Иста нямаше оръжие… така че насочи коня си, пришпори го ожесточено с пети, поради липса на шпори, и животното хукна в неохотен тръс към тесния поток. Прескочи го и продължи в нещо като галоп; тя изви здраво главата му с юздите и го принуди да се блъсне в жребеца на лъкометеца. Той изруга, когато изпусна тетивата и стрелата полетя далеч от целта. Замахна с тежкия лък назад към главата й, но Иста се приведе в последния момент.

Командирът изкрещя на рокнарийски през рамо към стрелеца:

— Хвани я! Заведи я при княз Сордсо!

Ездачът на гърба на сивия жребец, след като бе свалил от конете им двамината кървящи войници от ариергарда, се стрелна напред, насочвайки жребеца си с колене, и се изправи на стремената, готов да нанесе мощен страничен удар с две ръце. Последната заповед на злощастния командир секна внезапно, защото главата му отхвърча. Пред очите на Иста се изнизаха като примигващи картини падащото тяло, бликналата кръв, уплашеният кон, ослепителният огън на ужасена душа, изтръгната от котвата си, и замаяната мисъл „Сега вярваш ли вече в предсказанията ми?“

И друга, по-замаяна и от първата: „А аз вярвам ли?“

Лъщящият меч и сивият кон се завъртяха, без да нарушат и за миг ритъма си, право към стрелеца, който запъваше нова стрела с треперещи ръце. Мечът отново премина от дясната в лявата ръка и върхът му се стрелна като копие. Инерцията на коня и конника беше чудовищна и насочена безпогрешно; върхът на меча се заби в гърдите на стрелеца, прониза ризницата му, изхвърли го от седлото през задницата на коня и го забучи като пеперуда в хербарий за ствола на едно дърво. Конят му загуби равновесие, падна, после се изправи и избяга с издуващи се гърди. За миг тежкият меч бе откъснат от смъртоносната ръка на господаря си, който моментално завъртя сивия жребец, протегна ръка към дръжката и го издърпа. Мъртвият джоконец се свлече на земята; кръвта му вече попиваше в пръстта край дървото.

Иста едва не изгуби съзнание под натиска на белия вихър от пищящи, объркани души, който вилнееше около нея. Стисна седлото и си заповяда да не пада; беше отворила широко очи с надеждата реалността да отрече гледката, която се вихреше пред вътрешното й зрение. И най-тежкото кръвопролитие би било по-поносимо от тези нежелани видения. Колко души бяха загинали?… Командирът, стрелецът… двамата войници отзад също бяха мъртви. Един кон и ездачът му бяха изчезнали, оставяйки след себе си кървава диря. При отвора на клисурата офицерът-преводач, зарязал меча си в размътената червено-зелена вода, тъкмо се мяташе тромаво на гърба на изскубнал се кон. Обърна го рязко и препусна по течението, без да поглежда назад.

Без да е задъхан дори, с отпуснат меч, от чийто връх се стичаха кървави капки, ездачът на сивия жребец свъси вежди след беглеца за миг, после се обърна и погледна разтревожено Иста. Приближи коня си към нейния.

— Милейди, добре ли сте?

— Аз… не съм ранена — задъхано отвърна тя. Призрачните видения избледняваха бавно като ярките петна пред очите, когато си се взирал твърде дълго в слънцето.

— Добре. — Странната въодушевена усмивка се появи отново. Опиянение от битката? Умът му явно не бе повлиян от страх, но и от нищо, което да прилича на здрав разум. Разумните хора не нападаха сами шестима отчаяни вражески войници.

— Видяхме ги да ви отвеждат — продължи той. — Разделихме се да претърсим гората и аз реших, че може да тръгнете насам. — Той огледа ръба на клисурата за някакви съмнителни движения, после очите му се присвиха доволно, не открили такива. Отри меча си в петносания табард, вдигна го в кратък поздрав и го прибра в ножницата с доволно дрънчене.

— Мога ли да узная към коя дама имам честта и удоволствието да се обърна?

— Аз… — Иста се поколеба. — Аз съм сера ди Айело, братовчедка на провинкара на Баошия.

— Хм. — Веждите му се смъкнаха. — Аз съм Порифорс. — Погледна към устието на клисурата. — Трябва да намеря хората си.

