тази логика няма място в сегашната ситуация.

— Участието ти нямаше да промени резултата.

— Знам.

Тя го огледа недоволно.

— Да не би, в пристъп на умопомрачение, да си решил да надминеш брат си?

— Това никога не ми се е удавало преди, а сега не виждам нужда да се опитвам. Не. — Той хвана ръката й и започна да чертае малки успокоителни кръгчета с палец по дланта й. — На младини се обучавах за посветен в ордена на своя бог, но пропуснах шепота на призванието. Няма да пропусна това свое призвание и втори път. Е, не виждам и как бих могъл, когато то ме шамаросва в лицето и крещи: „Внимавай!“ с глас, който може да събори къща. Мъжките си години пропилях безцелно, макар да служих добре на брат си, поради липса на по-добра посока. Сега имам такава.

— За един час, може би.

— И един час ще стигне. Стига да е точният час.

Посърналият паж на Арис изтича в каменния двор и извика откъм долния край на стълбите:

— Царина? Дойдоха за вас при страничната врата.

— Идвам — мило му извика тя. Поколеба се, вперила смръщен поглед в Илвин. — Джоконците може и въобще да не ти позволят да дойдеш с мен.

— Напротив, даже ще се радват да получат наготово още един високопоставен заложник. Освен това пленничеството ми ще е съвършената дегизировка да разузная лагера им и да преценя числеността на войската им.

— Не виждам как ще разузнаеш нещо като пленник. — Тя примижа. — И като какъв по-точно си дегизиран?

Той изкриви устни.

— Като страхливец, скъпа Иста. Така, както вярват, че те предаваме от страх да не загубим собствеността си, така и ще решат, че съм се прикачил към теб, за да си спася кожата.

— Нищо подобно няма да си помислят.

— Ами толкова по-добре за бедната ми репутация тогава.

Тя примигна. Имаше чувството, че главата й е олекнала като балон.

— Ако се проваля, ще те превърнат в храна за демоните си. Истински пир за някой джоконски офицер-магьосник. А може би и за самия Сордсо.

— Да, но ако успееш, царина? Мислила ли си какво ще правиш след това?

Тя извърна смутено очи от тъмния му, настоятелен поглед.

— Задачата ми не включва „след това“.

— Точно както си мислех — каза той триумфиращо. — А обвиняваш мен в умопомрачение! Доказах тезата си. Ще тръгваме ли?

Откри, че го е хванала под ръка, още преди да е решила дали я е убедил, или просто я е объркал. Поведе я по стълбите, сякаш пристъпваха начело на процесия, сватба или коронация, или по празник, или към балния подиум в царски дворец.

Илюзията се разтури съвсем скоро, когато минаха през почернелите останки от двора с фонтана — още два коня бяха умрели тази сутрин и лежаха с подути кореми — и после под сенките на арката на портата. Десетина войници се бяха скупчили на стените, така че да се виждат от джоконското пратеничество долу, и това беше кажи-речи целият гарнизон, който беше в състояние да си стои на краката.

Две ниски кръгли кули се издуваха навън от двете страни на портата — чудесна позиция за кръстосан огън в тази най-рискова точка. Още неколцина войници и една широка, позната й фигура в непознати й дрехи, чакаха при лявата кула, която приютяваше страничната врата. Иста и Илвин, следвани от Горам и Лис, спряха пред нея.

— Просветени. — Иста удостои ди Кабон с кимване. Беше свалил одеждата на ордена си, не че мръсната му бяла роба не бе достойна да отиде в огъня сама по себе си, и беше облечен с миш-маш от взети назаем дрехи, по-голямата част от които не му бяха по мярка. Всичките обаче си приличаха по едно — не бяха бели, забеляза Иста.

— Царина. — Той преглътна шумно. — Преди да тръгнете… исках да ви помоля за благословия.

— Значи ставаме двама, защото и аз исках да помоля за твоята.

Тя се изправи на пръсти, наведе се над тъжно спадналия му корем и го целуна по челото. Дори божествената светлина да му бе предала някакво послание, то бе твърде недоловимо дори за вътрешното й око. Той пак преглътна и сложи ръка на челото й. Каквато и церемониална благословия да си беше приготвил, тя му убягна, и вместо това свещеният избухна в сълзи. Успя само да промълви задавено:

— Копелето да ни е на помощ!

— Шш-шш — успокои го Иста. — Всичко е наред. — Или поне толкова наред, колкото можеше да е при дадените обстоятелства. Тя го огледа с присвити очи. Безсънните часове в грижи за болните, с техните неизпълними молби за помощ, каквато той не би могъл да им даде, го бяха потресли дълбоко. Кървавият ритуал на северната кула го бе изцедил още повече. Неговият бог, помисли си тя, бе изстискал силите му и бе копал в душата му до точката на срутването, подложил го бе на натиск до степен да се пропука, макар самият той да не го съзнаваше. Боговете или бяха извадили необичаен късмет да сръчкат две такива мулета по пътя към задачата си в Порифорс, или този път се бяха постарали повече от обикновено… „Дали ди Кабон не е техният втори изход?“