— Труп. — Кимна натам. — Това същата река ли е, покрай която яздеше джоконската колона?

— Да, ето тук прави завой… — Той подкара коня си в плискащата се вода, която покри животното до хълбоците, наведе се, сграбчи трупа за ръката и го извлече на пясъка. Трупът не беше със синьо-белите одежди на Дъщерята, с облекчение установи Иста. Просто поредният злочест млад войник, който нямаше да остарее.

Офицерът сведе смръщен поглед към него.

— Съгледвач, изглежда. Изкушавам се да го оставя да язди реката като пратеник чак до Джокона. Само че без съмнение ще има други, по-словоохотливи, които да отнесат вестта. Винаги има. Ще го приберат, когато прибират останалите. — Той остави подгизналия труп и подкара коня си напред. — Колоната им е трябвало да свърне насам, за да избегне крепостта Оби и наблюдението откъм замък Порифорс. Който е построен да гледа на юг, а не на север. По-добре да се бяха разделили и да се промъкнат помежду ни по двама и по трима; така щяха да загубят част от хората си, но не всичките. Изкушили са се да поемат по най-краткия път.

— И най-сигурния, ако са знаели, че реката отива в Джокона. Изглежда, имаха някаква затруднения с ориентацията. Според мен този път за отстъпление не е присъствал в първоначалния им план.

Очите му просветнаха доволно.

— Брат ми… съветникът ми винаги казваше, че в подобни случаи става точно така. Както винаги беше прав. Снощи вдигнахме лагер до реката и чакахме спокойно джоконците сами да ни паднат в ръцете. Е, с изключение на съгледвачите ни, които смениха по няколко коня, за да ни държат в течение.

— Още много ли има до лагера ви? Струва ми се, че този нещастен кон е на края на силите си. — Животното се препъваше на всеки четири-пет крачки. — Не бих искала да го осакатявам.

— Да, можехме да проследим джоконците дори само по осакатените коне, които зарязваха по пътя си. — Той поклати глава с войнишко недоволство. Собственият му жребец, изглежда, се радваше на отлични грижи, въпреки че сигурно често му се налагаше да влиза в близък бой като сутринта. Лека усмивка пробяга по лицето на офицера. — Е, можем поне малко да облекчим коня ви.

Той премести своя кон до нейния, вдигна я от седлото и я намести странично в скута си. Иста преглътна един недостоен за дама писък на неодобрение. Този стряскащ негов ход не бе последван от опит да си открадне целувка или друга безсрамна фамилиарност — човекът просто посегна покрай нея да вземе юздите на жребеца в едната си ръка, а с другата хвана юздите на нейния кон и го поведе до тях. И остави на нея да увие ръце около кръста му, за да не падне. Тя така и направи, лекичко.

Спокойната му сила беше почти потресаваща от толкова близо. Не вонеше на засъхнала пот, както беше очаквала — самата тя със сигурност миришеше много по-зле в момента. Вярно, петната съсирваща се кръв по сивата му туника миришеха и над него сякаш висеше студенината на смърт. Тя се облягаше на сгъвката на ръката му далеч от най-влажните петна и не можеше да откъсне мислите си от допира на бедрата й в неговите. Не се беше отпускала в мъжка прегръдка от… откакто се помнеше, не го направи и сега. Изтощението до степен на безчувственост не е същото като да се отпуснеш.

Той сведе лице към темето й — стори й се, че вдъхва миризмата на косата й, и потрепери лекичко при тази мисъл.

Той каза притеснено:

— Вижте, държа се мило към коня ви, нали така, не към вас.

Иста изсумтя тихо и усети как напрежението в тялото му понамалява в резултат на предъвкания й смях. Прекрасно беше да си представи, че сваля гарда си, пък било и само за миг. Да се престори, че безопасността е нещо, което друг човек може да й даде в дар. Щеше да продължи още съвсем кратко — той със сигурност не би блокирал с тежестта й ръката, с която върти меча, ако не бяха съвсем близо до неговия лагер. Но докато тя се преструваше, навярно щеше да се преструва и той. Така че тя се притисна по-близо до него и се остави прегръдката му да я люлее, докато очите й не започнаха да се затварят.

Конски копита по чакъл, нечий вик — разбра, че са приятели, още преди да отвори очи, защото мускулите му не се напрегнаха. „Сънят ти свърши. Време е да се събудиш“. Въздъхна.

