— Малцина бяха, слава на боговете. Шест жени от Ибра и седмина мъже, които джоконците бяха преценили като достатъчно ценни, за да ги влачат през планините със себе си. И дванайсет, не, единайсет войници от ордена на Дъщерята, които ме придружаваха на поклонението ми и бяха заловени от джоконците преди… преди два дни. — Само два дни? — Имам основания да вярвам, че един офицер от ескорта ми и няколко други от групата са успели да се измъкнат още в Толноксо, малко преди да ни пленят.

— Била сте единствената дама от Шалион сред пленниците? — Челото му се набръчка още повече.

Тя кимна отсечено и се опита да измисли какво още да каже на този енергичен офицер.

— Джоконците яздеха по заповед на княз Сордсо, защото с тях имаше и чиновници, които да пресмятат едната пета на княза. Дошли са през Ибра, плячкосали са там град Раума, после избягали през проходите, когато маршът на Раума ги подгонил. Онзи, когото обезглавихте, ей там — тя кимна към нещастния труп, — беше най-старшият, макар че според мен отначало ги е командвал друг. Вчера наброяваха приблизително деветдесет души, макар че някои може да са дезертирали през нощта преди да попаднат на засадата ви.

— Толноксо… — Той изтупа ръце, изправи се, след като беше огледал последния труп, и се приближи да провери докъде е стигнала. Иста тъкмо стягаше с ивици лен второто си коляно. Безупречното му кавалерско отношение някак увеличаваше вместо да намалява смущението й от факта, че е сама с непознат мъж. — Нищо чудно. Сега сте на няма и трийсет мили от границата с Джокона. Колоната е изминала близо сто мили за последните два дни.

— Бързаха. Страх ги беше. — Тя се огледа. Под влажните сенки вече се чуваше грозното бръмчене на огромни зелени мухи. — Но не ги е било достатъчно страх да си стоят вкъщи, за съжаление.

Устните му се извиха в горчива усмивка.

— Може би следващия път страхът им ще е пораснал. — Почеса се по брадата. Не беше с тъмночервеникавия цвят на косата му, а по-светла, тук-там прошарена със сиво. — Това първата ви битка ли беше, сера?

— От този вид — да. — Тя уви последната ивица и стегна здрав възел.

— Благодаря ви, че блъснахте онзи с лъка. Тъкмо навреме, бих казал.

Забелязал бе? Богове пет. А тя си беше мислила, че в онзи момент вниманието му е било изцяло заето другаде.

— Няма нищо.

— Виждам, че не губите лесно самообладание.

— Знам. — Тя вдигна поглед, когато той изпухтя изненадано, после каза с треперлив глас: — Ако продължавате да се държите мило с мен, ще се разрева и тогава ще видите.

Той, изглежда, се посмути, но после кимна.

— Колко сте жестока — да ми забраните да се държа мило! Така да бъде. А сега трябва да яхваме конете, за да не ни свари нощта на неподходящо място. Бързо и предпазливо, защото вашите джоконци едва ли са единствените оцелели бегълци от засадата. Надявам се да срещнем някои от моите хора. — Огледа се намръщено. — Ще ги пратя да приберат тези тук и конете им.

Иста обходи с поглед мълчаливата сцена. Труповете лежаха по земята, а нито един от уморените коне не се беше отдалечил много. Пищящите видения бяха избледнели изцяло — тя не каза „слава на боговете“, — но клисурата все още вибрираше сякаш с тъга. Иста нямаше търпение да се махне оттук.

Той й помогна да стане, на което тя кимна с благодарност. С всяка минута почивка тялото й сякаш се схващаше все повече. Още малко и нямаше да е в състояние да ходи, камо ли да язди.

А и да се качи на коня. Опитът му да й подложи ръцете си, за да стъпи на тях и да се изтласка нагоре, се провали, когато тя изохка от болка, затова той просто я хвана за кръста и я вдигна. Не беше тежка, но не беше и фиданката отпреди две десетилетия. Не беше честно — той сигурно беше на нейните години, но силата му изглеждаше неповлияна от възрастта, прошарила брадата му. Разбира се, постоянните патрули и обходи по границата го поддържаха във форма. Той се метна на собствения си висок кон с лекота, която граничеше с грация. Иста си помисли, че красивият петнист жребец трябва да е от същата порода като дългокракия дорчо на Лис, с дълги мускули и отгледан за бързина и издръжливост.