Иста размърда ръце. Не смееше да докосне ожулените си китки, покрити и с прясна, и със засъхнала кръв.

— И аз своите, само че съм вързана за този глупав кон от полунощ. Без почивка, храна и вода, което отначало ми се струваше жестоко, а сега ми се струва добре дошло. Бъдете така добър да увенчаете тазсутрешния си героизъм и ми направете услугата да опазите това животно и скромността ми, докато аз намеря някой храст. — Тя вдигна неуверено поглед към бреговете на клисурата. — Или скала, или каквото и да е. Макар да ми се струва, че и на коня ми мисълта за още една крачка му е също толкова противна, колкото и на мен.

— Ааа — проточи той развеселено, най-после разбрал за какво му говори. — Но разбира се, сера.

Смъкна се с лекота от бойния си кон и посегна към юздите на нейния. Усмивката му повяхна при вида на китките й. Иста се смъкна от коня като падащ чувал със зърно; прихванаха я силни ръце, които оставиха размазани червени отпечатъци по туниката й. Той я задържа права за миг, за да е сигурен, че стои здраво на краката си.

От усмивката му не остана и помен, докато я оглеждаше.

— Има доста кръв по полата ви.

Тя проследи погледа му. Диплите на разцепената й за езда пола бяха целите в кървави петна, засъхнали и пресни, на височината на коленете. Последният галоп беше разкъсал ожулената й кожа.

— Рани от седлото. Нищо особено.

Той вдигна вежди.

— Какво наричате сериозни наранявания тогава?

Тя залитна покрай обезглавения командир и кимна надолу.

— Ето това.

Странникът килна глава на една страна, сякаш размишляваше върху забележката й.

Тя тръгна покрай труповете и нагоре по стръмния бряг към няколко обрасли с храсти скали. Когато се върна, го завари коленичил до поточето. Усмихна й се и й предложи листо с нещо отгоре; тя примижа и след миг на тотално объркване разбра, че върху листото има парче домашен сапун.

— Оо! — промълви тя. Само това можеше да направи, за да не избухне в сълзи. Падна на колене и си изми ръцете под хладната струя, която се лееше между два по-големи камъка, след това внимателно изплакна и наранените си китки. После пи от шепи, до насита.

Той сложи малък ленен вързоп на един плосък камък и го развърза — вътре имаше чисти парцали, нарязани за бинтоване. Явно ги беше извадил от собствените си дисаги, защото джоконците вече бяха използвали докрай собствените си подобни пакети за първа помощ.

— Сера, боя се, че ще трябва да пояздим още малко. По-добре ще е преди това да почистите и превържете коленете си.

— О. Да. Благодаря ви, сър. — Тя седна на един камък, събу ботушите си за пръв път от толкова дълго време, че вече не помнеше кога последно ги е обула, и внимателно нави единия крачол на полата, примижавайки от болка, докато отлепваше плата от засъхналите рани. Мъжът се помота около нея, като току протягаше измитите си ръце да й помогне, после ги отпускаше покрай тялото си, разбрал, че тя стоически се справя и сама. После сапунът, който щипеше, но донесе облекчение. И разкри много неща. От дълбоките червени охлузвания се процеждаше жълта течност.

— На тези ще им трябва поне седмица да заздравеят — отбеляза той.

— Сигурно.

Като кавалерист, той без съмнение знаеше много за раните от седло и диагнозата му прозвуча уверено. Погледа я още миг, сякаш да е сигурен, че ще се оправи без негова помощ, раздвижи пръсти, потри лице, после стана и отиде да огледа труповете.

Огледът беше щателен, но не с цел плячка, защото той само хвърли поглед на пръстените, брошките и кесиите, които намери у труповете. Документите обаче прегледа внимателно, сгъна ги и ги пъхна на сигурно място под табарда си. Този Порифорс — или ди Порифорс, не беше уточнил дали е собствено, или фамилно име — беше офицер без съмнение и то офицер с опит и голямо самообладание. Военен васал на провинкара на Карибастос или обучен като такъв. Изглежда, че писмото на Фойкс или бе останало при основната колона, или беше изчезнало заедно с някой от избягалите преди малко джоконци.

— Можете ли да ми кажете, сера, кои бяха другите пленници в обоза на джоконците?