— Милорд! — извика един конник. Един от тримата в сиви табарди, видя тя през мигли, които се спускаха по речния бряг под слънцето на превалящата утрин. Войниците с метални ризници пришпориха конете си и дръпнаха юздите чак когато стигнаха до тях. Смееха се.

— Намерили сте я! — продължи първият конник. — Трябваше да се сетя.

В гласа на спасителя й се прокрадна смях и може би съвсем малко самодоволство.

— Трябваше, да.

Иста си представи каква героична гледка представляват на гърба на петнистия жребец и как изглеждат в очите на хората му. Цялата му войска щеше да ги обсъжда тази вечер, в това нямаше съмнение. И командирът беше решил да запази тайнствеността — пресметливост, за която тя не му се разсърди, ако въобще беше пресметливост. А ако беше изпитал в добавка и някакво удоволствие като мъж, а не като командир, от кавалерското гушкане на изтощената й особа, не можеше да му се сърди и за това.

Мъжете го засипаха с кратки рапорти — за взети пленници, осигурени райони, за ранени, които са били превързани на място или транспортирани с каруци до най-близкия град, за броя на загиналите.

— Значи още не сме хванали всички, които избягаха — каза командирът. — Макар че започвам да се съмнявам в точността на сведенията от лорда на Толноксо. Изглежда, си имаме работа едва с деветдесетима джоконци, а не с двеста, както твърдеше той. Още петима мъртви ще намерите надолу по течението. Един го издърпах от реката на около три мили оттук, предполагам, че е загинал, когато нападнахме авангарда им. Още четирима има при изхода на клисурата миля по-надолу, където ги пресрещнах, докато се опитваха да избягат с дамата. Вземете още няколко души, приберете ги заедно с конете и снаряжението им и ги впишете при другите. — Той метна юздите на Истиния кон на един от мъжете. — Погрижи се добре за този кон — той е на госпожата. Сбруята му донеси в моята шатра. Известно време ще бъда там. Искам всички, участвали в спасяването на пленниците от обоза, да ми докладват веднага. Следобед ще отида да огледам ранените и пленените джоконци.

Иста се надигна и попита войника:

— Имаше група мъже от ордена на Дъщерята сред пленниците на джоконците — те добре ли са?

— Да, видях няколко такива.

— Колко? — разтревожено попита тя.

— Не знам точно, милейди. Неколцина са в лагера. — Той кимна по посока обратна на течението.

— След малко ще се срещнете с тях и те ще ви докладват за събитията от тази сутрин — успокои я спасителят й. Хората му се пръснаха по задачите си.

— Чии са тези великолепни войници? — попита Иста.

— Мои, за щастие — отвърна той. — А, моля да ме извините, заради бъркотията пропуснах да се представя, както подобава. Арис ди Лютез, марш на Порифорс на вашите услуги, сера. Замъкът Порифорс охранява цялата граница на Шалион между Джокона и Ибра, а хората му са наточеното острие на този меч. Слава на петимата богове, сега тази задача е малко по-лека, когато Ибра е мирна в прегръдките на царина Изел.

Иста замръзна в силните му ръце.

— Ди Лютез? — смаяно повтори тя. — Роднина ли сте на…

Той се вкамени на свой ред и веселото му дружелюбие охладня. Но гласът му си остана все така небрежен, макар че, освен ако Иста дълбоко не грешеше, тази небрежност вече не стигаше по-далече от повърхността.

— Великият канцлер и предател Арвол ди Лютез? Аз съм му син.

Не беше нито един от двамата законни наследници на ди Лютез, синове от първия брак на канцлера, които се бяха подвизавали в двора по времето на Иста. Трите признати извънбрачни деца на известния царедворец бяха момичета, които отдавна се бяха омъжили за богати и високопоставени партии. Ди Лютез беше овдовявал два пъти и по времето, когато Иста го видя за пръв път, втората му съпруга бе починала преди повече от десет години. Този Арис трябваше да е роден от нея, от втората съпруга. Онази, която ди Лютез, в разцвета на силите си, бе изоставил в селското й имение, за да може необезпокояван да тича подир Иас, в двора или на бойното поле. Наследничка от севера, да, това поне Иста си спомняше.