Сега всичко бе ведро и празно. Стаята бе чиста и преметена. Нямаше никой освен нея… Не, чакай. Отваря се врата.

Една позната фигура, осветена за миг в гръб от следобедната светлина, обливаща препълнения с цветя двор отвъд. Фигурата запълни отвора на вратата, вмъкна широките си хълбоци и вратата се затвори сама след нея. За миг сърцето на Иста се изпълни с радост и облекчение при вида на просветен ди Кабон, жив и явно в добро здраве.

Само дето… не беше ди Кабон. Или не само ди Кабон.

Този беше по-дебел, по-ярък, по-бял. Някак двуполов. Издуваше ли се тази плът, за да побере непобираемото? Дрехите му бяха снежнобели, без нито едно петънце — само по това Иста би могла да долови разликата — и сияйни като луната. Над бръчките на усмивката му, бодро повторени от извитите линии на няколкото провиснали гуши, очите на бога проблясваха насреща й. По-просторни от небето, по-дълбоки от морските бездни. Сложната им многопластовост бе обърната безкрайно навътре, всеки пласт разслоен в другите пластове и повтарян до безкрайното, или безкрайно малкото. Очи, които можеха едновременно да наблюдават всеки човек и живо същество на света, отвътре и отвън, с еднакво и ненарушено внимание.

„Господарю Копеле“. Иста не изрече на глас името му, за да не го вземе Той за молитва. Вместо това каза небрежно:

— Май не съм ти в категорията, не мислиш ли?

Той се поклони над огромното си шкембе.

— Малка, но силна. Аз, както добре знаеш, не мога да повдигна и отронено листо. Нито да огъвам желязо. Нито твоята воля. Моя Иста.

— Не съм твоя.

— Говоря с надежда и очакване, както говорят ухажорите. — Усмивка нагъна дебелото му лице.

— Или с подлостта на плъх.

— Плъховете — отбеляза с въздишка той — са низши, плашливи, незлобливи създания. Силно ограничени. За подлостта е необходим човек. Мъж. Или жена. Подлост, предателство… правда, победа… капан за ловене на мечки…

Тя потръпна — спомни си за Фойкс и се зачуди дали и Той не намеква за това.

— Искате нещо. От устите на боговете прокапва мед, когато искат нещо. Когато аз исках нещо — когато се молих просната по очи, с разперени ръце, потънала в сълзи, унижение и страх — години наред — къде бяхте Вие тогава? Къде бяха боговете, когато Теидез умря?

— Синът на есента прати много мъже в отговор на твоите молитви, сладка Иста. Те се отклониха от пътя си и не пристигнаха. Защото Той не можеше да огъне волята им, нито да насочи стъпките им. И така те се пръснаха по вятъра като листа.

Устните му се извиха в усмивка, по-смъртоносно сериозна от всяко смръщване, което Иста бе виждала.

— Сега друг се моли и отчаянието му е бездънно, каквото беше и твоето. Човек, който ми е толкова скъп, колкото Теидез бе скъп за моя Брат на есента. И аз изпратих… теб. Ще се отклониш ли от пътя? Като спасителите на Теидез? На финала, когато ти остават само няколко стъпки?

Мълчание падна помежду им.

Буца ярост задръстваше гърлото на Иста. Както и по-сложни неща, вряща смесица, която дори тя не бе в състояние да раздели на съставните й части и да ги назове. Изръмжа през зъби:

— Копеле такова.

Той само се ухили, вбесяващо.

— Когато се вдигне мъжът, който може да те разсмее, теб, сериозна ми Иста, гневна Иста, желязна Иста, тогава сърцето ти ще се изцери. За това не си се молила — то е награда, която дори боговете не могат да ти дадат. Силите ни стигат само за такива простички неща като изкупление на греховете ти.

— Последния път, когато се опитах да последвам обърканите, неадекватни инструкции на боговете, те ме предадоха и изцапаха ръцете ми с убийство! — Тя побесня. — Не ми трябва изкуплението ви. Не искам да съм част от вас. Ако смятах, че мога да се помоля за забвение, щях да бъда размита, попита, изтрита, като изгубените призраци, които умират наистина и така се спасяват от световната тъга. Какво могат да ми дадат боговете на мен?

Веждите му се вдигнаха в изражение на забележително престорена доброжелателност.