Мъжът я поведе срещу течението. Иста виждаше следите от коня в омесения с чакъл пясък, в обратната посока, но, и това беше добре, ничии други. След няколко минути езда следите завиха към — или по-скоро откъм — рядката гора покрай реката. Двамата продължиха покрай бълбукащата вода. Умореният й кон стъпваше сковано и с къси крачки и само присъствието на другия кон го тласкаше напред, помисли си Иста. „Също като мен“.

Огледа спасителя си на по-силната светлина тук. Също като коня и меча му, и останалото му снаряжение беше от най-добро качество, но без претруфени украси със скъпоценни камъни или метални капси. Значи не беше някой беден офицер, а такъв, който си разбира от работата. За да оцелее двайсет години на границата, както подсказваше брадата му и обветреното му лице, един мъж трябваше добре да знае какво прави.

Лицето му привлече погледа й. Не беше момчешко лице, свежо и пълнокръвно като на Ферда или Фойкс, нито лице на застаряващ мъж, отпуснато като на ди Ферей, а лице в разцвета на зрелостта си. Лице в равновесие. Бледо обаче, въпреки цялата енергия, която излъчваше. Помисли си, че последната зима в Карибастос е била особено трудна.

Поразяващото първо впечатление не е същото като любов от пръв поглед. Определено обаче беше покана за размисъл по въпроса.

Какво знаеше тя за любовта всъщност? Беше само на осемнайсет, когато лорд ди Лютез я беше издигнал към яркия, лесен, отровен триумф на брака й с царин Иас. Който бе поел по низходяща спирала към проточилата се тъмна мъгла на вдовството й и проклятието, пресушили ума и сърцето й. Най-хубавите й години бяха овъглен пущинак, време, което нито можеше да върне, нито да замени. Тя не притежаваше нито опита, нито знанията, които другите жени на нейната възраст отдавна бяха придобили.

При целия неумолим идеализъм, който обвиваше девствеността, верността и въздържанието — за жените, — Иста бе познавала множество високопоставени дами от двора на Иас, които си имаха любовници, открито или тайно. Самата тя имаше съвсем бегла представа как се прави това. За подобни афери не бе имало място в малобройния двор на вдовстващата провинкара във Валенда, разбира се: старата дама не би търпяла такива глупости, а и, в интерес на истината, в обкръжението нямаше съответните празноглави млади жени, с единственото конфузно изключение на лудата й дъщеря Иста. При двете си пътувания до Кардегос след края на проклятието — със свитата на старата провинкара за коронацията на Изел и миналата есен, когато отиде до столицата да види малката Изара — Иста доста се бе поомешала с царедворците, вярно. Ала й се беше сторило, че в очите им съзира не желание, а обикновена алчност. Стремили се бяха към застъпничеството на царината, не към любовта на Иста. Не че Иста изпитваше любов. Като цяло, Иста не изпитваше нищо, реши тя.

Като се изключеха може би последните три дни на изтръпнал ужас. А дори и този страх се беше вихрил като че ли от другата страна на някакво дебело стъкло в ума й.

Все пак — тя метна поглед встрани — този тук беше поразителен мъж. Още някой и друг час можеше да се наслаждава на ролята на скромната сера ди Айело, която си мечтае да завърти любов с един красив офицер. Когато пътят им свършеше, щеше да се свърши и с мечтата.

— Много сте мълчалива, госпожо.

Иста се изкашля.

— Бях се замислила. Предполагам, че съм оглупяла от умората. — Все още ги грозеше опасност, но когато най-после се озовяха на сигурно място, сто на сто щеше да се строполи като повалено дърво. — Самият вие навярно сте били на крак през цялата нощ, подготвяйки това прекрасно посрещане.

Той се усмихна на думите й, но каза само:

— Напоследък не ми трябва много сън. Ще си почина малко по обяд.

Очите му, които я огледаха на свой ред, я смутиха с концентрацията си. Гледаше я така, сякаш я смяташе за някакво голямо двоумение или загадка. Иста отклони неспокойно поглед и първа забеляза, че нещо се носи по течението.