— Как какво — работа, сладка ми Иста!

Той пристъпи по-близо, под краката му дъските заскърцаха и простенаха опасно. Тя едва не отстъпи назад при страховитата мисъл как двамата се продънват през пода в стаята на долния кат. Той вдигна леко ръце на нивото на раменете й, но без да я докосва. Чак сега, с огромно раздразнение, Иста забеляза, че е гола. Той се наведе над корема си и промълви:

— Белегът ми е на челото ти.

Устните му бръснаха челото й. Мястото, където я докоснаха, запари като жигосано.

„Той ми върна дара на второто зрение“. Неопосредствано, самостоятелно възприемане на духовния свят, Неговото царство. Спомни си как отпечатъкът от устните на Майката бе опарил кожата й, точно както сега, в онова отдавнашно видение на границата на съня, което бе довело след себе си такива ужасни последствия. „Можеш да ми натресеш дара си, но аз съм свободна да не го отварям. Отказвам го и те предизвиквам!“

По-ярка искра припламна в очите му. Той плъзна дебелите си ръце по голия й гръб, притисна я по-силно към корема си, наведе се отново и я целуна в устата с неприкрито самодоволство и похотлива наслада. Тялото й пламна от възбуда и смут, което я вбеси още повече.

После тъмните безкрайности внезапно се стопиха в очите му, които бяха толкова близо до нейните, че почти се кръстосваха. Обикновеният човешки поглед бавно се разшири, после се изпълни с ужас. Просветен ди Кабон се задави, откъсна се от устните й и отскочи назад като подплашен елен.

— Царина! — изписка той. — Простете! Аз, аз, аз… — Погледът му се стрелна из стаята, върна се за миг върху нея, очите му се разшириха още повече, отскочиха към тавана, пода, стените. — Изобщо не знам къде съм…

Вече бе сигурна, че не той е в нейния сън. Тя беше в неговия. И той щеше да си го спомня съвсем ясно, когато се събудеше. Където и да се намираше в момента.

— Твоят бог — сопна му се Иста — има гадно чувство за хумор.

— Какво? — замаяно попита той. — Бил е тук? И аз съм го изпуснал? — Кръглото му лице се сгърчи страдалчески.

Ако това бяха истински сънища и всеки сънуваше другия…

— Къде си сега? — настоятелно попита Иста. — Фойкс с теб ли е?

— Какво?

Очите на Иста се отвориха рязко.

Лежеше по гръб в тъмната спалня, прозирната нощница на Катилара и хубавите ленени чаршафи се бяха усукали около тялото й. Съвсем сама. Изпсува ядно като последния войник.

Наближаваше полунощ. Крепостта тънеше в тишина. Някъде в далечината, едва доловими през декоративните решетки на прозореца й, скрибуцаха насекоми. Някаква нощна птица се обади с нисък протяжен глас. Слаби лунни лъчи се промъкваха в стаята и разсейваха в някаква степен чернотата.

Зачуди се чии ли молитви са я довели тук. Всякакви хора се молеха на Копелето, Бога на последната надежда, не само онези със съмнителен произход. Можеше да е всеки в Порифорс. Освен може би онзи, който така и не се бе събудил от кървавия си припадък. „Ако някога разбера кой ми е причинил това, ще го накарам да съжалява, че е казвал и детско стихче преди лягане…“

Предпазливо изскърцване и приглушени стъпки се чуха откъм стълбите към галерията.

Иста се измъкна от оплетените чаршафи, стъпи с босите си крака на пода и притича тихо до прозореца, който гледаше към двора. Отлости вътрешния дървен капак и го отвори бавно — за щастие, пантите му не изскърцаха. Притисна лице към външната решетка от ковано желязо и се взря към двора. Намаляващата луна още не се бе спуснала под нивото на покрива. Болнавата й светлина обливаше косо галерията.

Привикналите към тъмнината очи на Иста лесно различиха високата грациозна фигура на лейди Катилара, в светла роба, без придружителки, плъзгаща се покрай парапета. Младата жена спря пред вратата в другия край, отвори я леко и хлътна вътре.

„Трябва ли да я последвам? Да се промъквам и шпионирам, да подслушвам по хорските прозорци, да надничам като някой крадец? Е, няма да го направя! Без значение колко просташки любопитна ме правиш, проклет да си…“